Б четвъртък в-к Монитор публикува следната дописка:

МАРИЯ ВАСИЛЕВА

04.10.2012
От столичната АГ болница „Майчин дом” са отпратили бременна, чието бебе било мъртво в корема й. За скандалния случай съобщиха вчера от МЗ. Сигналът е подаден вчера на горещата линия в МЗ и по него вече е образувана проверка. Жената се обадила след призива на министър Десислава Атанасова хората да сигнализират за нередности в болниците. Само за 2 дни близо 120 души са се оплакали. Преди около 2 седмици младата жена разбрала, че бебето е починало в корема й при рутинна консултация при гинеколога си. Той я посъветвал незабавно да отиде в „Майчин дом”. Вместо да извади мъртвия плод обаче лекарят попитал жената: “Защо идваш в петък? Не може ли да почака до понеделник?” И я отпратил. Жената била възмутена, защото животът й бил в реална опасност. Оказва се, че случаят не е прецедент. Най-честите оплаквания са за лошо отношение и изнудване за пари в АГ отделенията и онкоболниците. Основно били рекетирани родителите с малки деца. Така лекари от софийска болница искали пари преди сърдечна операция на бебе. Други хора се жалвали, че са им направени ортопедични операции, които не били необходими.

Когато я публикувах във ФБ, някои от приятелите ми ме разкритикуваха, че не е написана по необходимите правила на журналистиката и вероятно съдържа невярна информация, тъй като липсва каквато и да е било точна информация за случилото се. Спекулираше се, че дописката цели по-скоро дезинформация на читателите и популистки ПиАр на МЗ, както и подклаждане на общественото недоволство спрямо лекарското съсловие. Отказах се да споря по темата, макар че знам, че такива неща се случват непрекъснато в нашите болници; познавам хора, на които се е случило, а можеше да се случи и на мен самата, тъй като установихме смъртта на Мери в деня преди Великденските празници…

В петък в предаването „Здравей, България“ по Нова ТВ излезе този репортаж. (За съжаление не успявам да го дръпна от сайта на Нова и да го кача в YouTube.)

Аз съм лекар. Не се чувствам добре, когато подобни материали дискредититрат колегите ми. Старая се да запазя неутралитет и да погледна нещата от двете страни. Непрестанно се чувствам поставена между чука и наковалнята. Но не мога да си затварям очите пред фактите.

Обичайна практика е не само в България при загуба на бременност в малките седмици (първия триместър), т.нар. missed abortion, когато се установява, че бебето няма сърдечна дейност понякога дни и седмици, след като смъртта е настъпила, да се изчака започването на естествен родов процес. (Знам, че терминологията е спорна и деликатна – кога говорим за ембрион и кога – за бебе, кога говорим за раждане и кога – за аборт, но в момента не искам да задълбавам в това.) Алтернативата в тази ситуация е да се направи кюртаж. На много места лекарите се съобразяват с предпочитанията на майката, стига това да не застрашава здравето й.

Не е така при по-напреднал срок на бременността. Носенето на мъртво бебе за дълго време в утробата може да доведе до множество усложнения, като например сепсис при майката, тъй като телцето на бебето без циркулация, преминава през естествените послесмъртни процеси. (Когато дъщеря ми се роди един ден, след като беше починала, кожата й на места се лющеше именно поради тази причина.)

Ако приемем, че лекарите могат да преценят адекватно кога това представлява заплаха за здравето на майката, остава психологическата страна на въпроса. Наясно съм, че само майките, на които това се е случило, могат да си представят съвсем достоверно какво означава да живееш с мъртво бебе в корема си за продължителен период от време. Но също така смятам, че емпатията е основно изискване в нашата професия – умението поне малко да можеш да се поставиш в ситуацията на пациента си, за да облекчиш страданието му.

Вътреутробната смърт е толкова противоестествена, нарушаваща всички закони на живота в най-чист вид, че е трудно да бъде осмислена. Когато бебето почине, от носещи живот в себе си, ние се превръщаме в носещи смърт. Утробата ни внезапно се превръщяа във всепоглъщаща черна дупка. Не знам дали има достатъчно думи, с които да обясня какво означава това и как се понася. Но нямаме избор – трябва да преминем през родоразрешение по един или друг начин. В някои случаи е по-подходящо да се направи секцио, докато при други може да се индуцира раждане с медикаменти, което невинаги е успешно. Също така ние като майки имаме различно виждане за това кое родоразрешение ще е по-малко травматично за нас, след вече като сме загубили най-ценното…

Лекарите, акушерките и медицинските сестри са тези, на които разчитаме да се погрижат за нас. Не само да положат усилия да запазят здравето ни, но и да положат съзнателни усилия да ни помогнат да преживеем тези травматични моменти по най-добрия за нас начин. Защото ние не сме просто „случаи“ – ние сме човеци, които след като излязат от болницата, трябва да продължат да живеят, да се грижат за другите си деца, да общуват, да работят, да интегрират събитието в живота си и да продължат напред… Тези часове и дни, които прекарваме под грижите на медицинския персонал, са изключително важни за това как ще преработим травмата си впоследствие.

За съжаление много малко от колегите ми вземат това предвид. Не знам дали се дължи на „прегаряне“ или на някаква рутина, на самозащитни механизми, които не им позволяват да се свържат със страданието на пациентите си… Всичко това може да обясни поведението им, но не и да го извини. Факт е, че българските лекари (акушерки, мед. сестри) не са обучени в комуникационни умения, нито в това как едновременно да изразяват съчувствие и да съхранят собствената си психика. Това не е нещо, което просто така умееш, а изисква обучение и желание да се научиш. Една от дългосрочните цели на Фондацията е да покани чужди лектори и да провежда именно такива обучения.

Друг проблем, който се повдига е, защо се допуска смъртта на здрави бебета, от наблюдавани бременности? Необходимо ли е да се ангажираме с „избор на екип“, за да получим адекватни грижи? Лекарската заинтересованост заплаща ли се? Редно ли е да бъде така? Имаме ли „работно време“, при условие, че работим на дежурства, и в болниците по всяко време на денонощието трябва да има достатъчно квалифициран персонал? Все пак, хората не се разболяват само от понеделник до петък между 8 и 17 часа.

Ето какво казва д-р Стойчо Кацаров от Центъра за защита на правата в здравеопазването:

„Тук според мен ще е недостатъчно, ако обсъдим само този случай, тъй като той нито е единствен, нито ще бъде последен. Има сериозни причини такива случаи да виждаме в нашата страна и има много сериозни основания да очакваме те да продължават. […] Първо, което е очевидно, е нарушено правото на достъп до своевременна и качествена медицинска помощ. […] Аз мисля, че това са неща, които се срещат масово. България е на едно от първите места по смъртност от лечими заболявания.“

Прекалено малка се чувствам, поставена пред толкова сериозен и глобален проблем. Казвала съм го и друг път, ще го кажа отново – трябва спешно да реабилитираме човешкото. Необходимо е, като хора в помагащите професии, но и като хора изобщо, да можем да се поставим на мястото на другия, да можем да си помислим за миг „ами ако бях аз, ако това беше дъщеря ми, майка ми, баща ми, как бих искал да се отнасят с тях, колко струват животът и щастието им“, и да действаме според това…

Длъжни сме.