Ами, не, не е задължително да са на разположение. Нещата в човешкия род са измислени така, че по-старото поколение е част от принадлежността и дори самосъзнанието на най-младото. Съвсем естествено бабите и дядовците искат да са с внуците, защото те им влидат допълнително усещане за младост, за живот. Бабите вече имат търпението, което майките нямат. Баба и дядо са тези, които дават още една доза топлота.
- Публикувана: 27 дек. 2019, 06:46 ч.
- Последно мнение: 17 март 2020, 23:04 ч.
Всички ме насилват да имам бебе.
Аз на нашите много пъти съм опитвала да им обясня. Заедно не живеем от години, напълно самостоятелна съм. Но ето ви примерно последният бисер на баща ми от днес: още не разбирам как така решаваш да ни отнемеш правото да имаме внуци?
Е познайте какво направих, приключих разговора и затворих телефона. Дъвкане на едно и също, а това става постоянно. Подозирам ще е поне докато стана на 40.
Е познайте какво направих, приключих разговора и затворих телефона. Дъвкане на едно и също, а това става постоянно. Подозирам ще е поне докато стана на 40.
На такъв бисер бих отговорила, че децата имат право на родители, не родителите право на деца. Те право на внуци си имат, но никой няма задължение да им ги произведе.
В такива разговори аз обяснявах, че ако ми се купи апартамент в центрото на Лондон съм готова да произведа внук. Е, след 3-4 месеца трябва да им го връча за пълно отглеждане, защото нямам време или желание да го гледам, но това няма особено значение.
Подозирам, че си единствено дете. Може да им обясниш, че ако бяха си пръкнали 6-7 деца сега, вероятно, нямаше да им се налага да просят внуче. Те са имали желания брой деца, ти избираш кога и колко деца да имаш.
Всъщност, риторичен ще дойде въпроса-ако баба и дядо са винаги на бойна нога, то родителите в каква роля ще са?
Родителите си остават родители, а бабите и дядовците - баби и дядовци независимо от това, кой основно се грижи и кой възпитава детето. В много семейства бебето се връчва на дойки, детегледачки, възпитателки и гувернантки и те го отглеждат до пращането в някой интернат, като родителите го виждат рядко и за малко и това не ги прави по-малко родители.
Ако не бяха баба ми и дядо ми по бащина линия, спомените ми от моето детство щяха да бъдат повече скучни, отколкото позитивни.
Бабите и дядовците имат място в живота на внуците и да, като отмяна на родителите. Не говоря за вземане на тяхната функция.
Аз съм се зарекла да помагам на дъщеря си като има деца. Не да я замествам като майка, но да ѝ помагам.
Бабите и дядовците имат място в живота на внуците и да, като отмяна на родителите. Не говоря за вземане на тяхната функция.
Аз съм се зарекла да помагам на дъщеря си като има деца. Не да я замествам като майка, но да ѝ помагам.
От доста разнообразния си жизнен опит мога да кажа, че и тук обобщенията за бабинството, дединство, бащинство и майчинството са доста ... подвърхностни и погрешни.
Познавам много и най-различни случаи.
Например имаме познат - доста богат човек, натрупал сам всичко, което има, с много бачкане. Има три деца, на които не е имал време да обръща внимание. Това, че не ги е гледал реално или че им е отделял много малко време, няма нищо общо с отношенията му с внуците сега, на които посвещава всяка свободна минута и буквално ги гледа повече от собствените им родители, при това с голямо удоволствие, а и те са повече от две също, тези внучета.
Имам и доста познати, отгледали добре децата си, били чудесни родители, създали си здрави връзки с тях по тази причина, които след това обаче не желаят да се нагърбват и с внуци - ми прави са си хората. Те са си дали тяхното. На внуци могат да се радват, но чак пък да ги отглеждат... За мен, например, това е нормалният подход. Но не го налагам като правилен за всички. Нямам този "навик".
Няма такова нещо като общи правила на валидност и правилност в човешките отношения. "Правилата" си ги изграждат хората, защото така се чувстват по-стабилни и смятат, че по-лесно могат да се ориентират в живота си и да предвиждат бъдещето. Истината е обаче, че това е невъзможно, а и често пъти - напълно излишно. Животът е много по-шарен и разнообразен, отколкото го вижда един човек с личния си ограничен субективен хоризонт. Затова е добре да допуска идеята, че на света има доста по-голямо разнообразие от това, което той е лично видял и преживял.
Така е.
