"Можеш да си вървиш..."

Аз си отидох още през Октомври...
От мен остана само обичта.
Но ти я правиш толкова бездомна.
И чужда. И далечна. И сама.

Аз си отидох още през Октомври.
По мъничко умирам от тогава.
Умирам от несбъднатите спомени.
От думите, в които спрях да вярвам.

От всички мънички неща, които
се струпват в нещо толкова огромно.
А ти дори и не разбра, че си отидох
не днес. А още през Октомври.

Беззвучия

Започвам да обичам как мълчиш.
Светът ми става някак си... подводен.
Не си личат ни думи, ни сълзи.
И кротичко се давят всички спомени.
А тишината спира да боли.
До вчера беше тежка. Като рана.
Най-острата от всички тишини.
Най-трудната. И най-голямата.
Но неусетно стана част от мене.
Аз не успях да я опитомя.
А тя успя. Успя да ме превземе.
От утре ме наричай Тишина.