Джули Кагава
Нокът (1)

1
Ембър

— Ембър, кога починаха родителите ти и как се случи?

Потиснах стон и откъснах очи от тъмното стъкло на колата, зад което проблясваше слънчевият град Кресънт Бийч. Въздухът в черния седан бе студен и задушен, но шофьорът беше включил защитата за деца и не можех да сваля прозореца. Бяхме в тази кола от часове и аз копнеех да се измъкна от подвижния затвор и да изляза на слънце. Зад стъклото пътят бе опасан от палми, очарователни къщи деляха тротоара с избелели сиви будки, рекламиращи храна, тениски, вакса за сърф и какво ли не. Отвъд тротоара, зад ивицата искрящ бял пясък, Тихият океан блещукаше като огромен тюркоаз и ме приканваше с пенливите си вълни и безбройните плажуващи, които пляскаха радостно из сияйната вода.

— Ембър? Чуваш ли ме? Зададох ти въпрос.

Въздъхнах и се облегнах на студената кожа.

— Джоузеф и Кейт Хил загинаха в катастрофа, когато бяхме на седем години — издекламирах и видях безстрастния поглед на шофьора в огледалото. До него тъмнокосата глава на господин Рамзи подскочи в потвърждение, без да поглежда назад.

— Продължавай.

Разшавах се под предпазния колан.

— Отидоха да гледат „Уестсайдска история“ на Бродуей и на връщане бяха ударени от пиян шофьор. С брат ми заживяхме при баба и дядо, докато дядо Бил не се разболя от рак и вече не можеше да се грижи за нас. Затова дойдохме тук при леля и чичо. — Хвърлих изпълнен с копнеж поглед към прозореца и видях двама човеци на сърф да се плъзгат по вълните. Любопитството ми се събуди. Никога не се бях качвала на сърф, не и в моето малко, прашно пустинно кътче. Изглеждаше забавно почти колкото летенето, макар да се съмнявах, че нещо може да се сравни с това да се рееш по въздушните течения и да усещаш вятъра в лицето си и под крилете. Не знаех как ще изкарам цялото лято на земята. Хората бяха късметлии, мислех си, когато колата отмина и сърфистите се изгубиха от поглед. Не знаеха какво изпускат.

— Добре — прошепна господин Рамзи, звучеше разсеян. Представих си го как се взира във вечния си таблет, преглежда нашите файлове и миналото ни. — Данте, каква е истинската ти цел, докато си в Кресънт Бийч?

Моят близнак спокойно извади слушалките от ушите си и натисна бутона за пауза на айпода. Имаше необичайната способност да слуша музика или телевизия и все пак да е съвсем в час с онова, което се случва около него. Аз нямах този талант. Моите учители трябваше да ме перват по главата, за да привлекат вниманието ми, ако имаше нещо дори съвсем слабо разсейващо.

— Да наблюдавам и да се слея с тях — заяви той с хладен, невъзмутим глас. — Да се науча как да общувам с хората, как да бъда човек. Да се внедря в тяхната социална структура и да ги накарам да повярват, че съм един от тях.

Извъртях очи. Той улови погледа ми и сви леко рамене. С Данте не сме истински близнаци, не и в буквалния смисъл на думата. Разбира се, на една възраст сме. Разбира се, много си приличаме; и двамата имаме впечатляващо червени коси и зелени очи. И сме заедно, откакто се помня. Но не сме излезли от една утроба. Изобщо не сме излезли от утроба. С Данте сме от едно люпило, което също е крайно необичайно, защото нашият вид обикновено не снася повече от едно яйце. Това ни правеше странни дори сред своите. Но с Данте се бяхме излюпили заедно, бяхме отгледани заедно и за всички той беше моят близнак, мой брат, мой единствен приятел.

— Мм. — Явно доволен, че не сме забравили измисленото си минало, втълпено толкова дълбоко в главата ми, че можех да го рецитирам и насън, господин Рамзи се върна към таблета си, а аз — към съзерцанието през прозореца.

Океанът остана в далечината и блестящият хоризонт изчезна от поглед, когато свихме от главния път и навлязохме в квартал с впечатляващи бяло-розови къщи, обградени от съвършени морави и палми. Някои от тях бяха огромни и аз се втренчих изумена. Никога не бях виждала такива големи къщи, освен по телевизията или по документалните филми, които учителите ни караха да гледаме преди години, когато започвахме да изучаваме хората. Къде живеят, как действат, поведение и семейни единици, език; изучихме всичко.

Сега щяхме да живеем сред тях.

Вълнението отново се надигна и нетърпението ми нарасна. Исках да съм навън. Исках да докосна, усетя и видя нещата отвъд стъклото, най-сетне да ги изпитам. Досега моят свят беше огромно подземно съоръжение, което никога не бях виждала отвън, а после частно училище насред Големия басейн^[1], като на километри от нас нямаше никого — бяхме само аз, брат ми и учителите. Безопасно, защитено, далеч от човешки очи… и вероятно най-скучното място на планетата. Отново се размърдах в седалката и, без да искам, ритнах облегалката на тази пред мен.

