Сега поглеждайки назад,наистина ми се струва прекрасно.Родих на 14 юли 2006 г. в Шейново след преносване от 8 дни. Като всеки нормален човек бях ужасно притеснена, защото ми се случваше за първи път. Преспах 1 нощ в болницата и на другата сутрин щеше да се случи това, което чаках 9 месеца. Събудиха ме и започнаха да ми правят всички процедури, които предхождат голямото събитие-взимане на кръв и урина,клизма и т.н. След това ми сложиха система за предизвикване на контракции и съответно разкритие,защото бебка нямаше никакво намерение да излиза. Явно й беше уютно там вътре. Вкараха ме в преродилна зала, където се наложи да поседя около 4 часа, докато започне всичко. След това ми сложиха епидурална упойка, така че болка нямаше. Никаква. Смешното в моя случай беше, че бях сама, т.е.нямаше други родилки по това време, а на смяна бяха 3 екипа от лекари, сестри, акушерки и те просто нямаха какво да правят освен да ме обгрижват. И го правеха много добре. Бях възхитена! Това ме успокои и когато дойде момента родих за 7 минути с два напъна. Още по-смешно беше,че се очакваше да родя момче. Тогава акушерката ми каза:"Ми той Жорко си няма пишка". Опулих се и се разревах неудържимо. От щастие. Не се бях чувствала толкова добре отдавна. Бебето си гушнах едва вечерта, но такива са правилата в болницата. Когато усетих това малко същество до гърдите си отново се разревах (голяма ревла съм), но няма по-прекрасен момент от този да видиш и усетиш бебето си. Така че от раждането си съм запазила само хубави спомени. Пожелавам на всички, които ще имат бебчета да бъдат безкрайно щастливи с тях!...

Много исках детето ми да е една определена зодия. Не знам защо, но го исках. Случайно така забременях, че терминът ми се падаше именно в средата на този период. Бях спокойна, имах много лека и безрпоблемна бременност. Беше ме страх, спор няма, но се бях настроила, че всичко ще е наред.

В една прекрасна ранна утрин ме събуди някакво прерязване, даже не разбрах какво и откъде. До обяд имах няколко такива, вечерта бяхме поканили гости, до темринът ми имаше много време и не допусках, че може би ще раждам. Все пак, тръгвайки на пазар, се отбихме през болницата, за всеки случай. Прегледаха ме и казаха: "За днес ще е, имате 4см разкритие".   Ама, как така за днес? Аз днес не мога, казах, ще имам гости. Ще дойда утре .

Останах, разбира се, съпругът ми изтича за багаж, аз се затръшках коя дата е и ще бъде ли желаната зодия. Оказа се, че явно не, което ме натъжи и само за това мислех (какви ли не неща си измисля човек, когато е напрегнат  ). Уцелихме ден с много раждания и нямаше свободна предродилна, нито стая, нито лекар, нито даже акушерки. Настаниха ни с мъжа ми направо в една родилна зала, опасаха ме с колани за тоновете и контракциите и казаха да правя, каквото искам. Определено не ми се лежеше, не ми се говореше, не ми се разхождаше. Най ми се седеше на стол, с кръстосани крака и се държах за челото. Така откарах няколко часа. Контракциите взеха да зачестяват. Не се притеснявах, много бях чела, питала, гледала за раждането, за контракциите, за всичко и общо взето просто чаках да мине досадната част, както я кръстих.

Към края, разбира се, взе да става тягостно и неприятно, но си имах три трика и много ми помагаха - като ме стегнеше контракцията, започвах силно да си клатя кръстосания крак, това много ме разсейваше.   Дишах много плитко, накъсано и бързо, като уморено куче и третото, най-важното - казвах си: "Ето, това е поредната контракция. Тя сега е дошла вече, въпрос на няколко секунди е да премине и ще си отиде.Ще си отиде завинаги. И никога повече няма да се върне. Така че за мен не е проблем да я посрещна за малко и скоро ще я отпратя". Така и беше, така се изтръкулиха няколко.

