Някои от Вас може да ме помнят от темите за насилието, това, което преживях с бившия си партньор.
Имах много перипетии и лутания в личен план най-вече за 10-тина години, от 20 до 30 годишна възраст. Пробвах, грешах с половинките, "строших" си главата няколко пъти, последният път беше най-разтърсващ и запомнящ се. На този етап все още лекувам раните, но все пак се усещам много по-осъзната. Дадох си време за размисъл, за всичко преживяно, за нещата, които ме доведоха дотук и в момента съм в активна психическа, емоционална и физическа почивка.
Въпросите, които си задавам в момента и които искам да задам и на Вас са:
Усещали ли сте някаква закономерност в това колко от "торбата със сол" трябва да изяде един човек, че да дойде и неговото време за щастлив живот?
Все си мисля че човек понякога първо трябва да изстрада щастието си, за да му се даде възможност да го види, оцени и преживее.
Но се страхувам.
Ами ако просто моят път е такъв и просто не ми е отредено изживея онази хубавата, всеотдайна и топлеща, а не изпепеляваща любов?
Ами ако има хора, които са родени да срещнат точния човек, да създадат семейство и да са щастливи и такива, които просто не са пратени тук с тази цел?
Не искам да звуча отчаяно, просто си разсъждавам и се чудя винаги ли след бурята наистина изгрява слънце или подобни афоризми и мисли са създадени, за да се даде някаква, макар измислена надежда?
Желая Весели Празници на всички и сърца пълни с любов!