Ако разберете ,че сте осиновени...

Аз може би ще я потърся от любопитство.Но само това.Ще искам да видя как изглежда,но не бих и говорила с нея.Със сигурност.Не би ме интересувало защо ме е изоставила,след като го е направила.А пък и появата на биологичната майка е голяма драма,а аз лично се старая да избягвам такива .Не виждам смисъл да си усложнявам живота.

Аз разбрах, че съм осиновена, преди около месец
От тогава не съм спряла да търся, имам дори и адвокат, който да ме представлява, ако се стигне до дело за разкриване тайната на осиновяването.
Надявам се един ден да открия биологичната си майка, да имам възможност да я видя и да поговоря с нея. Сигурна съм, че тя е страдала повече от мен, аз имах късмета да попадна в добро семейство, което да ме отгледа като свое дете.

Ще Ви кажа защо бих оправдала жената, която ме е изоставила!!!
Това се случва през 1976, а тогава времената са били  доста по-различни. Тя е била 16, 17 годишна, бременна от човек, с когото е имала болезнена и невъзможна любовна връзка. Знаете, че тогава никой не е толерирал извънбрачните връзки и създадените от тях деца. Тя сигурно е била принудена да ме остави, а може би така е било по добре и за мен!!!
Колкото до родителите, които са ме осиновили, майка ми почина преди години, а баща ми ме подкрепя напълно! След като ми каза, му олекна след толкова години...

Ние имаме 2 осиновени деца, едното е от дом, а другото директно от родилното. На второто познаваме майката и тя доброволно си даде съгласието пред нотариус, че ни дава детето за осиновяване. Един ден и вероятно това няма да бъде толкова далеч, ние ще им кажем че са били осиновени. Дали ще пожелаят да видят биологичните си родители не зная, но зная едно - ние ги обичаме така, както и останалите 3 родени от нас деца. Ние сме едно семейство и това е тяхната крепост. Обичани, желани, възпитавани според моралните стандарти на библията и християнството. Със съпругата ми даваме всичко от себе си за всяко едно от тях и не ги делим от останалите. Ако един ден решат да търсят биологичните си родители, в което много се съмнявам, но ако все пак го направят, това няма да бъде емоционално обвързване, а просто любопитство, защото те имат мама и тати, които ги обичат и това е всичко. Те просто няма да имат нужда от други родители. Защото смисъла на семейството е място, където децата да получават любов, внимание и грижа. Бог да ви благослови. Възпитавайте и обичайте децата си(но не ги разглезвайте) и те няма да ви сменят с никой, пък било и с биологичните си родители.

На 28 години разбрах, че съм осиновена! Първоначално не можах да повярвам - нали знаете, всеки мисли, че тези неща се случват с другите хора...Бях най-вече объркана. Към родителите ми-колкото и ядосана, че са крили истината, толкова и благодарна, че са ме отгледали и направили човек.
Те са ме взели на 1 месец от родилния дом, където до тогава е била и рожденната ми майка с мен!!!Какво да кажа за нея-след първите негативни емоции се замислих...Едва ли жената, която ме е кърмила и държала в ръцете си толкова време, не ме е обичала! Всъщност от това ме е най-страх: когато я намеря, да не срещна единствено безразличие...

Благодаря ти за съвета!Мислила съм за всичко това!Но ако я намеря, бих предпочела сама да говоря с нея. Сега си мисля, че бих понесла това, което ще чуя, и от позицията на годините си да го приема разумно. Неизвестността ме тревожи и не ми дава мира..