Бяхме си все така сами в залата. Влезе една акушерка и ме накара да легна. Хич не ми се лежеше, но нямаше как. Легнах настрани. Все още грешно информирана, че не трябвало да се напъвам отначало, изпаднах в паника, когато тялото ми започна да се напъва само и аз изобщо не можех да го контролирам или спра. Мислех си, че сега ще навредя на бебето и се разплаках. Колко лошо нещо е неинформираността. Момичетата, четете, четете, четете! Интересувайте се, знайте, бъдете уверени и спокойни. Отказах се да се боря срещу природата и се успокоих. След малко се чу едно тихо Пук! и водите ми изтекоха. Топли, много, не миришат на нищо, не са неприятни. Само ако сте прави внимавайте, хлъзгаво е   Вече почти не усещах контракциите като болезнени, появи се напрежение ниско в корема ми. Обърнах се по гръб, мъжът ми стоеше чинно до главата ми, смутен, но стабилен, истинска опора, обич струеше от него, щеше да бъде там завинаги. Влезе една акушерка да си вземе нещо, погледна ме и каза стреснато: "А, ами то главата ми се вижда"   
"Хайде, дайте ръка, пипнете косичката" - увещаваше ме тя след малко, аз обаче не исках. Просто не исках. Исках си цялото бебе, а не да пипам косичката му между краката си. Малко ли косички така или иначе ми растат там   Жената ми предложи и огледало, но това съвсем категорично го отказах. Исках да продължа да си се харесвам все пак. 

Напъвах, напъвах, правиха ми масаж с масла разни, но нищо не излизаше. Моментът не е болезнен, но бих го нарекла животински. Не като обида, а просто като приближаване, сливане с природата. Никога не съм била по-близо до нея. Тялото само работи, аз помагам, без грам мисъл, без ясно съзнание. Просто сте се слели - Ти и Природата   Моментът е и велик, и плашещ, понеже толкова много сме се отдалечили от всичко природно, близко, истинско, нормално.

Взе акушерката една грамадна ножица, мъжът ми трепна и се обърна, а аз се зарадвах. Бяха ме убедили, че не боли и знаех, че след нея вече край. Изчака тя една контракция да започне и клъцна. Наистина не боли. Знам, че непрепатилите не вярват, но е така. Усетих само едно леко парване за част от секундата, напънах и бебето изхвърча като тапа от раздрусано шампанско. Цяло-целеничко, акушерката едва успя да го хване и ми го сложи на корема. Топло, мокро, хлъзгаво, нещастно. То се разплака, мъжът ми се разплака и направи куп размазни снимки, аз се разплаках и взех да го целувам по лигавата главичка и да му казвам, че е добре дошло и здравей. Само тези две неща повтарях.

Незнайно защо бях с прекрасен червен сутиен и не можах да му предложа утеха 
Съпругът ми сряза пъпната връв, отбелязаха часа на същинското раждане и акушерката каза - честито, имате си бебе еди-коя си зодия. Каза зодията, която чаках. Бебето ми се е появило 2 часа след найното навлизане и не знам защо, но акушерката знаеше и се интересуваше и ми го каза. Случайно и не. Има някъде някой, нещо, което гледа, вижда, знае...

Когато една жена гушне бебето си, наистина просто част от душата й, от сърцето й, от всичко нейно се отделя и заживява собствен живот. Голяма част от нея. Много голяма. И винаги има още много такива части за друго бебе. И за друго. Колкото е хубаво това, толкова е и болезнено - когато детето боледува, когато плаче, когато го наскърбим, когато просто не можем да помогнем. О, как страда майчиното сърце....

Желая на всички ви по-малко такива страдания и повече щастливи моменти .

Моето бебе беше много желано години преди да ни избере. Появи се след трудно /и за мен и за него раждане/, но може би точно заради това самото раждане беше прекрасно изживяване – последната прекрасна стъпка от чудото на раждането на живота. Защото точно съпоставена с болката и притесненията на едно нелеко раждане, емоцията от появата на детето е още по ярка.
Физическа болка може да има, но усещането за нея сякаш го няма. Самото определение за родилна контракция, което дава една жена родила 4 деца в къщи: „ако можеш да говориш или ходиш – контракцията не е родилна” е плашещо, но раждащата майка не я усеща така... Защото ражда!

Много исках бебе, бях чувала от експерти, че може би няма да се получи, бях избрала таткото, но той не беше готов... После така станa, че детето ни изненада.

