Енгин Акюрек в "Дъщерята на посланика". Нови и стари проекти – Тема 394

Добре заварила и аз в новата тема.
Отново в празничен ден.

Да си я харесаме - ето как:



Да се радваме на този проект, да се наслаждаваме на играта на всички актьори.
Да имаме висок рейтинг и успехът на проекта да не ги напуска.

Благодаря за новата тема! Честит осми март! Дано я изпишем с позитивизъм и да цари разбирателство!
Марта, не ми се сърди! Против теб не съм искала да кажа нищо лошо, а виждам, че се обиди без да съм го целяла!

Благодаря за темата.

Здравейте, момичета и честита нова тема!




Може би повтарям някои от вас, но аз така разбирам образите на Гедиз и Санджар към момента.

Гедиз е олицетворение на „западен тип“ турчин. Живял в Америка, вероятно още от ученик, възпитан е от американски преподаватели в духа и традициите на християнския свят, добре образован и широко скроен човек, добър, почтен, справедлив –  застава в защита на семейството на Санджар и настоява да получат полагащото им се наследство. Със Санджар изграждат здраво приятелство, базирано на общи бизнес интереси и общи финансови прегрешения. Модерен, цветен, гиздав. Влюбен в Наре, но засега ненатрапчиво. В отношенията си с нея е толерантен, разбиращ, подкрепящ. Мъж, който умее да изслушва, без да критикува или осъжда.
Не напразно толкова много жени искат човек с манталитета на Гедиз за партньор на Наре /или на себе си, защото прочетох, че някои се припознавали в Наре, което пък е много странно предвид, че е скочила в пропаст и не само е оцеляла, а дори е родила! Но това е друга тема/.
Гедиз, като изключим разноцветните палта и факта, че е милионер, е мъж като повечето европейски мъже - един нормален и добър човек и затова не ми е чак толкова интересен.
 
Санджар, от друга страна, е събирателен образ на обикновения турски мъж, живеещ на село, препитаващ се с обработка на маслинови насаждения, без висше образование, израснал в нужда като дете и живял в бедност допреди десетина години, когато по случайност, / както и за нуждите на сценария /, внезапно забогатява чрез получено наследство и незаконни сделки с общински фондове, до които пак случайно е получил достъп благодарение на приятеля си Гедиз и става милионер. Този човек е възпитан в духа на турските традиции и битуващия все още закостенял селски манталитет. Реагира и действа на моменти грубо и първосигнално, както е свикнал от малък – тогава е нямал други предимства в живота, освен ума и юмруците си. Така е израснал - без да напуска селото, в което живее и смята за напълно естествено неща като традицията за религиозен брак с любимата жена преди гражданския брак, червеното коланче, викането и боят с други мъже като проява на надмощие и по-голяма мъжественост, правото на първа брачна нощ с Менакше /той се е оженил за нея по волята на майка си и ако не консумира брака, според техните селски разбирания ще е мухльо, така че мнението ми е, че е имало ПБН /,  грижата за детето си и първата си жена Наре, /имат сключен религиозен брак/ защото според мен, колкото и да се сърди, в сърцето си той още я смята за такава  и т.н.
Но Санджар е много умен и природно интелигентен, схваща бързо, търпи развитие в разбиранията си с всеки епизод и ми доставя голямо удоволствие да наблюдавам тези трансформации в личността му.

Да не забравяме все пак, че това е един турски сериал, който лично аз гледам само за развлечение, но искрено се надявам да послужи за поука на турските зрители от мъжки пол, дано има такива.

Лека нощ на всички.

Честит 8-ми Март! Желая ви хубаво пролетно настроение! 

Да си изпишем темата с удоволствие и да се насладим на играта на актьорския състав на ,,Дъщерята на посланика.''Актьорския състав е уникален,всеки се е превъплътил в героя си до такава степен,че ние сме повярвали на героя му.Блестяща игра на Енгин,Неслихан и малката Берен.
Енгин си избра още един нестандартен  герой, Санджар който ни кара да повярваме в неговото поведение недоверяващ се на никого, не вярващ на никого .Очакваме поредния епизод в понеделник.
Благодаря на Марианка за новата тема!

