Великото изплащане на дълга

/КРОСС/ Намерението на Министерството на финансите да привлече 16 млрд. лв. от външните дългови пазари в следващите три години беше посрещнато в началото на тази година с разбираема вълна от негодувание. Чуха се и призиви на финансови авторитети, че България не трябва да допуска никога повече бюджетни дефицити, освен това следва да изплати падежиращия външен дълг от текущите данъчни приходи, вместо с нов заем. Макар и да носят външните белези на финансова добросъвестност, подобни предложения са рецепта за социално бедствие. Показателен пример до какво води такъв подход даде Румъния през 1980-те.

Причините за натрупването на външния дълг на Румъния в края на 1970-те години са комплексни. Вероятно водеща роля играе петролната криза от 1979 г., която за броени месеци удвоява реалната цена на нефта. Петролният шок съвпада по време с пускането в експлоатация на огромните румънски рафинерии с капацитет над 30 млн. тона, които трябва да се натоварят, за да не бъдат загубени много хиляди работни места. Букурещ е принуден да финансира вноса на нефт от свободния пазар със заеми от западни кредитори, тъй като избягва да се обвързва икономически със СССР, а в същото време със свалянето на дружеския режим на иранския шах губи изгодни бартерни сделки.

Не по-маловажна е политиката на Федералния резерв след 1979 година. С Пол Волкър начело на ФЕД краткосрочните фондови лихви рязко се повишават, а именно те определят цената за повечето заеми за „втория" и „третия" свят. Покачването на лихвите до 16% върви ръка за ръка с рязко поскъпване на долара на валутните пазари с около 25%. Всичко това сериозно оскъпява кредита и утежнява обслужването му за длъжниците. За кратко време Румъния се оказва затънала с 9.6 млрд. долара външен дълг към 1980 г. Сумата все пак е значително по-малка от заемите на Полша и Югославия, съответно 24,1 и 18,5 млрд. долара. Но в края на 1982 г. румънският дълг вече е набъбнал до 13,2 млрд. долара, а условията, по които са теглени тези пари са изключително неизгодни. Само лихвените плащания през 1981 г. достигат 3 млрд. долара. През 1982 г. Румъния е принудена да просрочи плащания по външния си дълг за над 1 млрд. долара.

Тогава страната се обръща за помощ към Международния валутен фонд и фондът бързо й оказва подкрепа. Тази финансова щедрост на МВФ е политически мотивирана, тъй като на Запад цари убеждението, че в случай на война Румъния няма да застане на страната на СССР и ще запази неутралитет. Показателно в тази връзка е, че румънският лидер Николае Чаушеску е топло посрещан от президентите на САЩ и от английската кралица. Но през 1982 г. тези добри връзки, гарнирани с благосклонността на МВФ се оказват недостатъчни. Повечето кредитори са частни банки (300 на брой), а те отказват да предоговорят условията на румънския дълг. МВФ одобрява огромен спасителен стенд-бай кредит, съответстващ на 300% от квотата на Румъния, но заради разногласия в международната институция, в един момент фондът отказва да извърши част от плащанията. Изменчивостта на тайните западни съюзници предизвиква негодуванието на Чаушеску. В пристъп на гняв, той променя петилетния план и превръща пълното и окончателно изплащане на западния външен дълг в главен приоритет на румънската икономическа политика.

Тук е мястото да се дадат повече подробности за личността на Николае Чаушеску. Днес като цяло е забравено, че той оглавява румънската компартия през 1960-те като представител на по-либерално идеологическо течение и печели популярност сред народа с националистически и антируски послания. През 1971 г. Чаушеску отива на едномесечно посещение в Китай, Северен Виетнам и Северна Корея и е поразен от култа към личността на Вожда и от (само)жертвата на населението в името на индустриалния напредък на азиатските комунистически страни. Връщайки се в Румъния, Чаушеску е решен да приложи видяното, например инициира собствена културна революция, жертва придобивките в жизнения стандарт на работниците от 1960-те в името на ускорената индустриализация и предизвиква масово изселване на селски жители в новопостроени панелни квартали.

Заради многозначителното междинно положение на Румъния между Съветския блок и Запада, Чаушеску е ухажван и от западните, и от източните лидери и това му помага да се главозамае. Затова той приема като лична обида отказа на западните кредитори и на МВФ да влязат в положението на закъсалия длъжник. За решението му да си отмъсти, като веднъж завинаги се освободи от кредиторите кръвопийци, допринася и лошият пример на Полша. Варшава също е ударена от дълговата криза на 1982 г. и трябва да моли за отсрочка, раздирана от засилващите се профсъюзни брожения, неприязънта на Москва и унизителните условия, наложени от МВФ и международните кредитори.