— Ембър — каза господин Рамзи, леко подразнен. — Стой мирна.

Смръщих се, облегнах се назад и скръстих ръце. Стой мирна, успокой се, кротувай. Най-познатите фрази в живота ми. Никога не ме е бивало да стоя мирна дълго, макар че учителите ми усилено се опитваха да ме научат на „малко търпение“. Търпение — казваше ми едрият господин Смит неведнъж. — То е добродетел, която е особено характерна за твоя вид. Най-добрите планове никога не се създават за един ден. Ти разполагаш с много време — време да мислиш, да планираш, да пресмяташ и да видиш как всичко се осъществява. „Нокът“ е оцеляла векове и ще продължи да оцелява, защото знае колко ценно е търпението. Така че защо е това трескаво бързане, малката?

Извъртях очи. „Трескавото бързане“ идваше оттам, че рядко имах време за себе си. Те искаха да седя, слушам, уча, да кротувам, а аз исках да тичам, викам, скачам и летя. Целият ми живот бе изтъкан от правила: не може това, не прави онова, бъди там еди-кога си, следвай инструкциите в писмото. Докато растях, ставаше по-зле — и последната подробност от живота ми бе регулирана и предначертана и аз имах чувството, че ще се взривя. Единственото, което ме удържаше да не се развилнея, бе денят, когато щях да стана на шестнайсет. Денят, в който щях да се „дипломирам“ в онова изолирано местенце на Ничията земя и, ако бъдех сметната за готова, да започна следващия етап от обучението си. Правех всичко по силите си, за да бъда „готова“ за това, и слава богу, явно се получи, защото ето ни тук. Наблюдавай, адаптирай се, слей се — това бе официалната ни мисия, но за мен бе важно само, че излязох от училището и от „Нокът“.

Най-сетне щях да видя света, който бях изучавала през целия си живот.

Седанът сви в една задънена уличка с малки, но все така елегантни къщи, и спря пред алея по средата й. Погледнах през прозореца към мястото, което щеше да се превърне в мой дом за неопределен период от време, и се усмихнах развълнувана.

Сградата се издигаше над малка морава с храстчета и една-единствена палма, опасана от тухлена ограда. Стените бяха боядисани във ведро бледожълто, а керемидите бяха тъмночервени. На горния етаж имаше огромни прозорци, които улавяха следобедната светлина, а предната врата се гушеше зад арка, подобно на вход на замък. Но най-хубавото бе, че в пролуката между тази и съседната къща виждах сребристия отблясък на вода и сърцето ми подскочи при мисълта, че океанът е точно зад задния ни двор.

Най-много от всичко на света исках да отворя вратата, да изскоча навън и да хукна към пясъчните дюни, докато не стигна до океана, който ме очакваше в подножието им. Но господин Рамзи, нашият официален придружител този ден, се извърна на мястото си да ни погледне, и по-конкретно да погледне мен, сякаш знаеше какво съм намислила.

— Чакайте тук — каза той и едрите му ноздри потрепнаха. — Ще съобщя на настойниците ви, че сте пристигнали. Не мърдайте, докато не се върна.

Отвори вратата си, пусна кратък, опияняващ топъл полъх, който ухаеше на море, и я затръшна след себе си. После тръгна по очуканата тухлена пътечка към къщата.

Започнах да барабаня с пръсти по кожената седалка.

— Еха — ахна Данте, като се взираше през рамото ми, изпънал врат да види цялата къща. Усещах присъствието му зад себе си и как сложи ръка на гърба ми, за да се задържи. — Е, най-сетне се случи — каза той тихо. — Край с училището, край със ставането в шест всяка сутрин, вече няма да сме затворени насред нищото.

— Няма класни стаи, няма читални, няма оценяващи, които идват всеки месец да видят доколко „човешки“ сме станали. — Ухилих му се аз. Шофьорът ни гледаше и слушаше, но не ме беше грижа. — Шестнайсет години и най-сетне започваме живота си. Най-сетне сме свободни.

Близнакът ми се изсмя.

— Не бих прибързвал толкова — прошепна той и леко дръпна кичур от късата ми червена коса. — Не забравяй, че сме тук, за да се слеем с хората, да ги изучаваме и да се внедрим в тяхното общество. Това също е част от обучението. Не забравяй, че в края на лятото ще започнем втората година в гимназията. Но по-важното е, че истинските ни инструктори ще се появят и ще решат къде ни е мястото в организацията. Това сега е по-скоро кратък отдих, затова гледай да му се насладиш.

Направих физиономия.

— Това ми е намерението.

И така беше. Той представа си нямаше даже. Бях изморена от правила и изолация, от това да гледам как светът се върти без мен. Бях изморена от „Нокът“ и техните безкрайни правила, закони и ограничения. Не, стига толкова. Лятото беше мое и аз имах големи планове, неща, които исках да направя, преди да е свършило и да ме принудят да се върна в системата. Това лято щях да си поживея.