ЧЕСТИТ 8-МИ МАРТ МОМИЧЕТА!







Така искам, да ги видя накрая, щастливо семейство!
Лека нощ момичета до утре!

Честит празник момичета и разказът на Енгин от бр.31 на списание „Kafasına göre”.
Превод от испански Теменужка Христова – подарък за празника.




НИЕ
Енгин Акюрек

Имахме си наши изречения.Те не започваха с думата “ти”, нито продължаваха с “аз”. Бяха наши си изречения. Нещо като: липсваше ми не “ти”, а “ние”...

Бях написал едно изречение върху белият лист ей така, безцелно. Можеше да послужи за уводно изречение на нов разказ, не бях сигурен, че бих измислил нещо по добро за встъпителна част. Такъв тип изречения се изплъзваха от вътрешния ми глас в резултат от дългото съзерцание между мен и белия лист.

Дистанцията между стола и масата, и странният начин, по който бях седнал, ми докараха лека болка в кръста. Неудобството, което тялото ми изпитваше в дървения стол ме подтикваше да съчинявам озреченията за една приключила връзка. Знаех, че не мога да започна историята си с такова изречение, докато не си подсигуря чаша хубав чай, красива маса и удобен стол. Леката болка, настанила се в определено място на гърба ми, можеше да промени цвета и сюжета на целия текст. Нещо като когато тъмната и неприятна страна на живота прелита над нас, когато ни боли зъб...

Кой може да каже колко ли силни са били болките в зъбите и в гърба на песимистичните писатели...

Вятърът, който се промъкваше през рамката на прозореца погали лицето ми и промени позата ми в стола, като коригира образувалата се гърбица между раменете и врата ми. Най-сетне бях успял да открия удобен начин за седене.


Лек оздравяващ бриз, появил се с едно изсвирване, премахна болката ми като с магическа пръчка. За една секунда всичко се опрости. Ако това изсвирване не се беше промъкнало през прозореца, щях да седя часове наред без да мръдна и с все същата болка.

Какво ни остава, след като загубим някого? Красивата му усмивка, пректасните изживявания, смисълът, който придава на живота ти... Това е, което искам да почувствам и да запомня.


Когато болката в гърба ми намаля, тонът на написаното от мен също се промени. Бях поставил на масата до мен чаша хубав чай и бях намалил достанцията между мен и белият лист.

Имам навик да не запаметявам нещата, които не могат да ми послужат. Предпочитам да не забравям лошите спомени от една връзка и да ги облека в думи върху хартия, след като тази връзка е приключила.

Точно така направих и когато ти си отиде. Излизайки на балкона, поел дълбоко въздух, съсредоточен върху осеяното със звезди небе. Затворих очи, за да издишам задържания въздух и когато ги отворих, успях да зърна за момент една падаща звезда, която изчезваше в тъмното небе. Да гледаш към небето в звездната нощ означаваше в същото време да се оглеждаш в миналото. Може би тази падаща звезда беше събрала всичко, което бяхме изживели заедно, за да го транспортира в друго време. Е,имах и друг навик - да интерпретирам нещата както ми изнася в момента.

Отпих глътка чай и се усмихнах така, сякаш падащата звезда беше преминала през мен. Хрумна ми да сменя износената тениска и раздърпания анцунг, за да не попречат на писането ми и облякох дрехи, подходящи за важността на текста.

Съществува една тънка линия между спомените и мечтите. Когато нещо ти липсва, това, в крайна сметка е резултатът от колекционирането на хубави спомени, скрити зад нашите изречения. Ако деформираните и позабравени спомени се смесят със фантазията, могат да се превърнат в по-значителни от реалността.

В една далечна нощ ние съзерцавахме звездите; небето беше замлъкнало,а звездите бяха свидетели на нашия разговор. Колко много се смяхме... Нашият смях оглушаваше безмълвното небе. За да не смутят щастието ни, дори чайките не смееха да размахат криле. Ти, с твоите трапчинки беше изброила една по една всичките си цели. Бях изживял тази нощ толкова пъти в мечтите си, че може би в действителност не беше имало нито звезди, нито чайки. Там всъщност, не се намираше нито ти, нито аз... Там бяхме ние двамата…

Чаят ми беше изстинал и докато се борех с мързела, който не ми позволяваше да отида в кухнята за нов, на върха на молива ми се появи фразата “Обичаш ли ме?”

