Здравейте!
Когато бях на 12 ме диагностицираха с Болест на Щаргард. Зрението ми намаляваше прогресивно през годините, а страхът от онова, което предстои, напротив - растеше.
Болестта не ме отказа от четенето на стотици книги, не ми попречи да следвам мечтите си.
В края на 2021-ва година станах майка, имам прекрасно момченце и всеки ден благодаря на Бог, че го изпрати в живота ми!
Вече съм на 28. Сега страхът обзема по-голямага част от ежедневието ми, направо превзема живота ми...
Храня сина си и го цапам, защото не виждам ясно. Той си играе на метър от мен, а аз не мога да видя какво прави, не мога да видя щастлив ли е, или тъжен... Когато сме навън, детето ми посочва нещо, за не знам какво е... Толкова много искам да му чета, а почти не намирам книжки, които да са подходящи за оскъдното ми зрение. И т.н., и т.н. Най-лошото е, че усещам как нещата през последната година тръгнаха стремглаво надолу, а лечение няма. Знам, че всичко това може би изглежда жалко, знам, че трябва да съм благодарна, че изобщо виждам нещо, но, разберете ме, умирам от страх! Искам да виждам как детето ми расте, искам да работя, искам да чета, искам да виждам лицето си в огледалото!
Моля се синът ми да не е наследил заболяването, знам, че вероятността е малка и че се предава рецесивно, но сърцето ми се свива, не искам и да мисля, че и той може да живее с мисълта, че ослепява. Не искам!
Наближава и моментът за търсене на работа, тъй като преди да забременея бях учител по заместване. Даже не знам мога ли въобще да работя отново по професията си...
Чувствам се зле. Имам най-големия дар, детето си, а се оплавам.
Ще успея ли да бъда полезна за него и за себе си? Ще ме обича ли такава? Ще запазим ли връзката си, или ще ме чувства като тежест?
Как да мина през това? Как да се събера?
Когато бях на 12 ме диагностицираха с Болест на Щаргард. Зрението ми намаляваше прогресивно през годините, а страхът от онова, което предстои, напротив - растеше.
Болестта не ме отказа от четенето на стотици книги, не ми попречи да следвам мечтите си.
В края на 2021-ва година станах майка, имам прекрасно момченце и всеки ден благодаря на Бог, че го изпрати в живота ми!
Вече съм на 28. Сега страхът обзема по-голямага част от ежедневието ми, направо превзема живота ми...
Храня сина си и го цапам, защото не виждам ясно. Той си играе на метър от мен, а аз не мога да видя какво прави, не мога да видя щастлив ли е, или тъжен... Когато сме навън, детето ми посочва нещо, за не знам какво е... Толкова много искам да му чета, а почти не намирам книжки, които да са подходящи за оскъдното ми зрение. И т.н., и т.н. Най-лошото е, че усещам как нещата през последната година тръгнаха стремглаво надолу, а лечение няма. Знам, че всичко това може би изглежда жалко, знам, че трябва да съм благодарна, че изобщо виждам нещо, но, разберете ме, умирам от страх! Искам да виждам как детето ми расте, искам да работя, искам да чета, искам да виждам лицето си в огледалото!
Моля се синът ми да не е наследил заболяването, знам, че вероятността е малка и че се предава рецесивно, но сърцето ми се свива, не искам и да мисля, че и той може да живее с мисълта, че ослепява. Не искам!
Наближава и моментът за търсене на работа, тъй като преди да забременея бях учител по заместване. Даже не знам мога ли въобще да работя отново по професията си...
Чувствам се зле. Имам най-големия дар, детето си, а се оплавам.
Ще успея ли да бъда полезна за него и за себе си? Ще ме обича ли такава? Ще запазим ли връзката си, или ще ме чувства като тежест?
Как да мина през това? Как да се събера?