Има много неща, които ми харесаха в бестселъра на Елизабет Гилбърт „Яж, моли се и обичай“. Но има и няколко, които ме възпираха да се „прехласна“ по нея. Ето какво имам предвид.

Преди всичко, Гилбърт е една средностатистическа нюйоркчанка – тя има високи доходи, прекрасна кариера на писател за различни списания, дори неин разказ от годините й като барманка става основа на филма „Грозна като смъртта“. Но се оказва, че след дългогодишен брак изпада в дълбока криза. Е, ще кажете, да й имам проблемите! Но за Гилбърт това е повратна точка в живота й и след като взима решение да се разведе, следва много дълбока депресия, поради нелеките усложнения по разводната процедура. Така, в крайна сметка, тя решава да сключи сделка за мемоарите си в аванс (именно книгата „Яж, моли се и обичай“) и с тези 200 000  долара да се отдаде на една година пътешествия – по четири месеца в Италия, Индия и Индонезия.

„Галопираме през живота си като циркови артисти, които балансират върху два препускащи един до друг коня – единият крак е върху коня, наречен „съдба“, а другият – върху коня „свободна воля“.
Въпросът, който трябва да си задаваш всеки ден е: различавам ли двата коня? За кой кон трябва да спра да се притеснявам, защото не е под моя контрол, и кой да насочвам с голямо внимание?“

Книгата бързо става #1 по всички класации за продажби и се превежда на десетки езици, та дори се прави и филм с Джулия Робъртс. Това, което според мен, я прави такъв хит, е много лекото, изпълнено с чувство за хумор, писане на Гилбърт, както и чистата й откровеност. На много места книгата може да бъде оприличена на чиклит (жанр на художествената литература, който представя съвременния свят на жените, често хумористично и лекомислено, а самите главни героини често са повърхностни и глуповати).

„…усетиш ли мъничка възможност за щастие след толкова мрачен период, трябва да се вкопчиш в глезените на щастието и да не се пускаш, докато не те извлече по очи от калта – това не е егоизъм, а задължение. Даден ти е живот; твой дълг е (и също твое право като човешко същество) да намериш нещо красиво в живота, без значение колко е крехко.“

Лиз говори открито за своите многобройни връзки, за секса и неговата липса, за своята постоянна бъбривост – и всичко това с голяма доза самоирония. Но на мен ми идваше в повече. Знам, че жанрът е автобиографичен, но още в ревюто си за Елиф Шафак споделих, че това не е от любимите ми жанрове, особено писано от депресивни жени.

„Търсенето на удовлетворение /…/ не е само действие за самозащита и лична изгода, но и щедър подарък за света. Да се освободиш от всичките си злочестини, значи да престанеш да пречиш. Преставаш да бъдеш пречка не само за себе си, но и за всеки друг. Само тогава си свободен да служиш и да се радваш на другите хора.“*

В същото време, на много места Гилбърт навлиза в духовни дълбини, които много ми допадат, във вид на изстрадани истини. Идеята да обичаш и уважаваш най-вече себе си, медитацията като най-пряк път до Божественото, идеята за сродните души, които не са тук да ни допълват, а да ни учат. Изобщо, много истини, които са масово застъпени в езотеричните книги за самопомощ от типа „New age“. И понеже аз съм изчела купища книги от този тип литература, тези идеи на Гилбърт хич не бяха нещо ново за мен, но бяха приятно поднесени. Всъщност, именно тези откъси са това, което най-много ми хареса в книгата.

„…хората поначало са склонни да смятат, че щастието е въпрос на късмет, че ако ти е писано, ще ти се случи като хубаво време. Но щастието не действа така. Щастието е следствие от усилията на човека. Бориш се за него, стремиш се към него, изискваш го, а понякога дори тръгваш да го търсиш по света. Трябва да участваш неотклонно в проявленията на собственото си щастие. И щом веднъж си достигнал състояние на щастие, никога не трябва да ставаш немарлив в поддържането му, трябва да правиш големи усилия, за да плуваш срещу течението на това щастие завинаги, за да останеш на повърхността му. Ако не го направиш, ще разпилееш присъщото си удовлетворение.“

Затова не мога да се изкажа крайно за „Яж, моли се и обичай“ – нито е любимата ми книга, нито пък би попаднала в моя антикласация. Както казват старите хора – „средна хубост“. Да четеш за прекрасните пътешествия по света и в духовното може да бъде много леко и приятно, но може да бъде и скучновато. Определено, не беше книга, която да прочета “ на един дъх“ и още повече, такава, каквато да предизвика някакви емоции в мен. На моменти ми беше като списание, на моменти като пътеводител, а на моменти се учудвах как мислим еднакво с Елизабет.

„Ако правиш такава сериозна физиономия, плашиш добрата енергия. За медитация трябва само да се усмихваш. Усмивка с лице, усмивка с ума и добрата енергия ще дойде при теб и ще изчисти мръсна енергия. Дори усмивка с твой черен дроб./…/ Ако прекалено сериозна, ще се разболееш. Можеш викаш добра енергия с усмивка.“

Разбира се, отстрани погледнато, животът на Лиз е като приказка – пътешествия, вкусна храна, материална обезпеченост, галантни мъже, нови приятели, достигане до нирвана и духовен баланс. Но само тя си знае какво е преживяла, за да достигне това щастие. Както казва класикът Валери Божинов: „Човек само когато знае к’во му е, само аз си знам к’во ми е“. Драматичният развод води до много уроци, сладости и красоти по света и сред хората.

„Хората мислят, че сродна душа е онзи, който идеално ти пасва, и всички искат това. Но истинската сродна душа е огледало — такъв човек ти показва всичко, което те задържа, насочва към теб собственото ти внимание, за да можеш да промениш живота си. Истински сродната душа е може би най-важният човек, който някога ще срещнеш, защото събаря стените ти и те шамаросва, за да се събудиш. Но да живееш със сродна душа завинаги? Нее. Твърде болезнено е. Сродните души идват в живота само за да ти разкрият нов пласт от теб самата, а после си тръгват. И слава Богу, че е така.“

Колкото до Гилбърт – нейната приказка продължава в романа „Кажи „Да“, където описва всичките видове размисли за брака, в исторически и съвременен план, плюсове и минуси, както и как американските власти я принуждават да се омъжи за своя Хосе (в романа е Фелипе). Но 12 години по-късно, през 2016 година, писателката обявява своя развод във Фейсбук профила си, като „раздялата е приятелска, а причините – много лични“. Малко по-късно през годината Гилбърт призна, че е влюбена в най-добрата си приятелка, която се разболява от рак. Само преди два месеца двете се ожениха на неофициална церемония. Кой знае, може пък Гилбърт да напише роман и за своята преоткрита хомосексуалност?… Предстои да разберем…

„Леко е да се молиш, когато в живота не всичко е гладко, но да не прекъсваш молитвите, даже когато кризата е отминала, — това е своего рода завършващата фаза на процеса, в хода на който душата придобива възможността да задържи натрупаните блага.“

Моята оценка за романа: 3 от 5 звезди

*Цитатите са от превод на Мария Михайлова