Докато ти ми задаваше въпроса, взирайки се в усмивката ти, целунах трапчинките и там открих същия въпрос към теб:  “Обичаш ли ме?”

Гледайки ме в очите, ти тихомълком ме целуваше. Използвахме тази фраза като игра, за да се открием един друг, защото след всеки въпрос щяхме да имаме спомени, поканени от тишината. Може би щях да видя луничките, скрити между веждите ти или пък рожденния белег, който ме очакваше върху устната ти, този,който преди не бях забелязал.

С празната чаена чаша в ръка влязох в кухнята с дълги крачки, сипах си по-концентриран чай, докато прекосявайки стаите мислех върху това, което щях да напиша...
Когато бяхме заедно с теб, не вярвах особено на фразата ”да изживееш настоящето”. Звучеше ми като едно измислено и идеализирано изречения от модерния живот. С теб обичах да бъда както в настоящето, така и в миналото, и в бъдещето. Един период от време в 3D, който ни превръщаше в “Ние”. Ако не можехме да да погледнем в бъдещето и не умеехме да използваме опита си от миналото, настоящето можеше да загуби значението си.

Сега, припомняйки си деня на раздялата ни, денят, в който се запознахме придоби ново значение.

Ти беше жената, която стоеше зад съобщенията в електронната ми поща.

“Чета с удоволствие нещата, които пишете... Вярвам, че съм една от жените във вашите разкази. Надявам се някой ден да имаме възможността да пием кафе заедно...”

Десетки такива писма, изпратени едно след друго, пълнеха пощата ми. Отговорите, които изпращах, те насърчаваха още повече. В разказите ми, ти беше намерила значения, които аз не бях вложил.

“Не съм имал предвид нито едно от значенията, които сте открила в разказите ми. Ако кажа, че не ми харесва, ще бъде лъжа. Мисля, че да пишеш истории е така: може да бъде различно това, което ти си представяш, от това, което виждат останалите. Не зная дали Вие сте една от жените в разказите ми, но, ако поканата за кафе е в сила, защо не?!”

Коя беше жената, която вадеше заключения, за които не бях дори сънувал и преследваше емоции, които не бях изпитвал? Невъзможно беше да започна нов разказ, без да задоволя любопитството си... Сякаш вътре в мен винаги е имало празнина, която би се запълнила с нейния свят. Моите фрази, щяха да запълнят половината от нейния свят. Това беше само една интуиция...

Слънцето започваше да залязва, тъмнината падаше от небето и дървеният стол отново започваше да ме измъчва. Светлината, промъкваща се през завесите, придаваше мрачно въздействие на моят бял лист хартия. От мързел, освен, че не бях отворил пердетата, не бях включил и настолната лампа. Между върха на пръстите ми и върха на молива ми беше заседнало изречение и аз не исках да ставам, преди да го коригирам.

Бяхме се срещнали в един дъждовен ден. Можех да нарисувам душата ти само от прочита на писмата ти и от старанието, с което свързваше изреченията в текста, но не можех да си представя косите ти, очите ти, кожата ти. Бях пристигнал в кафенето преди часа на срещата ни. Докато чаках, опитвах да те открия между лицата на хората, които влизаха. Въпреки, че не можех да си представя лицето ти, в момента, в който влезеше, косата, очите и устните ти, щяха да заемат мястото си. Почти можех да видя лицето ти, което не си представях с подробности, но ми изглеждаше много добре. Вратата се отвори и със звука на камбанките, и отмествайки ресните на завесата, се появи ти. Бях погледнал часовника си точно преди да влезеш. Ти закъсняваше с 4,25 минути, а аз бях пристигнал 25,40 минути  по- рано. В последвалите ни срещи аз бях този, който винаги закъсняваше. Като че ли се бяхме познавали цял живот, погледите ни се пресякоха и ние протегнахме ръце в един и същ момент: 

“Здравей...”

Без да се почувства неловкост помежду ни, прекарахме приятно на срещата в място, което можехме да затоплим само с очите си.

