Грешката ти е била, че изобщо си се навила да отидеш да живееш там.
- Публикувана: 17 май 2021, 16:10 ч.
- Последно мнение: 3 юни 2021, 13:48 ч.
Поредната тема за раздяла
Живея е силно казано дори, реално само спя там и то се случи спонтанно покрай пандемията с идеята, че като си намеря работа ще си намерим нещо самостоятелно...Реално никъде не съм, това ме побърква вече..
Не давай срокове, момиче! Видиш ли, че нещата са свирен мач, никакви срокове не давай, защото така губиш само ти. На него му е все тая, той си остава при мама.
Сийка е права, само да допълня нещо. Ти хубаво си му дала срок, но той за година и кусур като не се е наканил - ако ще до лято 2031 да му дадеш срок , все тая, няма да се изнесе.
Да допълня, че срокове се дават преди да се заживее заедно. Тогава се поставят и условията.
Грешката ти е била, че изобщо си се навила да отидеш да живееш там.
Ами като му ходиш на крака да спиш при него, защо да си мръдва задника да наема квартири. Полага усилия този, който силно желае връзката, но само ако реалността не го устройва.
Другото е - никакви мамини синчета или други у вас. Като искат да са с вас да наемат хотелска стая.
Ултиматуми и недоволство не работят с пасивни хора, особено ако няма развитие и заплахите не се изпълняват.
Здравейте,
не се обръщам с конкретен въпрос, а с молба за съвети. Историята е дълга, но ще я съкратя. Няколкогодишна връзка, с една по-дълга раздяла. Последващо събиране, уж с променен начин на мислене и от двете страни, но стигнахме отново до раздяла. Имаме много хубави спомени, емоции, но се карахме страшно много. Заживяхме заедно едва след 6-тата година заедно и се надявах, че ще улегнат нещата като сме под един покрив. До 30 години той живя с техните и това оказа голямо влияние. Опитах се да променя отношението му, което се изразяваше в постоянно командване вкъщи, проверки кое как е свършено всичко, да искам одобрения, ако искам да взема нещо за дома. Противопоставях се на това и всеки разговор завършваше с караници. Имало е случаи да се ядоса много и да ме обиди грубо, аз също не успявах да премълчавам. С времето освен за битовизми и за работа не сме водили разговори за друго. Сексът преди 2-3 години може би беше добре, с времето намаля, а след като заживяхме заедно стана трагедия. Опитах няколко пъти да говоря с него, опитах да му възвърна интереса, но не се получи. Просто спря да ме забелязва. В един момент станахме просто съквартиранти, спря да се интересува изобщо какво се случва в живота ми. Аз също престанах, защото се изморих от безкрайни монолози, може би съм дуднала прекалено. Много са случките, които са ме наранявали, предполагам, че и при него е така. Наскоро си дадох сметка, че не искам да водя такъв живот и реших да прекратя нещата. Последва сериозна офанзива от семейството му с реплики от рода на "просто свикни" и т.н. Не исках да свиквам и се разделихме. Изнесох се и си наех жилище, но се чувствам отвратително. Постоянно ми се плаче. Осъзнавам, че може би е грешка след като се събрахме, но имах илюзия, че ако заживеем заедно ще се издялкат нещата. Искрено се надявам, че ако се затрупам с работа, ще ми мине по-бързо. В същото време си мисля как мои приятелки са с деца, семейства и т.н. и се чувствам все едно изоставам (на 27 съм).
не се обръщам с конкретен въпрос, а с молба за съвети. Историята е дълга, но ще я съкратя. Няколкогодишна връзка, с една по-дълга раздяла. Последващо събиране, уж с променен начин на мислене и от двете страни, но стигнахме отново до раздяла. Имаме много хубави спомени, емоции, но се карахме страшно много. Заживяхме заедно едва след 6-тата година заедно и се надявах, че ще улегнат нещата като сме под един покрив. До 30 години той живя с техните и това оказа голямо влияние. Опитах се да променя отношението му, което се изразяваше в постоянно командване вкъщи, проверки кое как е свършено всичко, да искам одобрения, ако искам да взема нещо за дома. Противопоставях се на това и всеки разговор завършваше с караници. Имало е случаи да се ядоса много и да ме обиди грубо, аз също не успявах да премълчавам. С времето освен за битовизми и за работа не сме водили разговори за друго. Сексът преди 2-3 години може би беше добре, с времето намаля, а след като заживяхме заедно стана трагедия. Опитах няколко пъти да говоря с него, опитах да му възвърна интереса, но не се получи. Просто спря да ме забелязва. В един момент станахме просто съквартиранти, спря да се интересува изобщо какво се случва в живота ми. Аз също престанах, защото се изморих от безкрайни монолози, може би съм дуднала прекалено. Много са случките, които са ме наранявали, предполагам, че и при него е така. Наскоро си дадох сметка, че не искам да водя такъв живот и реших да прекратя нещата. Последва сериозна офанзива от семейството му с реплики от рода на "просто свикни" и т.н. Не исках да свиквам и се разделихме. Изнесох се и си наех жилище, но се чувствам отвратително. Постоянно ми се плаче. Осъзнавам, че може би е грешка след като се събрахме, но имах илюзия, че ако заживеем заедно ще се издялкат нещата. Искрено се надявам, че ако се затрупам с работа, ще ми мине по-бързо. В същото време си мисля как мои приятелки са с деца, семейства и т.н. и се чувствам все едно изоставам (на 27 съм).
