Кое кара мъжете да изгубят разума си? (петъчно закъсняла)

И когато стигнахме дядо Галушковата воденица, която е на извора над село Подвис, Манол слезе от коня си и го поведе. Излязохме ли на поляната пред воде- цата, видяхме Елица, стъпила на мраморния камък отдясно на вратата, да реши с костен гребен косата си. Защото Елицината коса, когато се разплетеше, се влачеше по земята, та трябваше да я реши стъпила нависоко. А когато я заплетеше, косата й стигаше до средата на прасците и плитките бяха дебели колкото ръката й. Цветът на косата беше като на кестен, който току-що се е излюпил от зеленото си яйце.
         Тогава Манол се спря и загледа Елица. Видях на лицето му израз, що не можах да разгадая. Зъбите му бяха стиснати, а устните леко разтворени. Очите му не видях.
         Елица скочи от камъка и се затича насреща му и косата й се влачеше след нея по тревата. Манол беше израсъл при дядо Галушко, който по негово време не бил дядо, а двадесет и пет годишен момък. Когато Маноловият син Момчил бил на три години, родила се Елица, та Елица и Момчил расли заедно и Елица била на Манола като дъщеря.
         Тогава Елица погледна Маноловото лице и се спря.
         От есента, откак не я бях виждал, тя беше узряла с една година, а сега, като я погледна Манол, узря с още една година. Тя сведе клепки, та не видях и нейните очи, а устните й подпухнаха и гърдите й издуха бялата риза.
         Погледнах Елица, преместих поглед и на Манол. Видях го с други очи - млад беше още той, едва на четиридесет и нещо години, брадата му чернееше без бял косъм, гърбът му беше прав и плещите дръпнати назад.
         Дълго мълчаха те, на крачка един от друг, и вместо да проговори първа Елица, пръв проговори Манол:
         - Добър ден, Елице.
         Надвечер беше вече, макар да беше по-светло, отколкото горе на превала, защото лъхна вятър и небето се избистри, и орехът си шушнеше нещо.
         - Добр дошъл, Маноле - отвърна Елица.
         И за пръв път не му каза "бате Маноле". Стоеше срещу му и не знаеше какво да прави. Друг път го прегръщаше през врата и диреше в торбата му, да види какъв дар й носи.
         Много пъти съм виждал как жените не знаят какво да правят, щом застанат пред Манол, как кършат ръце и хапят устни - тъй изплашените сърни треперят и се щурят пред решетката на затворената мечка, макар да знаят, че тя нищо няма да им стори.
         А Манол все стоеше неподвижен и гледаше девойката - докато Елица се обърна, вдигна косата си на лакът и притича във воденицата.
         Манол потърка челото си и бавно прекрачи след нея. На вратата из тъмнината на воденицата излезе и застана Севда, младата вдовица на заклания овчар, чиито кучета вървяха с Манол. Като я видяха кучетата се втурнаха към нея и завряха глави в престилката й. А тя не отпусна ръце над тях, а стоеше на вратата, сложила длани над белия си врат. Вярно излезе, че на главата й няма черен ръченик и русата й коса златееше открита. А беше хубава като Магдалина или като Далила, която взела силата на Самсон.
         Като я видя на вратата, Манол забави крачка, после изви и се обърна с гръб към нея, та се загледа в извора. Това не беше извор като извор, а езерце, широко двадесет крачки. И в средата му биеше из сърцето на земята водна струя, висока човешки ръст широка колкото кръгла софра. И хвърлената нагоре вода падаше надолу като водопад, като Елицината коса, само че беше сребърна. И като падаше в езерото, бучеше и клокочеше ден и нощ.
         - Доведох ти кучетата - рече Манол, ала все още стоеше с гръб.
         - Маноле кахая - тихо рече жената, а всред клокоченето на извора гласът й се промъкваше и точеше мек като паяжинна нишка. - Маноле кехая, защо не ме вземеш? И ти вдовец, и аз вдовица, ще си бъдем лика-прилика.
         А той не й отговори и дори не я погледна.
         - Страх ли те е? - попита го тя.
         Тоя път Манол я погледна през рамо, ала пак нищо не й рече. И като че ли забрави думите й, унесен в свои мисли.
         - Не ти ща ни венчилото, ни попа - ниско и притаено заговори Севда и се чуваше, че в гласа й няма наглост и присмех. - Прибери ме в къщата си, да облегна глава на мъжко рамо. Омръзна ми да слагам глава на студеното заглаве - и то кораво като камък.
         - Кой чака на прага, когато заникне слънцето? Кой пее нощем, като се покаже месечината? - рече й Манол.
         - Момци са това, Маноле, момчета, и не могат да стоят мирно. Мъжко рамо ми трябва мене, а не само ръка да посяга.
         А Манол каза:
         - Не се ли свениш от попа?
         - Не е мъж той и не ме разбира. А ти ходиш вдовец като мене ето три години.
         Манол отвърна:
         - Не ходя като тебе.
         - А не видях ли очите ти, като гледаше годеницата на сина си?
         - Мълчи.
         Тихо й го рече той, ала тя цяла се разтрепера, прибеля и потъна назад в тъмнината на воденицата.
         - Отче Алигорко - рече ми след малко Манол, - извикай дядо Галушко.
         Сякаш го беше страх да влезе във воденицата, където се скриха двете жени.
         Елица и Севда вътре не видях. Дядо Галушко очукваше воденичен камък. Докоснах го до рамото, че беше пооглушал, повече от бученето на водите и тракането на воденицата, отколкото от старост, защото не беше твърде стар, макар и побелял. А му думаха Белия още преди да побелее, заради брашното и душевната чистота. Той чукаше и провлачено си пееше нещо, а под краката ни шумеше водата.
         Той се обърна и ми се усмихна, а такава усмивка имаше само той - весела, печална, мъдра и кротка.
         - Добре дошъл, попе - рече ми той. - Няма зърно, няма. Глад ни чака.
         А усмивката му и думите му поотпуснаха сърцето ми, което ме стягаше от срещата с Караибрахим.
         - Долу в Просойна слязоха турци - рекох му аз.
         И добавих, като видях, че се задъха и очите му заблестяха, защото преди тридесет години с дувшермето прибраха и един негов син. Казах му като на Манол:
         - Не са еничари, а спахии. Води ги един арнаутин. Много са.
         - Синовете ми са вече големи, не могат да се превиват и агите няма да ги приберат. А внуци нямам - рече дядото, ала усмивката му беше крива.
         Казах му:
         - Манол те чака.
         - Манол ли? - рече той. - Не съм чул да тръгват от селата за среща на овците при Плачлив камък.
         Попитах го:
         - Мирчо няма ли го?
         А той ми отвърна:
         - Пасе кравите.
         Отвърна ми вече на вратата, защото обичаше Манол като свой син, от една година нагоре го беше гледал.
         А навън стояха отново един срещу други Елица и Манол. Тя беше заплела косата си и сложила бяла кърпа на глава.
         - Защо се решиш на поляната, да се плашиш от хората? - попита я Манол.
         - Тук си стои камъкът, откак го помня - отвърна му Елица.
         Тогава Манол се наведе, прегърна мрамора, който му стигаше, кажи-речи, до кръста, напъна се, вдигна го и като прекрачи тежко няколко крачки, пусна го на земята на скрито, до ореха. Дървото се разтресе и от него капнаха пожълтели реси.
         А като се обърнах, видях до мене Севда, излязла нечуто след Елица от другата врата. Дишаше пресекнато и гледаше като уплашена.