Беше вечерта след изпращането на миналогодишния абитуриентски випуск. Моите завършващи сладури получиха достъп до базата с официалните снимки от церемонията. Оказа се, че по технически причини няколко от госпожиците нямаха снимка от прощалната целувка със знамето на гимназията. Беше гняв, беше чудо. Обясниха ми, че това е страхотен момент, от който задължително трябва да имаш спомен. Ценно е споменът да бъде запечатан на снимка, но дваж по-ценно е да бъде преживян. А онези мои момичета и момчета изживяха прощални моменти в изобилие.

Съвсем уместно се сетих за тази случка сега, когато днешните дванадесетокласници са на прага на раздялата. Като нелепа жертва на обстоятелствата и административните решения се налага да си тръгнат в тишина и безразличие вместо в глъч, овации и признание. Този абитуриентски випуск не можа да изживее своята пиеса и своята прощална вечер на фестивала. Не можа да сложи с гордост своята последна „тухличка“ в традицията на гимназията. Няма да получи своето тържествено изпращане, разнежващите минути на последната среща, когато порасналите ще оставят своите завети към най-малките и онзи сълзлив миг на прословутата целувка със знамето. Дори грамотите и плакетите няма да радват истински, получени тихо и делово вместо под шумните овации на цялото училище. Има училища и хора , за които раздялата в 12 клас е една досадна подробност. Има гимназии и абитуриенти, за които последните месеци и дни са като ритуално посвещение в доживотната титла „член на общността“. Като класен съм минал шесткратно по пътя на изпращането. Време, в което сълзите закаляват приятелства, а любовта се заклева да не забравя мястото и хората, с които пет години всичко е делено. Някак лесно и същевременно жестоко беше отнета възможността тазгодишните дванадесетокласници да се докоснат до тази палитра от емоции. Тези пораснали деца ще си тръгнат тихо и без задължителните аплодисменти. А ги заслуужават, постигнали от името на училището не малко успехи в олимпиади, конкурси и състезания. Опасявам се, че няма да имат своя годишник, в който да останат завинаги на 19 години. Чета, че няма да могат да изживеят срещата със зрелостта в полагащата им се бална нощ. Дочувам, че и дипломите ще получат все тъй тихо и делнично. Само аз ли имам усещането, че този випуск са го засилили да си тръгне през задния вход…

Чета, че във Франция учениците се завръщат в класните стаи следващата седмица. В Германия, Дания, Австрия, Гърция, Чехия също поетапно се завръщат. Трябваше ли наистина училищата да останат затворени до края на учебната година? Не можеше ли да върнем някои от випуските? Поне големите, дванадесетокласниците. За да могат училищата да изпратят уважително своите пораснали възпитаници като им  се даде възможност да изживеят раздялата от едни, несъмнено хубави, пет години. Чиновническа заблуда е, че училището пълни глави, далеч по-важно е да пълни сърца.