Ако някога ми позволяха да изляза от тъпата кола.

Входната врата се отвори отново и господин Рамзи ни помаха да се приближим. Но вместо да отключи вратите, шофьорът слезе от колата и сам ги отвори. Разбира се, пусна Данте пръв и аз едва не се плъзнах по седалката след него. Буквално подскачах от нетърпение, когато шофьорът заобиколи от моята страна и най-сетне ме пусна.

Щом краката ми докоснаха земята, аз протегнах ръце над главата си, прозинах се, вдишах напоения със слънце въздух и го оставих да сгрее кожата ми. Вече обичах аромата на това място. Океан и пясък, прибой и гореща настилка, шумът на далечните вълни, които галят брега. Чудех се какво ще кажат господин Рамзи и бъдещите ми настойници, ако ги зарежа и хукна към океана, без да поглеждам назад.

— Ембър! Данте! — Господин Рамзи стоеше в сянката на арката и ни махаше да се приближим. Въздъхнах и направих крачка към багажника да извадя чантата си, но шофьорът ме спря.

— Аз ще донеса багажа, госпожице Ембър — каза той тържествено. — Вие вървете в къщата.

— Сигурен ли си? Мога и аз да го взема. — Пристъпих напред, протегнала ръка, а той се сви назад и извърна очи. Примигнах и спрях, защото си спомних, че някои хора в организацията — онези, които знаеха какви сме — се страхуват от нас. Учителите ни бяха казали това; макар че бяхме цивилизовани и се бяхме внедрили идеално в човешкото общество, все още бяхме хищници, по-високо в хранителната верига, и те го знаеха.

— Хайде, сестричке — извика Данте, когато отстъпих назад. Стоеше в края на алеята с ръце в джобовете и слънцето блестеше по алената му коса. Вече изглеждаше съвсем у дома си. — Колкото по-скоро се срещнем с тях, толкова по-скоро ще правим това, което искаме.

Прозвуча ми добре. Кимнах и го последвах по алеята, а после господин Рамзи ни въведе в очарователна, добре осветена дневна. Въпреки че големите еркерни прозорци гледаха настрани, аз успях да видя паянтова оградка и отвъд нея — плажа, дълъг дървен пристан и примамливия океан. Двама човеци стояха пред зелен кожен диван и ни чакаха.

— Ембър, Данте — каза господин Рамзи и кимна на човеците, — това са леля ви Сара и чичо ви Лиам. Те ще се грижат за вас, до нови инструкции.

— Приятно ми е — каза вечно любезният Данте, а аз останах назад и огледах с любопитство новите ни настойници. С някои малки разлики, всички човеци ми изглеждаха еднакви. Но нашите учители ни бяха инструктирали, че е изключително важно да виждаш различията и да разпознаваш индивидите, затова го сторих и сега. „Чичо“ Лиам беше кльощав, загорял от слънцето, с кестенявочерна коса и късо подстригана брада, осеяна с бяло. Имаше строго лице, не се усмихваше, очите му бяха с цвят на блатна вода и ни огледаха критично, преди да кимне рязко.

„Леля“ Сара беше пълна и ведра на вид, кестенявата й коса бе прибрана на стегнат кок, а тъмните очи ни гледаха със зоркия поглед на ястреб.

— Е — рече господин Рамзи и прибра таблета си под мишница. — Моята работа тук приключи. Ще накарам Мъри да занесе багажа ви в стаите. Господин О’Конър, вие знаете на кого да се обадите при спешен случай. Ембър, Данте… — Кимна ни и ме фиксира с твърд поглед. — Подчинявайте се на настойниците си. Не забравяйте обучението си. Оценителите ще дойдат да ви проверят след три месеца.

И тогава прекоси стаята, излезе през входната врата и изчезна. Не каза довиждане, а и не очаквахме да го направи. Сантименталностите не са присъщи на нашия вид.

— Ембър и Данте Хил, добре дошли в новия си дом — обяви чичо Лиам, но прозвуча, сякаш го е репетирал. Вероятно така беше направил. — Сигурен съм, че вашите инструктори са ви информирали за правилата, но позволете да ви ги напомня, в случай че сте ги забравили. Докато сте тук, ние със Сара сме ваши настойници, затова носим отговорност за вас. Храната се сервира в осем сутринта, в един и в шест и половина. Не е задължително да се храните всеки път у дома, но трябва да ни се обаждате, за да знаем къде сте. Вече трябваше да сте запомнили номерата, затова нямате извинение. „Нокът“ ви осигури кола — разбрах, че и двамата имате шофьорски книжки, — но трябва да искате разрешение, преди да я вземете. Вечерният час е точно в полунощ, без изключения, без въпроси. И разбира се, най-важното правило. — Присви зелено-сивите си очи. — При никакви обстоятелства няма да се Преобразявате в истинската си форма. Никога няма да летите, по каквато и да било причина. При толкова хора, технологии и скрити заплахи, рискът да ви забележат, е твърде голям. Старото ви училище се намираше в собственост на „Нокът“ и те контролираха въздушното пространство около него, затова рискът е бил минимален, ако стане нужда да се Преобразите, но тук не е така. Ако не получите заповед директно от „Нокът“, летенето в истинския ви вид е строго забранено, на сто процента. Разбрахте ли?