Момичета и аз предпочитам да пиша поради редица причини на лични. Осиновена съм и имам страхотни родители, които обичам неистово. Разбрах за осиновяването от злобни съседи, които в лице нарекоха майка ми ялова .... Не ми се говори, бях на 16-17 години, въпреки това, обаче нямаше драми. На първо място както по горе казах обичам много родителите си, възпитана съм с много обич и грижа, от много години майка ми съвсем умишлено ми е разказвала разни житейски истории на осиновени деца. Подтиквала ме е да разсъждаваме заедно, да се поставям на тяхно място и това съвсем ненатрапчиво за мен. Като поотраснах беше купила една книга на Елена Огнянова - "Жената на баща ми", тази книга е доста старо издание, но при желание можете да я намерите. Представлява очерци, написано много увлекателно за такива случаи. Горещо ви я препоръчвам. Четири - пет години след като вече знаех, че съм осиновена и говорех с майка ми спокойно за това, започнах да се интересувам все повече и повече от биологочните ми родители. Майка ми е изключително позитивно настроена към това аз да ги открия, защо сме говорили много на темата, има ми абсолютно доверие и разбира защо искам да го направя. Откровено казано искам да знам защото: човек с човека се среща и не искам детето ми да се ожени за детето на сестра ми, страхувала съм се и аз да не се запозная с роднина и да стане нещо, защото може смешно да ви се струва, но кръвта влече. Отделно от това съм искала да зная и здравословното състояние на БМ и ББ. При моя случай имаше и друго, БМ не беше казала на бащата, че е запазила бебето, т.е. той не знае и до момента, че има някъде негово дете, което пък за мен е абсолютно ПРЕСТЪПЛЕНИЕ, спрямо него и мен. Майка ми знаеше трите имена на БМ и от къде е. Сама се справих с това да открия настоящия и адрес (с помощта на късмет, комбинативност, упоритост и тел.указател). След като разполагах с телефона и, се обадих, представих се как се казвам сега и казах, че съм родена еди кога си и тогава съм се казвала еди как си. Затвори ми телефона, като преди това ми каза че имам грешка, гласа и обаче беше ... Обадих се още няколко пъти през различен период на време и най накрая се срещнахме. Не изпитвам нищо към нея, освен нещо което сигурно всички вие изпитвате, но не мога да го обесня с думи. Искам да кажа, че не изпитвам обич, а по скоро жал или не знам точно какво. Имам двама братя, показвала ми е снимки, обеснила ми е някои неща за рода, за бащата обаче беше много кратка, след като ми обясни, че му е казала, че ще направи аборт, а после ме е родила каза че е изличила всичко в съзнанието си за него. В продължение на 4-5 години вече поддържам редки контакти с нея. Чуваме се веднъж - два пъти годишно по телефона, виждаме се най-много един път в годината. Не е виждала на живо детето ми и аз не я притискам за срещи, явно няма необходимост, а и се страхува. С много търпение и такт, лека по лека научих доста подробности за бащата. В момента съм наела дететктивска агенция, която по дадените от мен данни се опитва да го издири в милионна София. Аз не съм от София, трудно ми е да стигна до  някъде , а и от агенцията съм доста разочарована, дала съм срок до Юни месец и ще търся нова фирма, защото това с което разполагам позволява на специалисти да го открие. Не зная какво ще правя след като го намеря, а и дали въобще ще го намеря... но все пак зная имена му, имената на родителите му и някогашния му адрес. Това е от мен, пишете

Тази история е подобна на моята, трябва да приемем, че такива неща реално се случват в живота. Дори бих казала, че ти завиждам, че си я намерила. Поне това е дало отговор на една част от въпросите, които неминуемо си си задавала, нали?Вълнуващ е момента, в който си говорила с БМ, какво ти каза тя, съжалявала ли е за постъпката си, страдала ли е за теб? Чудиласъм се каква е нормалната реакция при такава ситуация - да отречеш, да кажеш, че съжаляваш, а може би не!! Възможно ли е такова нещо да се забрави, колкото и да се мъчиш да подтиснеш спомените? А колкото до ББ, неговата реакция е по-предсказуема, говорила съм с доста мъже по темата и отговора е "и аз какво да направя". Но ако му знаеш трите имена, имам идея...В моя случай знам каква е била връзката между БМ и ББ, така че ако намеря нея, мисля, че ще намеря и него

Да, признавам, че в мен живееше, а отчасти и още живее едно малко неудовлетворено момиче, което се пита защо точно на мен. Мисля, че в предишния постинг бях писала, че нямам никакви проблеми със семейството си, а също така и с роднините. Никой никога не ме е делял, не се отнасял по различен начин с мен. Въпреки това когато чувам думи, “очите ти са сини като на дядо” или пък “имаш структурата на баба ти”, хем ми се стопля сърцето, че тези хора които знаят, че очите ми няма как да са сини като на дядо не ме делят, хем пък се питам “а кой е всъщност моя дядо”, дали детето ми ще наследи нещо от биологичния ми баща, който не познавам, дали дядо ми е бил интелектуалец с бомбе или пък точно обратното. Мнозина ще кажат, живей си живота, не се рови в миналото и не търси това което не ти е дадено да знаеш. Аз обаче мисля, че при всяко осиновено дете, което научава истината има някакво подсъзнателно  страдание и желание за повече информация. Мисля, че сега съм по спокойна след като видях майка си, надявам се че ми остава малко докато видя и баща си, за да наредя пъзела вътре в себе си и да престана да мисля за това. Не, не мислете, че по цял ден седя и гледам в една точка и се чудя какво да направя по проблема, има месеци в които не ми минава през ума нищо за това, но всички тези въпроси са вътре в мен, живеят с мен и ме правят по-друга отколкото съм всъщност. Естествено, че жената която ме е родила  е страдала години наред, мислила е , но в един момент тя просто си е забранила да мисли за мен, създала е хубаво семейство, има две деца. Изведнъж се появих аз, при нея първоначално имаше шок, от това че ме вижда, имаше и страх – какво ще излезе от всичко това, страх от мъжа и, от децата и. Постепенно се успокои,разбра, че нямам претенции към нея в никакво отношение, никога не съм си позволила да я укоря, а и самата тя ми разказа защо е постъпила по този начин. Причините не са една и две, но не я оправдавам, защото когато човек иска да направи нещо той го прави с цената на всичко. За мен е ясно, че за нея най-удобния вариант е бил да ме остави и именно за това си позволявам да я манипулирам леко като изкопчвам малко по малко информация за бащата и да го търся.  Честно казано не ми се иска реакцията на ББ да е от типа

