Не мога да си простя

Не мога да си простя как постъпихме с едно момиче от блока, когато бяхме 3-4 клас или по-малки. Бяхме си тайфа другарчета 8-10 деца, но понякога сме си играели и поотделно. Стана ясно, че въпросното момиче е говорило зад гърба на всеки от нас и се е опитвало да плете интриги. Извикахме я, изобличихме я и ѝ обяснихме, че за наказание това лято няма да си играем с нея. Помня как очите ѝ се наляха със сълзи, а челюстта ѝ се разтрепери. Ние обаче останахме непреклонни.
В крайна сметка май пак я приехме в игрите, но ми е останал кофти спомен от този момент, жестоки бяхме.

Друго, което не мога да си простя: Оставихме наша приятелка и съседка да се грижи за котката ни, докато сме на почивка. Обяснихме ѝ уж всичко, но сме пропуснали едно от скривалището на котката, което уж беше очевидно. Надстройката на вградения 6 крилен гардероб - отделните крила нямат докрай стена помежду си, така че тя като влезе от едното крило, може да се разхожда из останалите. Приятелката ни обаче, логично си мисли, че може да бъде само в отвореното крило. И така един ден не намерила котката, изкарала си акъла, знаейки колко я обичаме и си ни е като детенце, а тя самата пък е много отговорен човек. Търсила я и вътре, и навън в паника, викала, плакала... Добре, че се обадила на наша обща приятелка да ѝ се оплаче и тя я насочила. Какво е изживяла тази жена , докато установи, че котката невъзмутимо спи и пет пари не дава, че някой полудява от притеснение... На нас не беше звъннала, преди да я намери.

Много неща не мога да си простя, но си давам сметка, че съм постъпвала по един или друг начин поради липсата на достатъчно социален опит и на емоционална зрялост. От друга страна тези неща се превърнаха в изходна точка за много разсъждения, които доведоха до коренна промяна у мен, така че може би е редно да си ги простя и просто да продължа да живея "на чисто".
Например в ранната ми младост (18-20 г) допуснах мои близки роднини да окажат влияние върху отношението ми към други хора. Не ми минаваше през ума, че близките ми може да са в грешка. В последствие осъзнах колко съм сбъркала и до ден днешен имам угризения на съвестта заради поведението ми.

Не мога да си простя, че заради емоционална незрялост губя човека, който обичам много.
Той просто не издържа, а аз не мога да върна времето назад и да поправя грешките и поведението си..
Надявам се след време да успея да си простя, за да мога да продължа напред.

Не мога да си простя, че престъпих принципите си. Винаги, от самото начало, в мен е живял циник и саможивляк, с твърдо установени правила в този живот. Някъде след пубертета съзнателно ги наруших, защото гласче ми казваше, че може би бъркам като съм толкова твърда, може би трябва да съм повече като останалите. Оказа се, че не съм аз в грешка. Бързо се върнах към стандартното си състояние, но и до ден днешен съжалявам за периода си на "умопомрачение", както го наричам аз.

Много неща не мога да си простя. Кажете как става номера?

Просто се обичай! И да не ти пука. Няма непоправими неща, щом сме живи, всичко е в нашите ръце. Грешките ни помагат да израстнем.

И аз не мога да си простя и не знам и какво да направя. Затъвам в дупка още повече и то лошо

Момичета, споделянето не ви ли помага? За да не е просто коментар от един ред, писах до факултетната канцелария през седмицата, за да видя какво мога да направя, все още нищо не са ми отговорили...

Споделянето с кого?

С някой близък човек. Честно казано, когато видях темата, с никого не говорех по тази тема. След като писах и го видях черно на бяло ми се стори доста несериозно и поговорих с близки. Предприех и действие. Наивно е, а и знам, че хората имат и по-сериозни проблеми от моята глупава заверка, която реално не е голяма работа. Но все се надявам някой да му се подобри положението относно неговите тревоги. Надявам се за всички, момичета Пък и винаги човек може да си намери дори и тук някого, с когото да поговори.

Хора, затова има психолози, психотерапевти, дори ако щеш гледачки, баячки...а защо не и добър дългогодишен приятел. Ако пък не това, то да споделиш (и обсъдиш) понякога с непознати (както тук във форума) също има сериозна терапевтична стойност. Ако действително нещо от миналото ни тормози до такава степен, че ни вреди на нормалното функциониране на психиката в настоящето, то трябва да потърсим помощ, за да вникнем в дълбочина в случката, да я анализираме, приемем, да си вземем бележка и, дай Боже, и да си простим. За да продължим напред като една по-добра версия на себе си. За да простиш на ближния, е важно да съумееш да се поставиш в неговите обувки в конкретната ситуация и да погледнеш през неговите очи и така да разбереш и приемеш защо той е направил избора да действа по съответния начин. Защо да не можем пък да разберем себе си, за някои подобни решения, които отчитаме като грешки...

А как гоправите това с любовта към самия себе си? Някак си не мога да се заобичам. След като преминах психотерапия съумях да проумея положителните си качества. Дадох си сметка, че притежавам качества, които уважавам в другите хора. Психотерапевтката постоянно ми опяваше, че трябва да се обичам, но или не успя да ми помогне да го направя, или аз не разбрах как да го постигна.

Аз се обичам, защото знам, че няма на кой да разчитам, тоест чувствам се сама, в емоционален план. И за това си казвам - аз съм най-важната, аз съм страхотна, с какви неща съм се справила, какви неща съм постигнала. Това си го внушавам сама на себе си. Постоянно се глася пред огледалото и си се харесвам. Правя си селфита.
Но имай предвид, че тази любов към себе си и този своеобразен нарцистизъм хич не се харесва на околните. Мъжът ми постоянно ми казва: Толкова си вириш носа! - казва го с неодобрение. Това мое качеството го отблъсква и той си мисли, щом пък можеш всичко, аз защо да се пъна. Тоест не ми помага, не е до мен. Не ми дава пари и т.н.
Майка ми също много ми се дразни. тя пък постоянно ми казва: -Само ти си на тоя свят. Все съм и била казвала - аз, аз, аз. Никога не съм била помислила за другия. В резултат и тя не ми помага. Дразни я моето самучувствие и ми казва кофти неща от сорта, че ми е голям задника, е такива да ме обиди. Но аз с годините спрях да се обиждам.
тоест не знам дали моето не е егоизъм и то вярно, че аз се харесвам, ама хората грам не ме харесват, май, май.
Така, че не знам дали всичко това е за хвалене и за препоръка. Иначе съм влюбена в себе си и се намирам за върха на сладоледа. Така си възпитавам и децата.
Като си сготвя нещо и нося на свекървата и и казвам: Виж колко добре ми се получи, страхотна готвачка съм. Тя не показва неодобрение, все пак съм чужд човек, но предполагам и че нея я дразня.

christina1980, благодаря за отговора! Твоят начин ми описваше и терапевтката - самовнушението. Само където удрям на камък с него. Успявам да си самовнуша, че се справям добре с нещата в живота, но не и да си самовнуша любов към себе си.
А с това се връщам и към темата - мисля, че преди години се обичах прекалено много и по тази причина пренебрегвах интересите на други хора около мен, изисквах от тях за самата себе си, но не давах нищо в замяна. Това не можах да си простя дълго време. И може би в резултат от чувството ми за вина спрях да се обичам и сега ми е трудно да се заобичам отново.

Аз много се обичам , но не го натяквам на околните. Просто съм си внушила, че съм прекрасен човек и заслужавам най-доброто  от живота.