Успях да кимна, макар че при тази мисъл буквално ми прилоша. Как е възможно да очакват да не летя отново? Със същия успех можеха просто да ми откъснат крилете.

— Ако не спазите някое от тези правила — продължи Лиам — или ако ви сметнем непригодни за човешкото общество, ще информираме незабавно „Нокът“ и ще бъдете оценени, за да се установи дали е необходимо допълнително обучение. Иначе сте свободни да излизате, когато пожелаете. Имате ли някакви въпроси?

Аз имах. Явно нямаше да летя, но това не означаваше, че щях да стоя тук.

— Ами плажа? — Той изви вежда мен. — Можем ли да слизаме там по всяко време?

Сара се засмя.

— Това е обществен плаж, Ембър. Стига да се приберете преди вечерния час, може да стоите на плажа колкото искате. Всъщност той е подходящо място за срещи с местните — много деца на вашата възраст ходят там. — Тя се обърна и ни помаха с пухкавата си ръка. — Елате сега да ви покажа стаите и да се настаните.

Музика за ушите ми.

Стаята ми беше на горния етаж, светла и просторна, с голи, но приятни оранжеви стени и големи прозорци. Имаше прекрасна гледка към плажа, сякаш ми бе нужна допълнителна подкана да ида там. Още щом Сара излезе, аз изрових зелено потниче и къси панталонки от куфара си, без да си правя труда да разопаковам останалите дрехи. „Нокът“ ни бяха снабдили с гардероб за слънчева Калифорния, затова разполагах с много бански, панталонки и безброй сандали. Явно наистина искаха да се впишем добре.

Преди да направя нещо друго, внимателно извадих кутията си за бижута от гнездото й сред ризите и я сложих на новата си тоалетка. „Нокът“ ни снабдяваха с всичко — дрехи, храна, забавления, — но в тази малка дървена кутийка, изработена по подобие на стара ракла, аз пазех личните си вещи. Отключих я със скритото ключе и го пъхнах пак на мястото му. Погледнах вътре. Ярката слънчева светлина озари моето малко съкровище: два пръстена, златна огърлица, няколко златни монети, събрани през годините. Извадих късче кварц, което бях намерила един следобед в пустинята, и го вдигнах към светилната, за да заблещука на дланта ми. Не, не мога да се сдържа. Обичам искрящи неща — в кръвта ми е.

Прибрах кристалчето, затворих кутията и се огледах в огледалото над тоалетката. Оттам ме погледна момиче с къса, малко рошава коса. Като че ли след цяла вечност вече бях започнала да свиквам с това лице: от много време човекът в огледалото вече не ми изглеждаше напълно непознат.

Завъртях се и тръгнах към вратата, отворих я и налетях право на Данте.

— Оф — изсумтя той и отстъпи назад, докато аз се опитвах да не се стоваря отгоре му. Също като мен, и той бе обул къси панталони и свободна тениска без ръкави, а червената му коса беше разбъркана, сякаш вече разрошена от вятъра. Изгледа ме мрачно, опря се на перилата и потърка гърдите си.

— Ох, тъкмо щях да те питам дали искаш да идем до плажа, но явно вече си ме изпреварила.

Ухилих му се с познатата непокорна и предизвикателна усмивка, която разменяхме в училище.

— Да се надбягваме към водата.

Той извъртя очи.

— Стига, сестричке. Сега не сме на обуче… — Но аз вече профучавах покрай него по коридора и го чух, че хукна след мен.

Изхвърчахме от къщата, прелетяхме по стълбите, прескочихме оградката и се втурнахме презглава към океана. Обичах да тичам, обичах бързината и усилието, да усещам как мускулите ми се разтягат и как вятърът гали лицето ми. Това ми напомняше за летенето и макар че нищо не може да се сравни с чистата тръпка от реенето през облаците, надбягването с моя близнак и изобщо тичането донякъде се доближаваше до нея.

За нещастие с Данте бяхме равностойни и стигнахме до водата по едно и също време. Когато най-сетне нагазих в тюркоазеното море, аз изпъшках, останала без дъх, защото една вълна се появи отникъде, стовари се отгоре ми, изпълни устата ми със солена вода и ме повали.

Данте посегна да ме издърпа, но се смееше толкова силно, че едва си стоеше на краката. Аз го сграбчих за китката, дръпнах го и го съборих при мен точно когато друга вълна долетя със съсък и покри и двама ни.