Веднъж  решихме, ей така,  да опитаме. Мина време, аз забравих, подготвяхме сватба, работехме доста. Направих теста с треперещи ръце от страх да не би не е вярно, това в което таткото беше убеден. Явно и то беше чакало дълго милото и се възползва от първия шанс! Може би за това имах много спокойно и положително отношение към бременността и раждането.

Първите думи на лекарката след „така изглежда бременност” бяха "грацилна шийка, много трябва да се пазиш. " Това обаче не ми попречи да се радвам на спокойна и хубава бременност, да танцувам много на сватбата си, и да очаквам едно естесвено раждане. Винаги съм мислела, че това е естествен процес.

Чувала съм, че бременната жена е с един крак в гроба /а при раждане дори повече/, но това не ме притесняваше. Четях, образовах се, и чаках с нетърпение бебчето.
Аз съм голяма паника за всичко свързано със здравето, но не и с раждането.
Бременността може да е прекрасен период за жената – хубав, спокоен и щастлив, с много разходки и положителни емоции. Тя трябва да се грижи те да не й липсват.  Работех много напрегната работа от която получавах дълги по час и повече болезнени контракции още в шестия, за това си взех отпуска преди 45те дни за раждане.  Цялата бременност си говорехме и му разказвах приказка, която след раждането го успокояваше ако се раплаче.

Като „стъпих” е деветия месец приготвих чантата за болницата и продължих да се разхождам и работя умерено за себе си. Около две седмици преди термина получих дълга 5 часа контракция, която обаче ме отпусна към 22ч и аз си легнах спокойна. На следващия ден стана същото. Само че не спря в 22... 

Таткото си легна и заспа, а аз простирах, обикалях нета, записвах  продължителността и честотата на контракциите, и пак сърфирах. Вече бяха почти като за болница, когато той се събуди и се зачуди какво правя. Добре че бях записвала, за да се убеди, че раждам . Той не успя да заспи повече, но отиде на работа в 6.00. 

В 6 .00 се обадих на лекаря – казах колко и по колко време са контракциите. Отговора беше: „като те слушам… май бъркаш, ама айде ела в 8 да видим”. Обадих се и на родителите ми – майка дойде с китка здравец и икона, изкъпах се и отидохме. Като ме видя как ходя, лекаря пак каза, че едва ли имам разкритие. Обаче имах – 4см. Приеха ме и само след  2 часа и половина Малкия човек беше на корема ми и аз го галех, докато лекарят връзваше пъпната връв.

Бяхме се рабрали с лекаря, че упойка или секцио ще има само по медицински показания, но за мое съжаление се наложи някаква упойка за забавяне на раждането, защото нямаше зала. Въпреки това, разкритието напредваше и се наложи система за преодоляване на упойката. След поставянето на системата се обадих на таткото да кажа, че до час ще съм родила, а той се чудеше възможно ли е – вече толкова беше свикнал с коремчето ми.

Изгонването беше дълго, трудно, с 5 души екип. Детето излезе буквално 5 секунди след като лекаря беше изпратил да донесат форцепс за да няма страдание за детето от дългото раждане. Но въпреки тежкото  - продължително  и с разкъсвания раждане, аз бях спокойна и щастлива през цялото време. Защото раждах!

Детето беше изморено, с кръвоизливи и беше преживяло тежки минути заклещено в родовия канал – главичката му беше силно изтеглена назад. Но очите му бяха вперени в мен и докато беше притихнало на плота за бебета /до едно огромно, бяло и ревящо дете извадено със секцио дете/ къде то изглеждаше малко и мнооого уморено, и докато един млад лекар от екипа го гушкаше нежно и мечтаеше за свое детенце. Благодаря му, че гушкаше детето ми когато аз не можех, а татко му работеше! Както и на родителите ми , че се притесняваха повече от мен /аз бях спокойна/ но не го показаха, а само ме благословиха!  Тати, и дядо видяха малкия ни Бебо само 8 часа след раждането. А баба 1 минута след раждането! /таткото й звъннал, че напредваме/. Акушерките бяха прекрасни и много подкрепящи!

Дали ще е хубаво или ужасно раждането зависи от нагласата на майката. Както и на подготовката й. Имаше майки покрай мен, които викаха и крещяха защото никои не им беше казал как да стоят и как да дишат в контракция. Раждането е последната стъпка от чудото на раждането на живота и първата от неговото отглеждане. Жената е създадена да ражда и след като милиарди жени са го правили успешно, макар и понякога съвсем сами, всяка може да пристъпи към него без страх.