Освен това всеки човек е различен и на определен етап на жизнения цикъл няма двама души, които да имат напълно еднаква ценностна система, която да е стабилна константа при това, да са с еднакво отношение към поколението. Нито има правилни, нито грешни подходи, като оставим крайностите на престъпно поведение и психологическо тотално неглижиране или тотална намеса в живота на потомството - еднакво неприемливи и болестни крайности. Всичко останало се проявява на този свят и си е в реда на нещата.
...
"Право на внуци" - такова "право" не съществува. Съществува право на лични контакти с тях, ако ги има, обаче. Другото са разни ирационални емоционалности, целящи манипулиране на друг човек. Грозно е. Като му се гледат на някого деца, а не може да има свои - лесно е - светът е пълен с деца без родители. Добрина би било да се отгледа едно такова, например. Но да се извиват ръце на друг човек той да се гърби с нещо, дето не го ще и този човек е възрастен, пълнолетен и самостоятелен - това е недопустимо.
Познавам много и най-различни случаи.
Например имаме познат - доста богат човек, натрупал сам всичко, което има, с много бачкане. Има три деца, на които не е имал време да обръща внимание. Това, че не ги е гледал реално или че им е отделял много малко време, няма нищо общо с отношенията му с внуците сега, на които посвещава всяка свободна минута и буквално ги гледа повече от собствените им родители, при това с голямо удоволствие, а и те са повече от две също, тези внучета.
Имам и доста познати, отгледали добре децата си, били чудесни родители, създали си здрави връзки с тях по тази причина, които след това обаче не желаят да се нагърбват и с внуци - ми прави са си хората. Те са си дали тяхното. На внуци могат да се радват, но чак пък да ги отглеждат... За мен, например, това е нормалният подход. Но не го налагам като правилен за всички. Нямам този "навик".
Няма такова нещо като общи правила на валидност и правилност в човешките отношения. "Правилата" си ги изграждат хората, защото така се чувстват по-стабилни и смятат, че по-лесно могат да се ориентират в живота си и да предвиждат бъдещето. Истината е обаче, че това е невъзможно, а и често пъти - напълно излишно. Животът е много по-шарен и разнообразен, отколкото го вижда един човек с личния си ограничен субективен хоризонт. Затова е добре да допуска идеята, че на света има доста по-голямо разнообразие от това, което той е лично видял и преживял.
Цитат
Животът на човека се състои от различни етапи, в които има различни задължения и приоритети.
Така е.
Освен това всеки човек е различен и на определен етап на жизнения цикъл няма двама души, които да имат напълно еднаква ценностна система, която да е стабилна константа при това, да са с еднакво отношение към поколението. Нито има правилни, нито грешни подходи, като оставим крайностите на престъпно поведение и психологическо тотално неглижиране или тотална намеса в живота на потомството - еднакво неприемливи и болестни крайности. Всичко останало се проявява на този свят и си е в реда на нещата.
...
"Право на внуци" - такова "право" не съществува. Съществува право на лични контакти с тях, ако ги има, обаче. Другото са разни ирационални емоционалности, целящи манипулиране на друг човек. Грозно е. Като му се гледат на някого деца, а не може да има свои - лесно е - светът е пълен с деца без родители. Добрина би било да се отгледа едно такова, например. Но да се извиват ръце на друг човек той да се гърби с нещо, дето не го ще и този човек е възрастен, пълнолетен и самостоятелен - това е недопустимо.
Вие сте преживели лично едно, друг - друго.
Глупост е обобщението, че преживяното от един е валидно за останалите. Защото не е.
А глупост означава безсмислица, нещо несериозно и неразумно. Точно като това, по няколко познати елемента да се прави извод за нещо цялостно, което съдържа множество други елементи, при това - доста различни и непознати. Каквито са хората и техните преживявания.
Глупост е обобщението, че преживяното от един е валидно за останалите. Защото не е.
А глупост означава безсмислица, нещо несериозно и неразумно. Точно като това, по няколко познати елемента да се прави извод за нещо цялостно, което съдържа множество други елементи, при това - доста различни и непознати. Каквито са хората и техните преживявания.
Знам. Вече я цитирах, макар и по друг повод.
Преди да пиша прочитам, особено поста, по който вземам отношение.
Но и тя има друго предвид - това, че за едни хора, станали баба и дядо, внуците не са най-важното нещо на света, не е ненормално. Напротив, тя казва, че жизненият им етап е такъв, че имат вече други приоритети, след като са отгледали собствените си деца. И това не е форма на егоизъм.
В тази връзка и аз давам пример с много хора, които познавам, които, според мен, имат изключително здравословно и правилно отношение към въпроса - отгледал си децата си, за това си длъжен. На внуците можеш да се радваш, но отглеждането им не е твоя грижа. Отговорността за това си е на техните родители.