Данте се изправи, плюещ, и започна да изтърсва водата от косата си и да изстисква ризата си. Аз успях да се надигна, докато морето се отдръпваше и ме влачеше за глезените, сякаш искаше да ме вземе със себе си.

— Знаеш ли — измърмори брат ми и ме погледна с крива усмивка, — че обикновено трябва да се съблечеш, преди да се бухнеш в океана. Поне нормалните хора правят така.

Усмихнах му се нахално.

— И какво? Вече имаш извинение да си свалиш ризата и да покажеш на всички огромните мускули, по които работи цяла година.

— Ха-ха. Я гледай — акула.

Посочи зад мен. Обърнах се и той ме блъсна в друга вълна. Изскочих с писък и се втурнах след него по брега, а пенливата морска вода облизваше пръстите ми.

Малко по-късно и двамата бяхме подгизнали, сгорещени и покрити с пясък. Освен това се бяхме отдалечили доста по брега, покрай плажуващи и семейства, макар че на плажа имаше по-малко хора, отколкото очаквах. По-нататък видях сърфисти с техните цветни дъски. Плъзгаха се по вълни, които бяха много по-големи от тези близо до брега. Пак се запитах какво е да сърфираш и дали прилича на летенето. Реших непременно да разбера.

Близо до края на плажа в пясъка бе издигната волейболна мрежа и няколко тийнейджъри отблъскваха топката напред-назад над нея. Бяха шестима, четири момчета и две момичета, всички с шорти или бански. Бяха загорели, сякаш цял живот се бяха пекли на слънце, момичетата бяха стройни и красиви, а момчетата — голи до кръста и мускулести. Наблизо лежаха два жълти сърфа и подсказваха, че поне двама от тях са сърфисти. Аз спрях да ги погледам от безопасно разстояние, но Данте ме побутна по рамото и кимна към тях.

— Хайде — прошепна и закрачи към групата.

Последвах го смръщена.

— Ей, какво правим?

Той ме погледна и смигна.

— Адаптираме се.

— Какво, сега ли? — Погледнах към хората, после към брат си. — Значи просто ще отидеш при група смъртни и ще говориш с тях? Какво ще им кажеш?

— Предполагам, че ще започна със „здрасти“.

Помъкнах се след него леко притеснена. Когато приближихме мрежата, едно от момчетата, с тъмна, изрусена по краищата коса, скочи и запрати топката към едно от момичетата от другата страна. Тя веднага се гмурна към пясъка, за да я отбие, и бялата сфера полетя към нас.

Данте я хвана. Играта спря за момент и всички се обърнаха към нас.

Брат ми се усмихна.

— Здравейте. — Хвърли топката на едно от момичетата, но то едва не я изпусна, защото го зяпаше с отворена уста. — Трябват ли ви още двама играчи?

Те се поколебаха. Забелязах как момичетата зяпат Данте и едва не изсумтях. По човешките стандарти моят брат беше очарователен и изключително хубав, и той го знаеше. И това не беше случайно. Когато си избираме облик, който ще е наш цял живот, всички в „Нокът“ се стремят към най-високите стандарти за човешка красота. В организацията няма грозни „човеци“ и затова си има основателна причина. Смъртните се влияят от красотата, богатството, властта и харизмата. Те ги правят по-лесни за манипулиране и контролиране, а Данте бе природен талант в това отношение. Това със сигурност щеше да надуе още повече огромното му самочувствие. Но поне три от момчетата зяпаха мен.

Един от тях, строен и загорял, с руса коса до раменете, каза:

— Разбира се, приятел. — Говореше небрежно и спокойно. — Колкото повече, толкова по-весело. Елате и си изберете отбор. — Усмихна ми се, сякаш се надяваше да избера неговата страна на мрежата. Поколебах се малко, после му угодих. Слей се, сприятелявай се, адаптирай се. Нали затова бяхме тук?

Другото момиче от моята страна, онова, което се беше хвърлило да отбие топката, ми се усмихна, когато отидох при нея в предната редица.

— Здравей — каза тя и отметна дългата кестенява коса от лицето си. — Нови сте тук, нали? Дошли сте на ваканция?

Взирах се в нея и за секунда главата ми опустя. Какво да кажа? Какво да направя? Тя беше първият човек, ако не броим учителите и настойниците, който ме заговаряше. Не бях като брат си, който не се притесняваше от хората и знаеше как да реагира във всяка ситуация. Взирах се в нея, чувствах се като в капан и се чудех какво ще стане, ако просто се обърна и хукна към дома.

Но момичето не ми се изсмя, не ме подразни, нито ме погледна странно.

