Всички ме насилват да имам бебе.

Много добре казано. Ако беше уверена в решението си. Нито щеше да търси щастливи бездетни двойки, нито щеше да ѝ пука особено от подхвърлянията за дете. Жените, които се засягат от тези похвърляния са жени, които не могат да имат деца поради независещи от тях обстоятелства. Уверена жена, която сама е взела решение да няма деца не би се трогнала от хорското мнение. Авторката по-скоро ми звучи като в късен тийн бунтарски период.

Безспорно си права, но има хора, които не стават за семейство и отглеждане на деца и няма нищо срамно да си го признаят и да не създават поредния нещастен живот. Имам приятелки, всеотдайни майки, имам и такива, нежелаещи деца. Ами тези нежелаещите просто не ги виждам в ролята на майки и пиша това без упрек. От всяко дърво свирка не става. Който си се познава добре, знае че не е жертвоготовен, по-добре да няма деца. Той пък може да е ценен приятел, ценен кадър в работата, може да е алтруист. Нежеланието за дете, не те прави автоматично лош човек. Всеки трябва да си знае лимита. Аз си знам моя. 1 дете ми е достатъчно. Много я обичам, харесвам децата като цяло, но си давам сметка, че характерът ми не е толкова силен, нито психиката ми, че да мина отново през бременност, първите 5 годинки, честите боледувания, детските площадки и други рутинни действия. Иначе и мен ме питат няма ли да имам 2ро,не искам ли... И то уж образовани австрийци, а не някакви тетки. Ами как да отговоря, че ако ще имам 2ро, то ще е с клизма и драма. Ще трябва да е от друг мъж. Аз ще трябва да лавирам между сегашното и новото дете, да се посветя отново на мъж и семейство. Ами не, мерси! Отговарям с усмивка, че детето е нещо хубаво, млъквам и до там. Обяснения не дължа. Та донякъде разбирам колко досадно е да те юркат да раждаш, на всяка цена едва ли не...

Фалшиво и преекспонирано ми звучи началното мнение, освен ако не се отнася за много малко населено място. На 26 години бях миналия век, в прилично голям, но не в топ 5 по население град, не мислех за деца и дори нямах сериозна връзка. И изобщо не бях изключение в средата си. Не помня някой да ми е натяквал за деца. Затова и не мога да си го представя сега.

Не знам в кой век живее авторката, че на 26 г. я насилват да си има бебе .

Мисля си, че авторката се е напъхала във връзка на семейни начала от години и затова я питат кога ще ражда.
Явно, близките почват да се притесняват, че има здравословен проблем, щом връзката тъпче на едно място.
От друга страна, колкото и да се изживяваме като новаторки-представителки на новото, от Природата-сътворителка не можем да се еманципираме.
Та, тя е закодирала в гените ни желанието за създаване на живот-така опазваме вида от изчезване.
И нежеланието за възпроизводство си е бъг, колкото и да се опитва да го представи като нормално.

На 26 може да ти изглежда нормално, не като бъг. Проблемът ще дойде в късните 30 

Много точно казано! "Аз никого не притискам и не се опитвам да го накарам да се чувства виновен, че не иска да опита нещо, което изисква най-голямата отговорност в живота на един човек, но само подчертавам, че как можеш да знаеш дали няма да ти хареса, ако не опиташ". Ми това не е някакъв нов вкус сладолед, че да се чудиш да пробваш или не, това си е цял нов човек на тая планета!

Аз съм от тези, които на 28г. с дългогодишен приятел стоят възможно най-далече от деца, особено на семейни събирания. Имам племенници, които виждам няколко пъти в годината и се радвам на тези моменти. Но през онези "дълги" 30 минути, в които трябва да държа блокчето, за да може племенницата ми да рисува, сакън да не й стане скучно, защото според нея аз трябва да съм й стойка, си мисля как се справят родителите с тези неща? Знам, че децата са различни, и родителите също - някои търпеливи, други не толкоз, но аз ако трябва да слушам 24/7 бърборене, рев, трошене и разхвърляне, тичане (поне в първите няколко години), ще превъртя направо. Та в тези моменти дори и малкото съмнение, което обикновено имам относно имането или неимането на деца, изчезва. Смятам, че от гледна точка на майчински грижи и отглеждане (разбирай физическо оцеляване) на дете няма да имам проблеми. Но не съм нито търпелива, нито съм се научила все още как да не "натяквам" нещо на някой, как да съветвам правилно, и още куп други неща. Още върху себе си работя с пълна пара, какво остава да тръгна да възпитавам съвсем ново човече! Тук трябва да добавя и, че мисълта да съм бременна направо ме ужасява. Ако взема да си променя някой ден мнението и с приятеля ми решим да имаме деца, сигурно ще настоявам за осиновяване (освен ако по някакво чудо страхът от 3,5кг пъпешче дето ме рита отвътре не изчезне).