Има родители, които се осъзнават на един по-късен етап, когато вече са с внуци и се грижат наистина с удоволствие за тях.
Разбира се ако общата настройка на човека по принцип е обърната към друго, а не към поколението, то тенденцията е склонна да сепроявява по време на целия жизнен път. Но има и ситуации, в които обективни обстоятелства налагат определен тип поведение.
Много различни хора и ситуации има по света.
Преди да пиша прочитам, особено поста, по който вземам отношение.
Но и тя има друго предвид - това, че за едни хора, станали баба и дядо, внуците не са най-важното нещо на света, не е ненормално. Напротив, тя казва, че жизненият им етап е такъв, че имат вече други приоритети, след като са отгледали собствените си деца. И това не е форма на егоизъм.
В тази връзка и аз давам пример с много хора, които познавам, които, според мен, имат изключително здравословно и правилно отношение към въпроса - отгледал си децата си, за това си длъжен. На внуците можеш да се радваш, но отглеждането им не е твоя грижа. Отговорността за това си е на техните родители.
Има родители, които се осъзнават на един по-късен етап, когато вече са с внуци и се грижат наистина с удоволствие за тях.
Разбира се ако общата настройка на човека по принцип е обърната към друго, а не към поколението, то тенденцията е склонна да сепроявява по време на целия жизнен път. Но има и ситуации, в които обективни обстоятелства налагат определен тип поведение.
Много различни хора и ситуации има по света.
По отношение на неадекватността - имайте предвид, че лесно се забравя какво е да гледаш дете и особено бебе, но малко хора си дават сметка, понеже казват "аз съм откледал\а еди си колко деца, следователно много ги разбирам нещата." И се изненадват колко мънички се раждат, че са без зъби - ей такива неща. Като пораснат децата - че не са дисциплинирани като възрастен, че лесно губят концентрация, че не искат да гледат 30 минути новини, че имат нужди като за деца, а не като възрастни и т.н.
Хората, които уж забравят тези неща, никога не са ги знаели. Вчера една баба направи забележка на едно дете 1 клас пред майка му, че му липсвали първите 7 години (детето се въртеше на седалката и се буташе с друго дете, нищо нетипично). На нея първите 65 г. й липсват, ама не ми се отваряше уста. Нищо не се забравя, ама желанието за гледане на дете или го имаш, или го нямаш. Да дойде на 60 години е съмнително. И не говоря на липса на време, поради работна ангажираност. Може 3 часа на седмица да прекарваш с детето, но да са пълноценни. Има хора, за които и 2 часа в месеца са много.
Ок. Аз за съвсем друго говоря - за една особена неадекватност в отношението към децата. Сякаш не им се занимава.
Ами има хора, на които наистина не им се занимава.
Не бих ги нарекла неадекватни, обаче.
Просто си имат други приоритети. Някои от тях имат деца, други - логично, не. Не съм убедена, че за децата на такива хора и за самите тях е добра идея родителството.
Променят се хората - с годините, с опита, с болестите, с натрупаната умора и ангажименти. Забравят се някои неща, наистина. Търпението също може да се "забрави", ако човек го налегнат сериозни болежки. Една мигренозна криза, пример само, такива - бол, може да промени човека в даден момент до неузнаваемост. По един подобен епизод не бих си направила изобщо подобни генерални заключения.
И на мен ми пречат често пъти деца, които лично за мен са невъзпитани, вдигат шум, което доста други деца на същата възраст не правят, хленчат, говорят глупости, без да се съобразяват с това, къде са, повече от груби са, блъскат се, без да се интересуват, дали друг ще пострада, замерят се с нещо, пак без значение има ли други хора наоколо или не и т.н. И когато родителите им нехаят, адмирирам това, друг да им направи забележка.
Желанията пък са точно пример за променливост у човека. Вкл. желанието да се гледат деца. Няма такова желание, което е да е налице по всяко време и с един и същ интензитет.
На мен ми се ще да имам внуци на по-млади години, щото ми се вижда по-cool да съм баба на 48-50, а не на 60+. Даже ако бях родила на 20, щях да имам шанс на 40+ да съм баба 
. Но да седна да ръчкам децата ми да раждат... мне. Така има опасност да ми ги връчат за отглеждане, а на мен наистина не ми се занимава с бебета и малки деца. За по 1-2 дни в месеца, става, колкото да се разходя като млада баба с количката 
.
. Но да седна да ръчкам децата ми да раждат... мне. Така има опасност да ми ги връчат за отглеждане, а на мен наистина не ми се занимава с бебета и малки деца. За по 1-2 дни в месеца, става, колкото да се разходя като млада баба с количката . 