Този извод надали ще се хареса на фонда, но стратегията на Чаушеску за изплащане на държавния дълг на Румъния като цяло се основава на съветите, които самият МВФ дава на закъсалите страни. Схемата е проста: да се изнася повече, да се внася по-малко, вътрешните цени да се повишат, заплатите да се намалят. И четирите точки са крайно болезнени за икономиката и населението на страната. Румъния по принцип е нетен вносител на храни, внасят се и много технологии. Новият императив да се изнасят аграрни продукти води до хроничен недостиг на стоки от първа необходимост и до поява на черен пазар. Отказът от внос на технологии обрича румънската икономика на изостаналост. Известна театралност никога не е излишна, така че междувременно работниците са принудени да станат „собственици" на предприятията, в които работят, като отделят чувствителна част от заплатите си за купуване на „акции".

Режимите на тока и на газа са мъчение на север от Дунав, известни са случаи на десетки загинали бебета в родилни отделения заради изключени кувьози. Полагат се по 30 л бензин на автомобил месечно, въведени са режими за движение на „четни" и „нечетни" номера - нещо, което днес се прави на някои места в развития свят, но по съвсем различни подбуди. Стряскащи са примерите за лишенията, на които е изложен румънският народ в периода 1982-1989 г., за да изплати външния си дълг. България, независимо от дълговите си проблеми в началото на 1980-те, никога не е подлагана на нещо подобно. Българският комунистически лидер Тодор Живков се страхува в страната да не се надигне социално недоволство както в Полша, и никога не прехвърля външноикономическите проблеми изцяло върху плещите на населението.

Румънският опит според Живков е неприемлив, тъй като „обрича страната на застой... посяга на жизненото равнище и предизвиква безработица с всичките политически и социални последици от това". На заседание на българското Политбюро през 1980 г. е заявено: „Една от най-важните поуки от полските събития е, че подобни събития са възможни и в други социалистически страни... Най-напред стои въпросът за осигуряване на необходимите стоки и услуги за населението от първа необходимост". При това България взима мерки за овладяване на дълга си към капиталистическите страни една идея по-рано от Румъния: между 1978 г. и 1984 г. брутните задължения на НРБ в конвертируема валута намаляват от 6.6 на 2.9 млрд. долара - за да се изстрелят в последващите няколко години до над 11 млрд. долара.

Само през 1988 г. България е изтеглила западни кредити в размер на 2.15 млрд. долара. Трудно е да се повярва, че решение за подобно задлъжняване е взето без оглед на очакван срив на политическата система. Да се върнем към Румъния: съществуват хипотези, че в края на Голямото изплащане влиятелни кръгове в комунистическата партия решават, че техният лидер вече е преминал всички граници и инсценират народно въстание, за да запазят властта си, като сложат край на омразния остеритет. Други предполагат намесата на унгарските тайни служби в свалянето на Чаушеску, не е за пренебрегване и предположението, че световните кредитори не са искали да губят завинаги толкова важен длъжник. Но ако говорим за факти, Румъния извлича известни ползи от това, че навлиза в 1990-те години без външен дълг, но жизненият стандарт там днес не се различава кардинално от българския, ако не броим по-ниската безработица. По данни на румънското финансово министерство, към март 2015 г. правителственият дълг е 39% от БВП, като външният дълг в това число възлиза на 29 млрд. евро.

Чаушеску явно е мислел, че може да упражнява безгранична власт над народа си. Обиденият на коварния Запад диктатор насочва за изплащане на външния дълг 80% от валутните приходи от износ - а за износ работи цялата страна. Трактори не се внасят, защото се използва трудът на милиони гимназисти и студенти, които с месеци се потапят в „социалистическия реализъм" на прибирането на реколтата. Не се внасят и научни списания, защото са разход на валута, а румънската наука трябва да се стреми към автаркия. Като елемент от политиката си по изплащане на дълга Чаушеску въвежда „Програма за рационално хранене", която има за цел да намали приема на калории сред населението (за да може да се изнасят още повече храни). Така в периода 1982-1985 г. по „научен" план приемът на калории на човек от населението е трябвало да бъде намален с 9-15%, през 1983 г. са въведени още по-ниски квоти за следващата година.

