не става въпрос за семейство и татковци, но имам нужда от мъжко мнение, затова пускам темата тук.
от 5 години имам връзка с мъж. започна ей така от интерес, и продължи. аз след някой месец бях влюбена, после това при мен премина в много силна любов. бях на 37, по-силно не съм обичала никого, включително съпруга си. той няма деца, живее с жена, която по много причини няма да напусне, аз живея с детето си. прекарваме заедно всичкото негово свободно време, което е малко, но пък на мен ми е ок, предвид това, че се опитвам да бъда с детето възможно най-много, баща й не участва в грижите.
последната година и за двамата беше по-тежка служебно, за него доста повече даже, мен допълнително ме побърка стоенето вкъщи заради коронавируса, влязохме в някаква рутина да седим, говорим, ядем и да гледаме спорт. аз не гледам, де, само той, но си седя кротко и се опитвам да участвам в това. реших, че е уморен, не го напрягам да правим нещо друго, но с времето това започна да ме влудява. преди не съм се питала, но сега започна непрекъснато ме човърка мисълта той защо е с мен - може ли толкова време да е само секс примерно? питала съм го сигурно 10 пъти обича ме - обикновено ме отсвирва с 'айде сега тъпотии'. веднъж всъщност ми нарисува сърце на колата, докато я чистеше от снега, а един път в един прахоляк преди да го изчисти. но и двете са преди години и не ги броя актуални... или просто съм част от някакъв навик? или какво друго може да бъде? това сега умора ли е или сме изчерпани? страшен темерут е, много време отне да започне въобще да говори за някакви неща от живота, така че и на това се опитах да го отдам, но всяка версия ми се вижда недостатъчна. на няколко пъти всъщност правя опит да му обясня как се чувствам, предлагах и да се разделим, ако вече не вижда смисъл в това, но той ме отсвирва със същото 'айде пак тъпотии, наред е всичко'.
знам, че за повечето хора е смешно в такава ситуация да се питам, но за мен е важно - имам потребност да обичам и да бъда обичана, да знам, че дори и да не живеем заедно, това между нас не е убиване на време, а нещо смислено.
та какво ви е мъжкото мнение? и липсата на 'обичам те' липса на любов ли е или някои хора просто никога не биха го казали?
от 5 години имам връзка с мъж. започна ей така от интерес, и продължи. аз след някой месец бях влюбена, после това при мен премина в много силна любов. бях на 37, по-силно не съм обичала никого, включително съпруга си. той няма деца, живее с жена, която по много причини няма да напусне, аз живея с детето си. прекарваме заедно всичкото негово свободно време, което е малко, но пък на мен ми е ок, предвид това, че се опитвам да бъда с детето възможно най-много, баща й не участва в грижите.
последната година и за двамата беше по-тежка служебно, за него доста повече даже, мен допълнително ме побърка стоенето вкъщи заради коронавируса, влязохме в някаква рутина да седим, говорим, ядем и да гледаме спорт. аз не гледам, де, само той, но си седя кротко и се опитвам да участвам в това. реших, че е уморен, не го напрягам да правим нещо друго, но с времето това започна да ме влудява. преди не съм се питала, но сега започна непрекъснато ме човърка мисълта той защо е с мен - може ли толкова време да е само секс примерно? питала съм го сигурно 10 пъти обича ме - обикновено ме отсвирва с 'айде сега тъпотии'. веднъж всъщност ми нарисува сърце на колата, докато я чистеше от снега, а един път в един прахоляк преди да го изчисти. но и двете са преди години и не ги броя актуални... или просто съм част от някакъв навик? или какво друго може да бъде? това сега умора ли е или сме изчерпани? страшен темерут е, много време отне да започне въобще да говори за някакви неща от живота, така че и на това се опитах да го отдам, но всяка версия ми се вижда недостатъчна. на няколко пъти всъщност правя опит да му обясня как се чувствам, предлагах и да се разделим, ако вече не вижда смисъл в това, но той ме отсвирва със същото 'айде пак тъпотии, наред е всичко'.
знам, че за повечето хора е смешно в такава ситуация да се питам, но за мен е важно - имам потребност да обичам и да бъда обичана, да знам, че дори и да не живеем заедно, това между нас не е убиване на време, а нещо смислено.
та какво ви е мъжкото мнение? и липсата на 'обичам те' липса на любов ли е или някои хора просто никога не биха го казали?
В БГ мама мъжете са дефицитен артикул, макар и да се намират.
През всиките години, през които мои приятелки са имали връзка с женен мъж, все излизаше, че съпругата е болна, недъгава, инвалид, старица, невротичка с пристъпи и т.н. Пък накрая се окаже здрава, права жена, че и хубава на това отгоре 