— Е, разбирам — рече тя, когато хвърлиха топката на Данте, за да бие сервис. — Не ме познаваш, нали? Аз съм Лекси. Това е брат ми Калвин. — Тя кимна към високия рус човек, който ми се беше усмихнал. — А това са Тайлър, Кристин, Джейк и Нийл. Ние живеем тук — продължи тя, докато Данте вървеше към един самотен сандал на няколко метра от мрежата, който бележеше края на игрището. — Освен Кристин. — Тя кимна към момичето от другата страна, което беше русо, загоряло и красиво като модел. — Но нейното семейство има къща на плажа и идват всяко лято. Останалите сме вечно тук. — Изгледа ме странишком, докато Данте се подготвяше за сервис. — Е, вие откъде сте? Играли ли сте волейбол досега?

Опитвах се да схвана безкрайния низ от думи, за да намеря време да отговоря, когато Данте хвърли топката, скочи грациозно и я удари с отекващ плясък, който я изстреля над мрежата и зад главата ми. Тя бе отбита умело от русото момче, което я удари с пръсти, и аз подскочих да я засиля. Не бях играла волейбол, само го бях гледала по телевизията. Слава богу, на моя вид му се удават всякакви физически дейности и инстинктивно разбрах какво да направя. Скочих във въздуха и ударих топката право към Изрусените крайчета. Тя полетя към него като снаряд и той се втурна трескаво към нея. Топката се удари под ъгъл в ръката му, отскочи и се понесе весело към океана. Той изруга и хукна подире й, а нашият отбор започна да ликува.

— Чудесен удар! — усмихна се Лекси, докато гледаше как Изрусените крайчета догонва своенравната топка и крачи обратно. — Явно това отговори на въпроса ми, нали? А как ти беше името?

Стягането в гърдите ми се отпусна и аз й се усмихнах.

— Ембър. — Калвин се ухили и кимна. — Това е брат ми Данте. Ще прекараме тук цялото лято.

Играхме, докато слънцето не започна да потъва към океана, озарявайки небето в ярки оттенъци на оранжево и розово. По едно време Данте трябваше да вземе назаем телефон да се обади на чичо Лиам, защото бяхме оставили нашите в къщата, за да не ги намокрим. Когато светлината започна да изтлява, а групата да се разотива, Лекси и Калвин поканиха мен и Данте в заведението в края на плажа и ние приехме с удоволствие.

Докато седях до Лекси, дъвчех мазни пържени картофки и отпивах смути от манго, нещо съвсем ново за мен (както и за стомаха ми и целия ми храносмилателен тракт), аз бях смаяна. Значи това бяха нормални младежи и това беше лятото. Пясък, слънце, волейбол и мазна храна. Никакви обучители. Никакви оценители с техните студени ръце и още по-студени очи, които следят всяко твое движение. Двата сърфа, които бях видяла, сега бяха подпрени на масата до нас, защото принадлежаха на Лекси и Калвин, които ми предложиха да ме научат. Да, определено първият ми ден като човек вървеше като по вода.

После, докато седях до масата, а слънцето залязваше над океана и небето се осейваше със звезди, усетих странна тръпка по тила си. Същото чувство, както когато бях „наблюдавана“ от оценител: тръпка и притеснение. Те винаги означаваха, че някой ме гледа.

Извърнах се в стола си и огледах паркинга, но не видях нищо необичайно. Две момичета вървяха към своето камаро с напитки в ръце. Семейство с две малки деца се насочваше към вратата. Никой не се взираше в мен. Но тръпката, която пробягваше по тила ми, не отминаваше.

Тогава на паркинга спря дракон на мотоциклет.

Не, не беше в истинската си форма, очевидно. Изкуството на Преобразяването — превръщането в човешка форма — бе толкова широко разпространено, че вече го владееха всички дракони. Всички от нашия вид знаеха как става. А онези, които не знаеха, или бързо се научаваха, или бяха преследвани от „Ордена на свети Георги“, ужасния култ на убийци на дракони, чиято единствена цел беше нашето унищожение. Превръщането в човешка форма бе най-добрата ни защита срещу геноцида на тези убийци на дракони и света на нищо неподозиращите смъртни; затова никой не се разхождаше в рептилската си форма, ако му беше мил животът.

Та драконът, който спря небрежно в края на паркинга, изглеждаше като човек, и то много хубав човек. Беше малко по-голям от нас, висок и строен, с разрошена черна коса и кожено яке над широките плещи. Не спря двигателя, но седеше на мотора и се взираше в мен, а на устните му играеше крива усмивка — дори в човешка форма излъчваше опасност, а очите му бяха така светлокафяви, че приличаха на златни. Докато го гледах, кръвта ми се сгорещи и кожата ми порозовя — мигновена реакция към представител на нашия вид, и то непознат.

Лекси забеляза, че се взирам към паркинга, и проследи погледа ми.

— О — въздъхна тях някак замечтано. — РММ се върна.

— Кой? — прошепнах, докато се чудех дали „Нокът“ са го изпратили тук. Беше крайно необичайно да се натъкнем на друг дракон, където и да било; „Нокът“ никога не изпращаха поверениците си в един и същи град, от съображения за сигурност. Твърде много дракони на едно място бяха покана за Ордена. Единствената причина с Данте да бъдем изпратени заедно тук, беше фактът, че наистина бяхме брат и сестра, а това бе почти нечувано в организацията.