Преди аз да сложа точка на изреченията си, ти вземаше думата и продължаваше разговора в стихове. Момента, който изживяхме тогава, можеше да се оприличи с един голям оркестър, свирещ без партитура... Беше първата крачка към нашето “Ние”...

Навън червеният залез на слънцето беше отстъпил място на дълбока тъмнина. Не знаех как да свържа финала на разказа с останалия текст. Бях започнал разказ за раздялата, но да променя действието, се намираше в моите възможности. Взех нов бял лист. Всичко, което бях написал до момента, можеше да се превърне в разказ за връзка, която съществува и продължава .

Докато изстиналият чай се затопляне върху устните ми, пристигна съобщение на телефона ми:
„Здравейте. Днес ще се срещнем ли? Дойдох в кафенето, но не Ви намерих. Надявам се, че нямате проблеми...”

Оставяйки телефона настрани, скъсах разказа, който се намираше върху масата и започваше с думата “Ние”, и го хвърлих в кошчето за боклук.

Незабавно се преоблякох и хукнах, за да стигна навреме в кафенето. Разбира се, пристигнах със закъснение от 25 минути и 40 секунди…

Привет, момичета.
Добре съм ви заварила в новата тема и благодаря за новото уютно място за споделяне на размисли и страсти по сериала.  Дано да си я изпишем с удоволствие, без да се натоварваме допълнително /все пак, това е само филм и героите са художествена измислица/.
Ще честитя празника, но аз съм от тези, които искат всеки ден да е празник на жената. Бъдете здрави, усмихнати, обичани и да не забравяме, че сме "Мъжки момичета, ама жени".
САМО ЗА ЖЕНИ - Богдана Карадочева

https://www.youtube.com/watch?v=eVRVRUrzAeA

Много интересна тема сте подхванали - Гедиз. Да се изкажа и аз по нея, че да не съм капО. Гедиз като раздава картите, да се включа и аз в играта.
Гедиз наистина ли е влюбен или само си мисли, че е? За мен това е основният въпрос. Много е лесно да го кажеш, но аз искам и да го докаже. Според мен само си мисли, не виждам доказателства за това. Какво значи да си влюбен? Да не можеш без този човек, да правиш компромиси, да даваш, без да очакваш да получиш. До сега аз не видях от негова страна такова нещо спрямо Наре и затова писах в един от постовете си, че флиртува с нея, т.е. харесва я. Фактът, че се държи по този странен за мен начин със сестра си, ме навява на мисълта, че той е свикнал повече да получава, отколкото да дава. Да, върна наследството на Санджар, но защо? Очаквам да се разбере истината и тогава да видим що за човек е. Това е единственото нещо, което е дал досега. Изкара ли някоя безсънна нощ заради някого? Не, дори и заради сестра си. Аз не харесвам такъв тип хора - не са открити, не са ми чисти, нещо в тях ме напряга. Не обичам игри зад гърба на другия, макар и да са с добри намерения. Предпочитам такива като Санджар - право, куме, в Очи, но не по този начин, разбира се. Дали е истински приятел на Наре и Санджар? Иска ми се да е ДА, но и това предстои да видим. Обикновено в турските дизита мъжкото приятелство е непоклатимо, но може тук пък да ни изненадат. Не ми се иска, но знам ли?
А сега малко аргументи:
1. Защо Гедиз предложи работа на Наре в марината? За да се опълчи на Санджар, когато той беше забранил да я вземат, където и да е. Мисля си, че затова продължава да я подтиква към воюване за правата си.



2. Когато отношенията в едно едно семейство са студени, както е при Ъшъклъ, не вярвам, че могат да бъдат по-различни извън него.
3. Голяма загадка ми е и онази транспортна фирма, която Санджар искаше да използва в Черна гора. Как е започнал бизнеса с нея, кой я е намерил? Не знам СЦ дали ще се сетят за това, за да ни разкрият малко и този период.
 


За Наре Гедиз си е само приятел и третото дете.





Не искам да ме разбират погрешно тези, които харесват Гедиз, но аз така ги виждам нещата и за него имам едно наум. На много въпроси очаквам отговорите.

А това е нещото, което въобще не одобрявам.