После следваха дълги нощи на учене, за да се научим /и двамата с бебето/  на кърмене. И много,  много радости от всички първи неща за малкия човек. И ние нямахме търпение. Особено аз!
Бекрайни благодарности на акушерките и лекарите, които помогаха много за кърменето, не подкрепяха даването дори на чужда кърма допълнително и можех да държа детето при себе си с часове и да се учим!

Само защо не ми обясниха, че няма да ми донесат бебето, а аз трябва да реша кога да отида да го взема - щях да отида веднага! А чаках половин час докато успея да попитам.

Преносих я 10 дена и ме приеха в болницата да ми индуциират раждането.
На 13-ти вчерта обаче ми се появих леки контракции. Контракциите ми не бяха силни и аз сладко си поспах до сутринта, когато ми дадоха 1/4 таблетка.Веднага след това контракциите ми станаха много силни, но наистина поносими. До родилната зала си ходиш пеша, макар вече да имаше силна родова дейност. Беше много хубаво, чувствах се много щастлива. Бях много спокойна и отпусната и само контракциите ме караха за моменти да спирам да ходя и да се пооблегна на някоя друга стена. Щом ме настаниха в родилна зала и с два напоъна излезна моето прекрасно второ момиченце. Лекарите ми предложиха да се напъвам в клекнало положение, но тя вече беше почти излезнала, когато седнах на акушерския стол.  Помня, че докато напъвах си казвах една хубава Исусова молитва, а после запях песен.  С лекаря който ме ши се шегувах постоянно и много се смяхме.

Беше наистина прекрасно раждане.

А най-хубавото беше, че Христинка се роди точно на рождения ден на татко си - един прекрасен подарък за цялото ни семейство.

Моето раждане е наистина най-прекрасното изживяване за мен.

Отидох в болницата в 5.30ч. следобед с контракции на 5 минути. В 8 ч. анестезиологът ми сложи упойката – епидурална – препоръчвам я на всички. С нея болките наистина намаляха.Чувствах се много добре и си казвах-е, това ли е раждането, не е страшно. Дори се обадих на съпруга ми по телефона, говорихме си. Аз бях много спокойна, а той милия отвън душа бере, сякаш той ще ражда.

И така, лежах си в предродилна зала и се чувствах добре. Болките след известно време започнаха да стават по-силни. Нормално – и разкритието ми се увеличаваше.

Да спомена за екипа който се грижеше за мен –страхотен. Много съм доволна.През цялото време акушерката беше до мен, държеше ми ръката и ме успокояваше. Не ме оставиха нито за миг.

В 23.10 ч. получих пълно разкритие и ме преместиха в родилна зала. Болките ми бяха вече силни –но се търпяха. След няколко напъна изведнъж усетих страхотно облекчение - няма болки, няма напъни, нищо. Навдигнах се и видях едно мъничко бебенце, много чистичко и много розовко. Все още не му беше прерязана пъпната връв. Това беше най-красивото нещо,което съм виждала през живота си. След няколко минути акушерката ми го даде. Прегърнах го и веднага осъзнах че много го обичам. Разбрах че съм станала майка и това е моето дете-най-красивото и най-прекрасното.

Моето малко съкровище изпълни живота ми. Моя и на съпруга ми. Той е слънцето в моя ден. Имам чувството че винаги го е имало-толкова много го обичам. Казвам на всички нераждали момичета и жени – заслужава си да изпиташ всички болки по време на раждането. Любовта към мъничето, което ще прегърнеш, е много, много, много по-силна от болките. ЗАСЛУЖАВА СИ!

Моето раждане наистина беше вълшебно! Точно както си го представях по време на най-щастливите ми 9 месеца...

Всичко, свързано с бременността и раждането ми, сякаш беше някакво вълшебство, започнало още от момента на зачеването.  Синът ми беше заченат на морето, много силно желан, след 6 месеца опити и няколко разочарования. Една седмица след зачеването знаех, че е станала Магията. Бременността ми беше най-щастливият период от живота ми на не-майка. Без никакви неразположения и проблеми, обградена с много любов, внимание и нежност.