     А колкото до ББ, неговата реакция е по-предсказуема, говорила съм с доста мъже по темата и отговора е "и аз какво да направя".

защото и към него нямам никакви претенции освен да се запознаем, да знам в общи линии кой е той и дотам. Нямам намерение нито с нея, нито с него да имам някакви по-близки отношения. Имам семейство, родители, роднини, които обичам и в сърцето ми няма място за други мама и татко. Но просто искам да знам, мисля че това е мое право и няма да се откажа. Понякога си мисля, че ако живеех в София щях да съм доста по напред в издирването, но и така съм убедена, че може да мине повече време, да хвърля повече пари, но рано или късно ще видя баща си,пък кой знае – може да се познаем – нали казват, че момичетата приличат на бащите си  

Описала си чувствата и емоциите по възможно най-правдивия начин! На абсолютно същото мнение съм и аз! Аз също нямам никакви претенции, просто искам да разбера! Повечето от хората около мен са против това да търся, едва ли не това е поредната ми прищявка! Но само човек в нашето положение може да разбере...

Здравей, Val, от София съм. Проблемът при мен не е в това, че ще нараня родителите си. Вече мисля, че бях писала - майка ми почина преди години, като до последно е мислела, ЧЕ АЗ НЕ ТРЯБВА ДА ЗНАМ! Това е и възпирало баща ми да ми каже, който сега,чувствайки се виновен за мълчанието през всичките тези години, е готов да помогне по всякакъв начин да науча истината. Незнам дали е вярна тезата, че може би това, което ще открия, няма да е каквото очаквам, и че цялата история може да нарани най-вече мен, но съм оптимистично настроена...

Това е нормалната реакция в случая, изборът, който смятам, че е правилен за интелигентния човек. В днешно време незнанието не е оправдано, в смисъл, че понякога е по-лесно да не знаеш, но ако си наясно с истината си по-подготвен за живота, който ти предстои....

Може би ако аз бях дете, оставено в дом, и осиновено оттам, нямаше да искам да намеря биологичните си родители.
Дано не ме помислите за неблагодарна към родителите ми, но истината винаги има две лица. Ето го е другото: осиновена съм почти незаконно, и аз не мога още да разбера как е станало- не е имало дело, проучвания и т.н. Едва ли не роденото от една майка дете е записано на друга - направо абсурд
и тук ми хрумва нещо ужасно - ами ако биологичната ми майка не знае, че ме е оставила, ако на това 17 годишно тогава момиче са казали, че нещо е станало с бебето му...
Може и да не съм права, ама това ме влудява

zdraveite na vsi4ki.trudno mi e da pi6a.na 20 godini sum.predi 3 meseca razbrax,4e sum osinovena i v suznanieto mi zapo4naxa da se porajdat xilqdi vuprosi:za6to sa me ostavili(razbira se),obi4at li me dqdo i baba kato ostanalite si vnuci,razli4na li sum ot ostanalite i t.n.nai-lo6oto be6e,4e priqtelite mi to4no v tozi moment me izostavixa i az se po4uvstvax napulno sama i smazana.golqm 6ok be6e za mene,za6toto mnogo ne6ta mi se strupaxa navednuj.iskam da kontaktyvam s xora,koito imat podobna na moqta sudba.za6toto samo edin osinoven moje da razbere drug osinoven,nali?molq vi,pi6ete mi.imam nujda ot vas!!!!

форумът е много интересен и понеже темата ме засяга много лично, бих искала да споделя с вас и моя опит. Родена съм на 07.01.1971 г. и съм дадена за осиновяване. Баща ми, който беше прекрасен човек, почина, когато бях на 3 години, а жената, която настоява да й казвам майка, ме биеше и наричаше хранениче. Трябваше всеки ден да й благодаря, че не съм в Майчин дом и че нямало да стана курва като майка си. Този ужас продължи дълги години. Когато реших да се омъже, тя ме изхвърли от къщи и заведе дело за разсиновяване, защото била ме осиновила, за да я гледам на старини, а не да се омъжвам. При делото разбрах, че случайно делото за осиновяването е изчезнало от архива на съда, в гражданските регистри има единствено отбелязване, че съм осиновена, но оригинален акт и досие липсват. Разбрах и че са ме взели на два месеца от дома, а тогава са разрешавали осиновяване след шестмесечна възраст на детето. Много са проблемите. Считам, че не би трябвало на жени над 40 години да им се разрешава да осиновяват деца, възрастовата разлика между тях и децата става много голяма, когато децата трябва да създадат собствени семейства, осиновителите им вече се нуждаят от грижи за себе си. Някой път отглеждането в подобна среда уврежда много повече от отглеждането в дом. Поне аз това бих предпочела. Вярно, имам образование, възпитание и т.н., но бих заменила всичко това за отсъствието на ада, който преживях. Затова преди да осиновите дете, замислете се кой има повече нужда от осиновяването - вие или детето...