Каква вина има детето, че храната не й е присядала през тези 8 години или какъв отговор очаква от него на въпроса си? И пред детето да се коментират разни милиони ми идва малко множко.

Отивам да чета разказа на Енгин. Благодаря на Теменужка Христова и Мариана за превода и предоставената ни възможност.
На вас пожелавам хубав неделен ден.

Честит празник!
Бъдете здрави, обичани и много щастливи!



Благодаря за новата тема!
Добре съм ви заварила в нея.

Скъпи момичета,  Честит празник!
Пожелавам  ви да сте здрави, много ценени и обичани!

Добро утро пораснали момичета,искам да поздравя празнуващите днес с тези стихове.

За силната жена, не се говори.
Тя смела е, дори да е сама.
Не хленчи, не измисля апострофи.
Усмихната е, приливна вълна.

Не моли и не проси милостиня,
сама на свойта участ господар.
За всяка във душата си пустиня,
тя мъдра е и ще намери цяр.

Трохите не събира от трапези.
Не се превръща в безгръбначен роб.
Сълзите си издайници, не мрази,
но пази ги за любовта, до гроб.

Обича със сърце, душа и тяло,
изгаря в клада от безброй мечти.
След всеки край усмихнато начало,
със разума си тя ще сътвори.

В жаравата пристъпва със достойнство,
по нестинарски гони злочестта.
В косите вплела огън, чар и тайнство,
тя битките печели на честта.

За силната жена не се говори...
Пред силата й просто се мълчи.
В живота си тя никого не моли,
със реверанс ти път й направи!

Таня Мезева, Таня Георгиева Денева

Добро утро и добре заварили в новата тема ! Честит празник и бъдете здрави!

  

 Притеснявам се за Марта, с оглед последните новини за корона вируса ,дано всичко е наред

Джулс1 , страхотно обобщение , така погледнато май сме на грешната страна Ама се надявам Гедиз да не се променя, а Санджар да се цивилизова ,това ми е оправданието на мен В тази връзка ,понеже в Перу ги канят от 12 март да гледат АБО , четох една дама- "с удоволствие бих го гледала отново, но няма да понеса да гледам и Санджар и Мустафа едновременно"





Ваня , за Мелек от 1-ва серия съм на мнение ,че детето прекалено се натоварва психически , но в турските сериали си е обичайно и тук не е изключение. Затова и казах, че Наре в последния епизод ми се видя много раздразнителна, да не кажа озлобена към Санджар. Верно, че е напрежение, притеснение и човек може да си изпусне нервите, но да го направи и пред детето ,явно положението ескалира. А детето все пак обича баща си, за нея е добър герой и това Наре и го е внушила през годините, а сега дава други сигнали и е много объркващо за детската психика.

  И най-хубавото оставам за десерт - Теменужка, благодаря, благодаря, благодаря за "НИЕ"

. Изчетох го на един дъх, и пак ще го прочета с огромно удоволствие, много ми хареса, много

  Малка част ,макар че всичко ме развълнува

Излизайки на балкона, поел дълбоко въздух, съсредоточен върху осеяното със звезди небе. Затворих очи, за да издишам задържания въздух и когато ги отворих, успях да зърна за момент една падаща звезда, която изчезваше в тъмното небе. Да гледаш към небето в звездната нощ означаваше в същото време да се оглеждаш в миналото. Може би тази падаща звезда беше събрала всичко, което бяхме изживели заедно, за да го транспортира в друго време. Е,имах и друг навик - да интерпретирам нещата както ми изнася в момента.
...
В една далечна нощ ние съзерцавахме звездите; небето беше замлъкнало,а звездите бяха свидетели на нашия разговор. Колко много се смяхме... Нашият смях оглушаваше безмълвното небе. За да не смутят щастието ни, дори чайките не смееха да размахат криле. Ти, с твоите трапчинки беше изброила една по една всичките си цели. Бях изживял тази нощ толкова пъти в мечтите си, че може би в действителност не беше имало нито звезди, нито чайки. Там всъщност, не се намираше нито ти, нито аз... Там бяхме ние двамата…

П.П. Звучи ми много влюбено и мечтателно, не тъжно Хм ....