Наскоро прочетох нещо, което ми се превърна в мантра при всяка мила и сладка (без ирония тук) среща с деца - по-добре да съжалявам, че не съм имала отколкото да съжалявам, че имам. И тук моите майка и леля не спират да ми намилат, че като "си е твоето е друго, и че като се роди ще забравиш тези съмнения дали ще съжаляваш". Ми може и да са прави,  знам ли, не съм врачка, но някак си ми се струва твърде рисковано и несправедливо спрямо едно ново човече, ако се окаже, че не са.

Аз още работя върху това да не се обяснявам и да не ми пука за хорското мнение и за това на родата. Предполагам, че в очите на хората съм егоистка, но все пак що се отнася до раждането и деца, предпочитам аз да Не съм нещастна, отколкото това майка ми да е нещастна,че няма внуци от щерка си.

Всеки си има глава на раменете и сам трябва да намери правилния начин да вземе най-доброто решение за себе си. Това важи и за справянето с подмятания. Изчетох се по-нагоре "ми ти много си кротка затова ти натякват, на мен никой не смее гък да ми каже". Аз да ви кажа пък съм си черна овца, цапната през устата и без цедка, пък и на мен ми намилат. Не е като да съм останала длъжна на роднини, че ми пробутват техните тъпи разсъждения, но някои хора просто са си такива - несъобразителни и досадни, и ги "оправдава" това, че е за твое добро. Затова и за себе си трябва да прецениш струва ли си да се скараш и да не си говориш с близки, защото ти досаждат и ти подхвърлят коментари 2,3,4,20 пъти в годината. При всеки е различно. Аз ги виждам веднъж на 4-5 месеца, и полагам усилия да не си развалям настроението докато съм в България с техните разбира за това, какъв трябва да бъде моят живот. За едно съм убедена - малко са хората, на които след като/ако повишиш тон и им обясниш едно хубаво да си гледат работата, а не да ти се бъркат, ще се усетят че са прекрачили някаква граница. В повечето случаи ще се държат снизходително и едва ли не теб ще изкарат луда. Затова, подбирай си битките, важното е ти да си щастлива и да не се стресираш излишно!

Имам приятелка, дето нанавиждаше децата, не че и сега умира за тях. Аз леко им се дразнех, понякога дори не ги забелязвах, а тя 1000 пъти повече от мен не ги понасяше. Роди, защото трябва, ама си го обича в крайна сметка

И какво да ти каже, че не го обича?
Обича-необича като го е създала трябва да се грижи за него.
Друг вариант няма.

Добре, успкой се
Тя всичко ми казва. Не е рядкост, в който като я ядоса ми казва, че не може да го понася. Каквото и е на сърце, това си казва. Освен това, не ми е казвала, че го обича, защото не е от лигавите хора/  майки, но аз виждам, че го обича... както и да е..

Да не бъркаме простотията с липсата на желание за деца. За второто не са нужни декларации и обяснения, а първото винаги напира да излезе и е трудно се скрие.

Ох, и аз не знам защо си я представих авторката окована във вериги и една опашка от насилници! 😂

Иначе мен пък ме питат обратното " Още едно дете?!?! Леле!" 😂

Както каза някой по-горе, децата могат да бъдат ужасно дразнещи и досадни, и който не е готов да се подложи на всякакви мъчения, отглеждайки ги, по-добре да не се захваща! 😂😍
Това наистина не е за всеки. Ако не си готов да Отдадеш цялото си същество, обич, грижа и всичко, от което имат нужда децата, може да имаш много трудности с тях.
В крайна сметка е важно какво искаш ти и партньора ти. Трябваше в самото начало да му дадеш да разбере, че не искаш деца и ако той мисли като теб, другите не са важни. Успех ви желая.

Че то това и аз го казвам постоянно за сина ми. Има дни, в които не мога да го трая, изморена съм, изнервена, той не спира да мрънка. Нормално е, човек съм. Но това не значи, че не го обичам или не се грижа за него.
Като цяло не обичам децата, дразнят ме, затова и никога не бих станала детска учителка, ще откача

Принципно надали има родител, дето да не се дразни на децата си в някой момент, но имам един друг тип приятелки, които никога няма да си го признаят. Винаги, когато им се отдаде възможност ще изнедат лекция ала децата са най-голямото богатство И колко са щастливи и т.н.

Едното не изключва другото. Колкото и да има моменти на дразги и непоносимост и те да са двустранни, децата винаги ще са най-голямото ми богатство и щастие.