Когато излязох в болнични, бях невероятно щастлива - отдадох се на мечти, пазаруване и приготовления. Четях и се подготвях за  дишането по време на контракции и напъните, как трябва да напъвам; лошите разкази и истории, свързани с раждане пропусках край ушите си и вярвах, че ако мисля позитивно ще привлека хубавото и късмета към мен и бебето ми. Условията в болницата в нашия град бяха ужасни. За лекарите се носеха стряскащи градски легенди. Реших да не се уговорям с определен лекар за раждането ми, просто защото не знаех никой на когото можех да се доверя 100%. Молех се раждането ми да не започне през уикенда, да не е през нощта и да не се случи по време на великденските празници, които тогава бяха в началото на Май. Притеснявах се дали ще получа необходимото внимание, ако раждането започне при някое от тези обстоятелства. Е, да, но точно така се получи...

Нощта преди да родя спах точно 1 час - бях ужасно развълнувана, не можех да заспя и писах ли, писах... След безсънната и вълнуваща нощ последва един спокоен неделен празничен ден - беше Великден. Нямах никакви контракции, слабо ме болеше кръста. Вечеряхме и към 20,30 реших да изгладя последните дрешки на бебето. В момента, в който седнах, водите ми се спукаха. Казах на мъжа ми ухилена до ушите, а той не ми повярва, докато не се увери с очите си. Непрекъснато ме питаха да не е фалшива тревога, защото не приличах на жена, чието раждане е започнало - бях щастлива и развълнувана като дете на рождения си ден, без никакви болки.

Когато пристигнахме в Родилното отделение, почти подтичвах от вълнение , нетърпение и щастие. Усещах се странно....Нямаше и капчица страх в този момент. Бях подготвена за болката, въпреки че не знаех каква е точно, знаех колко е важна нагласата и мислех позитивно. А най - странното е, че не го правех насила, то идваше отвътре. Сякаш някаква невидима сила бдеше над мен. Усещах вълшебство във въздуха, в онази мизерна болница, усещах позитивна енергия около и вътре в мен.

Настаниха ме на леглото в Предродилна зала и сложиха коланите да следят контракциите. Малко след прегледа за разкритие бяха започнали слаби контракции, които постепенно се усилваха. При всяка се опитвах да се отпусна, защото знаех че не трябва да се стягам от болката, за да бъде по-ефикасна самата контракция и да се получи по-бързо разкритието. Щом започнеше контракция, я изтърпявах, дишайки учестено. На няколко пъти акушерките ме питаха не ме ли боли, защото виждаха на монитора че контракциите вече са доста силни. Аз се усмихвах и казвах, че ме боли, но е напълно търпимо. Единият път дори едната акушерка ми каза " Ето, тази контракция беше доста силна! Защо мълчиш, не я ли усещаш?" Е, хубава работа, как да не я усещах...Просто бях подготвена и готова да изтърпя по-силни болки.

Към 24 часа акушерките си отидоха в сестринската стая да спят, а в залата остана само една от тях да ме наблюдава. Казах и, че ще се опитам да поспя между контракциите, защото не бях спала от доста часове. Успявах да подремна от време на време, а контракциите ставаха все по-силни, чести и дълги.   Болката беше ужасно силна, но все още беше под моя праг на търпимост и кротувах, без да кажа нищо. Мислех, че когато настъпи момента, болката ще стане толкова силна, че ще крещя - така както по филмите, нали уж така се ражда...

Към 1,25 акушерката реши да провери как са контракциите.  В момента, в който се обърнах, усетих силен напън. Казах и, тя се учуди, погледна между краката ми и извика "Главичката се вижда". Веднага се обади на дежурната докторка да дойде в отсрещната Родилна зала и ме накара да сляза от леглото и да отида там. Това беше най-трудният преход в живота ми. Имах чувството, че не можех да помръдна, напъните бяха много силни, но трябваше да се придвижа, защото бебето искаше вече да излиза.

И все пак успях! "Моята" акушерка ми каза, когато усетя контракция тогава да напъвам. Напъвах наистина много силно, с мисълта как избутвам бебето надолу. Опитвах се да запазя разсъдъка си и да го правя така, както бях чела , че трябва. Акушерката беше много мила, говореше ми мило и успокоително, окуражаваше ме, напътстваше ме.