У нас се разказват анекдоти как през онези години в Букурещ културно изглеждащи граждани са молели българските си колеги да им дадат ненужните захарчета, поднасяни с кафето. На хората, които са живели в тази система със сигурност не им е било до смях. Британският журналист Миша Глени описва впечатленията си от Букурещ през 1980-те: „Спомням си посещения в апартаменти, в които семействата от сутрин до вечер стояха загърнати в палта и одеяла и зъбите им тракаха в тъмните стаи. В слабо осветения център на града пазарите предлагаха малки количества изгнили картофи и моркови, а най-големите показни супермаркети можеха да доставят само португалска аншоа и едно фабрично френско сирене с марка „Кравата, която се смее". И докато населението се чудеше как да си достави насъщните стоки, едно архитектурно чудовище, Домът на Републиката, изникваше от руините на три исторически квартала в центъра. 40 000 души бяха изселени от домовете си, за да се построи тази грозна глупост, зачената от Метрополис в лоното на Сталин."

През 1987 г. подаването на газ в Букурещ е ограничено до два часа дневно, а цената на газа е повишена със 150%. През същата година Банката за международни разплащания се обръща към румънското правителство със съвета страната да спре предсрочното изплащане на дълга си, тъй като западните притежатели на румънски облигации са вече убедени, че страната е надежден платец - но Чаушеску не се вслушва. Напротив, точно тогава Румъния престава да сътрудничи на Бретън Уудските институции и спира да им подава финансова и макроикономическа информация. Най-сетне, през април 1989 г. румънският външен дълг е изцяло върнат, страната дори е натрупала запаси от злато и капиталистическа валута и нетната й дългова позиция е положителна.

Но въпреки че новината за изплащането на западния дълг е официално обявена като епохална победа на румънската икономика, няма и белег на охлабване в политиката на остеритет. По-късно става ясно, че геният на Чаушеску е решил да отмъсти докрай на международните финансови институции, като им вземе хляба. Със съдействието на някои дружески износители на петрол като Ирак и Либия той е предвиждал да създаде алтернативна международна банка за развитие, която да отпуска кредити за нуждаещите се страни в третия свят. Макар и нелишена от икономическа логика, тази идея е планирана да се осъществи с изцеждане на последните сили на румънския народ. Тя не е държала сметка за все по-трудно прикриваното социално недоволство в Румъния, нито за вятъра на промяната в света. Впрочем, както се случи и с България след 2009 г., рецесията на икономиката води до ръст на спестяванията на изплашените румънски граждани. Спадът на БВП в Румъния през 1989 г. се оценява на 5,8%. Общо изплащането на дълга е струвало на Румъния, по някои оценки, 11% от БВП.

Между края на Втората световна война и края на режима на Чаушеску индустриалната продукция на Румъния нараства 44 пъти. Страната отделя една трета от своя БВП за инвестиции, а 70% от завършващите висше образование са инженери - но, така или иначе, никаква цел не може да оправдае средствата, които е ползвал диктаторът, за да осъществи болните си амбиции за национално величие. Стана дума за „систематизацията" на населените места в Румъния, която е предвиждала заличаването на 8000 села и натъпкването на населението в „аграрно - индустриални" комплекси. Стана дума и за режимите на храни и горива, по-драстични от всичко, видяно у нас. Още по-нечовешки са политиките за насърчаване на раждаемостта (вероятно лелеяни от не един наш „национално отговорен", за щастие несбъднат диктатор).

Наистина ли беше така, наистина ли всяка жена е трябвало да ходи всеки месец при гинеколог и да дава обяснение защо не е заченала? - питам Лидия, симпатичната ми събеседничка от Румъния. После си давам сметка, че оттогава са минали повече от 25 години и сякаш правя некоректен намек за възрастта на дамата. Но от отговора й разбирам, че във въпроса ми я притеснява нещо съвсем различно: всъщност, как румънското общество е допуснало всичко това да се случи?

Димитър Събев

Източници:

Cornel Ban. Sovereign Debt, Austerity, and Regime Change: the Case of Nicolae Ceausescu's Romania. East European Politics and Societies, 2012

Misha Glenny. The Father, the sun and the demiurge: Romania. (in:) The Balkans 1804-2012. Granta, 2012, p. 594-609

James Boughton. The Crisis Erupts. (in:) Silent Revolution. The International Monetary Fund 1979 - 1989. 2001, Chapter 8

Catherine Samary. Eastern Europe faced with the crises of the system.

Ramona Dimitriu, Razvan Stefanescu. External debt management in Romania. MPRA, 2013

История на външния държавен дълг на България 1878-1990. Том 3. БНБ, 2007, стр. 243-245