Здравейте, всички които четат тази част от форума.


Извинявам се, че не пиша на кирилица, но живея в чужбина и нямам кирилица на този компютър.

Ето накрато какво искам да споделя с всички. Не съм осиновена. Аз оставих детето си за осиновяване. БЯх на 17 г. когато забременях. Невъзможна любов. Провиницален град, студентка в София. КОгато разбрах, че съм бременна, се зарадвах много. Обичах бащата истински. Родителите ми направиха всичко възможно да ме убедят да оставя бебето: когато те разбраха, че съм бременна, беше много късно за аборт. Бащата ме изостави, щом разбра че съм бременна. Приятелките, на които разчитах, изведнъж изцехзнаха от хоризонта. Чувствах се съвсем сама и загубена. Последния месец прекарах в болница, за "прикриване на бременността", както те го наричаха. Не се гледаше с добро око на такива като мен преди години... Не упреквам майка ми, смятам, че и тя страда заради решението си да ме убеди да оставя детето. Тя дойде с мен, когато отидох в нотариата да подпиша документите за отказване от детето. Беше момиче, роди се 3.250 кг и 51 см.
Цяло чудо е, че не умрях в следващите няколко години. Изпаднах в ужасна депресия, почти не се хранех. ОКоло 10 години след това създадох свое семейство. Имам дъщеря на 11 години. ВИе вярвате ли във възмездието? Аз да. Разведохме се със съпруга ми преди около 3 години. Все си мисля, че Господ искаше да ме накаже. И то, възмесдието удря индиректно, нали: дъщеря ми разсте без баща.
Преди около 3 години наех детектив и отрких бащата на детето, което оставих за осиновяване. Живее с третата си жена и има един куп деца от всичките си бракове. Останах невероятно разочарована от детектива, защото той му беше казал кой го е наел. Преди да си тръгна от офиса му, детективат ми намекна, че може да издири дъщеря ми. Не се възползвах само защото не можех повече да разчитам на неговата дискретност. Заминавахме за чужбина след десетина дена.
Не бъдете крайни и се замислете преди да съдите. Бих дала всичко от себе си само да можех да върна времето назад. Първата ми дъщеря е на 20 години. Не искам да я търся и да причинявам болка на нея и на семейството което я е отлгедало. Всеки ден мисля за нея и се моля да има добър живот, да е жива и здрава. Жадувам да я прегърна и да и кажа колко я обичам. АКо тя ме открие един ден, знам, че ще искам да буда неотлъчно до нея, знам, че ще искам да и дам каквото мога и от каквото тя се нуждае: приятелско рамо, съвет, усмивка. И вечно ще вуда благодарна на семейството, което я е осиновило и отгледало.
Това е. Само исках да кажа: не съдете прибързано, не пожелавам никому този ад и тази вина дето ме раздира всеки ден и всяка нощ.

Здрасти, Лена
Искрено съчувствам на болката ти!В началото като прочетох постинга ти изтръпнах - и моята майка и била на 17, когато ме е изоставила. Надявам се и тя да чувства нещата като теб, аз поне така бих се чувствала. А за непрекъснатата болка съм сигурна, че лек няма да има , докато не откриеш дъщеря си. Пък после - един господ знае как ще се развият нещата...

здравейте на всички. Лена, историята ти много ме трогна. може би съм много пристрастна, но мисля, че е било добре да потърсиш дъщеря си. аз разсъждавам от другата страна. много бих се зарадвала, ако моята истинска майка ме потърси. от детската лекарка в Майчин дом знам, че също като тебе много трудно се е решила да ме остави и постоянно е плачела. никога не съм я упреквала. просто преди години нещата са били много различни. дори сега в някои части на страната...на тази възраст - след 20 години, човек може разумно да прецени нещата. ако наемеш друг детектив, той може дискретно да разбере, момичето знае ли, че е осиновено, как живее. наистина ако има нужда от тебе сега, може да поправиш грешката. сигурна съм, че винаги имаме шанс да поправим нещата. първо разбери положението и тогава вземи решение, защото цял живот ще страдаш така... успех!