— Разкошното момче на мотор — отвърна Лекси, а странният дракон продължаваше да се взира в мен почти предизвикателно. — Никой не знае кой е. Появи се преди няколко седмици и обикаля всички популярни места. Не говори с никого, само оглежда мястото, сякаш търси някого, и си тръгва. — Кракът й побутна моя под масата и аз подскочих, а тя се усмихна закачливо. — Май че намери каквото търсеше.

— А? Кой? — Откъснах очи от непознатия дракон, който форсира мотора си, излезе от паркинга и изчезна така бързо, както се беше появил. — Какво искаш да кажеш?

Лекси само се засмя, а аз внезапно улових погледа на Данте над масата и опаковките от бургерите, и стомахът ми се сви. Моят брат имаше студено, опасно изражение, докато се взираше в мястото, където преди малко бе спрял другият дракон. Зениците му се свиха, превърнаха се в черни процепи в зелените ириси и той вече не приличаше на човек, а на влечуго.

Изритах го под масата. Той примигна и очите му пак станаха нормални. Стомахът ми се отпусна.

За бога, Данте. Какво беше това?

— Трябва да си тръгваме — обяви той и стана. Лекси изсумтя разочаровано и се нацупи, но той не отстъпи. — Днес е първият ни ден тук, чичо ще се тревожи, ако не се приберем скоро. Ще се видим, нали?

— Сто процента, човече — отвърна Калвин. — Ние буквално живеем на плажа. Ембър, ще дойдеш ли утре следобед? Ще има страхотни вълни.

Обещах да ида, после забързах след брат си.

— Хей — прошепнах и леко го плеснах по ръката. — Какво ти става? Едва не се превърна в гущер психопат пред двама човеци.

Той ме погледна виновно.

— Знам, съжалявам. Просто… — Прокара ръка през косата си и тя щръкна от солта. — Имаш ли представа какво беше онова на паркинга?

— Имаш предвид дракона? Да, видях го.

— Ембър. — Данте спря и срещна погледа ми сериозно и малко изплашено. И това изплаши и мен. Данте винаги беше спокоен и овладян. — Той не беше от „Нокът“. Беше отцепник. Залагам живота си на това.

Аз изтръпнах.

Отцепник.

Непознатият беше отцепник. Дракон, който, по неразбираеми за мен причини, се беше отделил от „Нокът“, бе прекъснал всички връзки с тях и бе избягал. Това бе непростимо престъпление в очите на организацията; драконите, които ставаха отцепници, незабавно бяха обявявани за предатели и престъпници и им се предлагаше само една възможност — да се предадат. Ако откажеха, ужасните Усойници бяха изпращани да ги върнат, за да изтърпят наказанието си за своето предателство.

Дракон отцепник в Кресънт Бийч. Взиращ се в мен. Сякаш знаеше, че ще съм там.

— Какво ще правим сега? — попитах аз. — Според теб откога е извън „Нокът“?

— Вероятно отскоро — прошепна Данте, докато гледаше напрегнато последните хора по плажа. — Не мога да си представя, че ще се застои тук. Ембър, не казвай на Лиам и Сара за това, когато се приберем.

Смръщих се объркана.

— Защо?

— Защото ще кажат на „Нокът“ — отвърна Данте и стомахът ми се сви. — Защото организацията може да ни върне обратно, ако заподозрат, че в района има отцепник. — Сигурно видя ужасения ми поглед, защото сложи ръка на рамото ми и се усмихна. — Няма страшно. Остави на мен. Ще се погрижа за всичко.

Повярвах му. Данте винаги удържаше на думата си. Той умееше да получава каквото искаше, без значение от обстоятелствата. Учители, непознати и приятели: той трябваше само да се усмихне, да пусне в ход огромния си чар и те се превръщаха в глина в ръцете му. Трябваше да съм облекчена.

Но си спомних очите на непознатия дракон, изражението му, докато се взираше в мен, и как кръвта ми пламна, щом го видях. Спомних си жегата на погледа му и мигновеното пробуждане на нещо яростно и първично в мен, когато очите ни се срещнаха.

Драконът отцепник беше опасен. Чисто и просто опасен.

И аз бях заинтригувана.

Следващият ден започна съвършено. Успах се вероятно за първи път в живота си, станах почти на обяд и установих, че Данте вече е отишъл на плажа. Намерих го с неколцина от новите ни приятели и прекарахме следобеда в разговори, плуване, волейбол и още мазна храна от заведението на плажа. Този път беше по-лесно да се слея с обстановката, да се впиша и да стана част от групата, макар че някои неща ме смущаваха. Докосването, например. Лекси много си падаше по докосването и когато за първи път ме хвана за ръката, едва се сдържах да не се отдръпна със съскане. Тя и Кристин често се смееха и говореха надълго и нашироко по напълно непознати за мен теми. Дрехи, обувки, пазаруване и момчета. Особено за момчета. Тази мания по други хора ме объркваше. Дрехите можех да разбера; обувките ми изглеждаха човешкия еквивалент на лъскавите неща и съкровищата. Може би те събираха обувки, както аз събирах скъпоценни камъни. Това го разбирах. Но всеки път, когато Лекси хванеше ръката ми и посочеше към някой човек на плажа, аз кимах и се съгласявах, че е „разкошен“, както тя се изразяваше, но не разбирах какво я привлича.