На втория напън на магарето сина ми изплака.  Почувствах се....не знам как, тук ми се губят думите.Имах лека епизиотомия, която  после около 10 дни ме болеше много силно и трудно се грижех за бебето. Докторката ми сложи местна упойка и започна да ме шие. През това време ми донесоха GSM-а и се обадих на всички близки да им кажа щастливата вест. След 2 минути ми донесоха бебето да го видя - честно казано, трудно ми беше да усетя нещо в този момент, обичах го толкова отдавна, а най-после го виждах на живо.

Двата часа след раждането бях в пред- и следродилна зала под наблюдение. Прекарах ги в сладки приказки с педиатърката и акушерките. Към 3,30 ме преведоха в стаята и веднага ми донесоха бебето. Сложиха го на гърдите ми, показаха ми как да го кърмя, как да се боря с него да засуче. Казаха ми на всяко проплакване да го слагам на гърдата, да не му давам вода и да не се притеснявам, че е гладен или че нямам кърма. 4-5 часа Дени почти не сучеше, после пък известно време си имаше "любима" гърда, след това дойдоха ужасно препълнените, болезнени и вкаменени гърди, но и с това се справихме. Сина ми беше през цялото време с мен, спяхме гушнати още от втория му час на бял свят....

Моят прекрасен божи дар Денис се роди на 2 Май в 1,30 - в една вълшебна нощ, неделя срещу понеделник, на Великден - точно както "не трябваше" да става. Но явно точно тогава е трябвало да се случи моята МАГИЯ, точно в тази нощ се появи нов живот!

Беше минала седнмица от дългоочакваната дата и аз вече нямах търпение. Всичко беше готово и тръпнеше в очакване да се срещне с малкото човече. Гушкавото легълце въздишаше всяка вечер тихичко, че и днес е останало празно. Дрешки си шушукаха в скрина, питайки се една друга за новините “отвън”. Сакът с багажа за болницата беше толкова развълнуван, че от дни не смeeше да склопи очи, заел стойка на пантера, готова за скок. Денят по всичко приличаше на предходните и нищо не подсказваше, че тази нощ ще бъде най-необикновената в живота ми.

Легнахме си доста рано, мъжът ми тъкмо задрямваше, когато аз прошепнах:

– Мисля, че се започва…- най-сетне получих първата си болезнена контракция.
– Добре, – отговори той – нека се опитаме малко да поспим.

Погледнах часовника – беше 21:33, оставаха броени часове до нашата среща! Половин час по-късно дойде следващата контракция, после станаха през 20 минути, не след дълго през 10. Сънливият татко видя, че това с поспиването няма да го бъде, седнахме в леглото и изготвихме стратегически план за действие. От курса за подготовка за раждане знаехме, че трябва да поемем към болницата, когато контракциите са през 5 до 10 минути в продължение на час. Решихме да тръгнем точно в полунощ за да запомним по-добре този съдбовен момент.

Градът беше притихнал и за наш късмет  движението не беше натоварено, та нищо не възпрепятстваше скоростното ни стигане до болницата. Усещането беше неуписуемо, вдишвах от свежия нощен въздух и си мислех: „Значи днес ще се случи, на този ден детенцето ми ще празнува рождени дни, на този ден ще стана мама.“ Две вълшебни тайнства се бяха сляли в едно – тайнството на ноща и тайнството на новя живот.

Така окрилени се озовахме пред родилното отделение, посрешна ни симпатична акушерка на средна възраст. Влязохме в предверието, където беше апарата за измерване на тонове и контракции. През последната седмица ни бяха мерили през ден, но този път писецът рисуваше истински планински силуети. Не можех вече да се движа свободно, а под тялото си усещах твърдата кушетка. Това ми попречи да се отпусна при поредната контракция и я усетих особено болезнена. Акушерката забеляза това и ми напомни за правилното дишане, намаза корема ми с лавандулово олио и ми даде хомеопатични дражета. След половин час на апарата ме прегледа  за разкритие.

– Три самнтиметра. – отсече тя.
„Хм, – помислих си – не особено обнадеждаващо.“ Все пак първите 1-2 сантиметра си ги получих без да усетя.
– А и мускулатурата е доста стегната, – продължи – сега ще ви прегледа лекарката.

За моя изненада гинеколожката се оказа доста млада, но изключително внимателна и симпатична. „Ах, – казах си – дано се окаже и опитна и всичко да завърши с щастлив край.“ Последвалите събития от тази съдбовна нощ показаха, че съмненията ми са били съвсем неоснователни. Взе ми кръв за изследване и ми направи ултразвук. Усетих леко главозамайване и се наложи да полежа за малко на кушетката.

После акушерката ни поведе към „стая 2“ – там където моето малко съкровище щеше да пристигне на този свят. От съседната стая се чуваха силни викове. Явно в тази нощ не бяхме сами.

–  Не се плашете, – усмихна се акушерката – не е толкова страшно, колкото звучи!
Аз изпитвах всичко друго освен страх – вълнение, че ще се срещна с рожбичката си, спокойствие, при допира на ръката на мъжа ми, надежда, че всичко ще бъде наред.

Стаята беше малка и уютна, съблякох дрехите си и облякох старата риза на мъжа ми, която носех от вкъщи. Отново ни омотаха с колани, този път ми надянаха и напръсник, който измерваше пулса ми.

– Ще ви дам нещо за болката, – каза акушерката . Кимнах одобрително. Не можех истински да се отпусна, а знаех, че ще ми трябват сили.
– Не се притеснявайте, от това може да Ви се замае главата като от чаша шампанско. - допълни тя, включвайки ми системата .

Не след дълго усетих действието на лекарството. Най-после успях да вляза в правилния дихателен ритъм и да се отпусна. Поех по пътя към нашата среща. Времето се превърна в малък парен локомотив, който с бавен, но бодър ход лъкатушеше сред планински хълмчета. Сега трябваше да се въоръжим с търпение. Често ожаднявах и молех мъжа ми да ми налива вода, тихичко простенвах, от време на време подремвах между паузите. Забелязах, че смелият татко изглежда доста притеснен.

– Няма страшно, – промълвих – аз съм добре, ще се справя.

Той попита акушерката дали наблизо има автомат за кафе, а тя отвърна, че тя ще му направи. След като погълна живителната течност беше изпратен от нея да подиша малко свеж въздух, явно беше доста прибледнял.

Нощта достигна своята кулминация, когато имах вече  6- 7 см разкритие, но бебето беше още доста високо. Не оставаше нищо друго освен да ми спукат мехура. Малкият локомотив започна да набира скорост, спускайки се по склона. На моята съседка по стая се беше наложило секцио, но ние всички се надявахме, че при мен няма да е така. И наистина моето малко човече започна да се бори. Междувремено ми бяха включили система за ускоряване на контракциите и поредната банка с болкоуспокояващо. За епидурална упойка не можеше и да става дума, защото контракциите не работеха толкова добре. Преглеждайки ме акушерката установи, че трябва да се завъртя надясно, защото мъничето не можеше да намери правилната посока.

Последва смяна на акушерския екип. Старата акушерка ми пожела успех и ме насърчи да продължавам да се боря. Новата акушерка беше млада и динамична. Бебчето вече беше заело правилната позиция и оставаше само финалния спринт. Аз бях невероятно изтощена. При всяка контракция чувах гласа на акушерката:

– Напъвайте, силно и продължително!
– Не мога повече! – изстенвах аз.
– Можете! Още малко остана!

Плувайки сред вълните, подавах за мако навън глава опитвайки с вик да поема глътка въздух.

– Дръжте си устата затворена и напъвайте!
– Не могааа! – отговарях и въпреки това напъвах.

Точно в 7:23 стаята се обля в светлина, най-силната и ясна светлина, която съм виждала някога и тогава видях съвършенството. Погледнах мъжа си – по сълзите му се стичаха сълзи.
– О, Господи, толкова е хубаво, не мога да повярвам, толкова е хубаво! – мълвях
аз във възторг.

Погледнах лекарката и казах:
– Толкова се гордея!
– И с право, - отвърна тя – с право!

Благодаря на Емем за труда! 

Щях да се разплача, толкова красиво сте го описали. Чакам с нетърпение нашето раждане, въпреки че ние трябва да сме секцио, наистина станах още по-нетърпелива вече да си видим детенцето.

Страхотни разкази! На някои ми се насълзиха очите...    Не мога да реша за кои точно да гласувам...