В края на деня обаче, когато приливите и отливите на човешкия разговор затихваха, аз установих, че започвам да „схващам“. Лекси потвърди, че ще ме научи да сърфирам, и обеща да ме заведе на „тайно местенце“ надолу по брега, където нямало хора и вълните били постоянни. С наближаването на вечерта и спускането на слънцето зад океана се върнахме на пясъка. Калвин изкопа плитка яма, напълни я с плавен и запали огън. Омагьосана, аз зарових крака в хладния пясък и се втренчих в пламъците. Лекси дърдореше до мен, а едно момче, което бе донесло китара, удари ловко по струните. Огънят пукаше по дървата, красив и разкошен, процеждаше се в кожата ми и сгряваше лицето ми. О, да. Животът бе хубав. А в момента беше направо съвършен.

И тогава телефонът ми изписука рязко в тишината.

Бръкнах в джоба си и го вдигнах точно когато и телефонът на Данте се обади. Спогледахме се, после погледнахме екраните. Имаше ново съобщение от Лиам и Сара и стомахът ми се сви на студен възел, докато го четях.

Приберете се — гласеше то. — Веднага.

Данте незабавно се изправи и се изтупа от пясъка.

— Трябва да вървим — каза на останалите, които възкликнаха в протест. Той се усмихна и сви рамене. — Съжалявам, но семейството зове. Ембър, хайде.

Не помръднах. Още не беше настъпил вечерният час. Лиам и Сара бяха казали, че можем да ходим, където си искаме, стига да знаят къде сме. Те бяха само човеци. Какво щяха да направят, да излязат и да ни повлекат за ухото към дома.

— Още не съм готова — казах му и той отвори широко очи. — Ти върви. Ще те настигна.

Очите му се присвиха в заплашителни зелени цепки, докато се взираше в мен. Разбрах какво ми казва само е поглед. Познавахме се много добре, думите почти отекнаха в главата ми.

Трябва да вървим — казваше ми той. — Трябва да се подчиняваме на настойниците, защото са определени от „Нокът“. Не прецаквай нещата.

Изгледах го кръвнишки.

Искам да остана. Тъкмо започнах да свиквам.

Погледът му стана още по-остър.

Ще ни навлечеш неприятности.

Ти върви тогава. — Свих рамене, облегната на лакти и напълно невъзмутима. — Аз оставам тук.

Всичко това се случи само за секунда. Но след това Данте спря да ме гледа така и доби умолително изражение: Моля те.

Отпуснах се. Можех да се справя с гневния Данте, но не и с уплашения и умоляващ Данте.

— Добре — прошепнах, станах и изтупах пясъка от дрехите си. — Да вървим тогава. — Изгледах го за последно, в смисъл на „Длъжник си ми“, и той се усмихна. Хвърлих последен, изпълнен с копнеж поглед към пламъците, които възторжено ближеха дървото, обърнах гръб на групата и тръгнах с брат си по брега.

Леля Сара и чичо Лиам ни чакаха в дневната, но явно не бяха сами.

Още щом влязохме, първичните ми инстинкти се обадиха, засъскаха и се свиха уплашено, защото чифт студени и невъзмутими очи срещнаха моите. Това бяха дракони; властното излъчване не можеше да се сбърка и моят дракон се сви, готов да избяга от друг, по-силен хищник. Да, „Нокът“ бяха добре организирани и пръснати по целия свят, но вековните инстинкти за оцеляване не можеха да бъдат забравени само защото вече бяхме „цивилизовани“. И когато един млад дракон е изправен пред двама страховити, зрели възрастни дракони, макар и в човешка форма, му е трудно да се овладее, защото всичките му инстинкти настояват да подвие опашка и да се измъква.

— Здравейте, ученици. — Единият пристъпи напред, отровнозелените му очи бяха искрящи и пронизващи. Всъщност тя беше по-страховитата от двамата; висока елегантна жена в черен костюм „Армани“, с руса, прибрана на кок коса. Мъжът, също облечен в черен костюм „Армани“, ни гледаше със скръстени на гърдите ръце. Тъмната му коса бе пригладена назад, а очите бяха безизразни и студени, но именно от жената се излъчваше опасност, макар че ми се усмихваше. Високите токчета затракаха по плочите, тя спря в края на дневната и ме огледа, сякаш бях странна буболечка, пропълзяла под вратата.

— Настъпи промяна в плановете.