Любими стихове за тези, които вече не са сред нас

Прощално

Понякога ще идвам във съня ти
като нечакан и неискан гостенин.
Не ме оставяй ти отвън на пътя –
вратите не залоствай.
 
Ще влезна тихо. Кротко ще приседна,
ще вперя поглед в мрака да те видя.
Когато се наситя да те гледам –
ще те целуна и ще си отида.

Вапцаров

Когато си на дъното на пъкъла, когато си най тъжен, най-злочест, от парещите въглени на мъката си направи сам стълба и излез.
Светът когато мръкне пред очите ти и притъмнее в тези две очи, сам слънце си създай и от лъчите му с последния до него се качи.
Когато от безпътица премазан си и си зазидан в четири стени, от всички свои пътища прерязани нов път си направи и сам тръгни.
Трънлив и свят е на живота ребуса На кръст разпъва нашите души. Загубил всичко, не загубвай себе си - единствено така ще го решиш.

Дамян Дамянов

Мама се превръща във дете

Мамо, чакай, сняг ще завали.
Той не е последният ти, мамо.
Има още много зимни дни.
Аз не съм достатъчно голяма
да посрещна зимата сама.
Не и тази нелюбовна зима.
Имам десет летни имена,
само че без теб си нямам Име.
Как да ме нарича този мъж?
Може само: Тя, Онази, Нея.
Няма да си тръгваш изведнъж.
Научи ме първо да старея.
Аз опитвам, само че в снега
смисъл търся, а не го намирам.
Няма да умираш. Не сега!
Научи ме първо да умирам.

А на най-безснежното небе,
без артрит, без кръвно и без нерви,
мама се превръща във дете.
И със снежна топка ме замерва.

Камелия Кондова

Не си отивай! Чуваш ли, не тръгвай!
Не ме оставяй сам с вечерта.
Ни себе си, ни мене не залъгвай,
че ще ни срещне някога света!
Светът е свят ! И колкото да любим,
и колкото да плачем и скърбим,
като деца в гора ще се изгубим,
щом за ръце с теб не се държим.
Ще викам аз и ти ще се обръщаш.
Дали ще те настигне моят глас ?
Ще викаш ти - гласът ти ще се връща
и може би не ще го чуя аз.
И дните си така ще доживеем
във викове, в зов: "Ела! Ела!"
Ще оглушеем и ще онемеем,
ще ни дели невидима скала.
Ще се превърнем в статуи, които
една към друга вечно се зоват,
но вече няма глас, ни пулс в гърдите
и нямат сили да се приближат.
Че пътища, които се пресичат,
когато някога се разделят
като ранени змии криволичат,
но никога от тях не става път...
Не си отивай!
Чуваш ли?
Не тръгвай!

Дамян Дамянов

66
Да бях умрял! До гуша ми дойде
с достойнство да се перчи лицемерът,
богатият от бедни да краде,
нищожества с почтени да се мерят,
да е в бардак девическата чест
и ученият, унизен, да проси,
и ситият под маска на злочест,
и много често болен здрав да носи,
и доблестният – в хорските крака,
и правият да си криви душата,
и словото с намордник все така,
и правдата – слугиня на лъжата.

Изчезнал бих, но как така в калта
сама да изоставя любовта?

Шекспир, Сонети
Превод: Кирил Кадийски

Телефонът на тати

... понякога излизам на балкона и мисля си над стихналия град –
баща ми си забрави телефона на тръгване от този скапан свят,
една реликва – черна „Motorola” със седемнайсет копчета отпред,
с гласче – венецианска баркарола! – за гайда, барабани и квинтет,
а тати беше влюбен във звездите по нейния, одран от век, дисплей,
понякога бе просто ненаситен да ми рече в слушалката: – Здравей! –

говореше за щяло и нещяло! – като че ли бе шеф на „Теленор”,
когато чуех късото му: – Ало? – в мен млъкваше и ангелският хор,
доде един ден телефонът падна от шепата му – в скутите на Бог,
и всяка нощ – от тъпото зарядно! – започна да ме удря вкъщи ток,
изчезна нейде лунната гондола – и в моя сън се стелнаха вълни,
и днес, насън да чуя „Баркарола”, аз знам – от Рая тати ми звъни.


Така живея, тате

... дали защото тръгна моят ден и си потъна в залеза карминен,
баща ми се надвеси върху мен и тихо ме попита: – Как си, сине? –
смален под чорлавите небеса, към мен слетяха бащините думи,
събрани в мъдра капчица роса, мълчана сякаш от Мевляна Руми,
и аз душа протегнах на Възбог, и тихо промълвих – добре съм, тате,
додето черпих мама чаша сок, тютюн си свих от твоя – ароматен! –

и лозенцето – щом се запладни, отесах го от троскот и коило,
любимите ти слушах новини – тъй нищичко не се е променило,
сварих ти боб на дворното кюмбе, на туча ти опекох люти чушки,
и спя, завит със нощното небе, или прелиствам томчето на Пушкин,
и все по-благ, пред Господа смирен, прекръствам се над къшея си хлебец,
така живея, тате! – с всеки ден се приближавам тихичко към тебе...

Валери Станков

Не искам куче да имам.
Не искам нищо да имам
за кратко.
А после да нямам
завинаги.

Не искам куче в къщата.
След кучето къщата
е с едно куче по-празна,
с едно куче по-чиста,
с едно куче по-тиха.

По-тъжна от всяка къща без куче
е онази, в която е имало куче.
И думата „ново”, употребена за куче
е тъжна.
Не искам куче да имам.
Не искам нищо да имам.

Светът е напуснато място,
където
за кратко е имало
куче,
а после завинаги няма.

от стихосбирката на Боряна Нейкова "Където няма куче"

Моят залез не ме притеснява –
знам, че двойно и тройно живях
и че нещо след мен ще оставя
в двете дати с тире между тях.

Ще надувам докрай както може –
без почивки, без дъх, на педал.
Запиши си го, горда Госпожо,
аз все още не съм се предал.

Георги Талев

Един от моите стихове, който написах малко след смъртта на мама  с много болка и обич...

Писмо до рая/за мама/

За тебе,мамо пиша писъмце,
душата ми от болка се е свила.
Все търся твоето майчино лице,
ръцете ти,усмивката ти мила.

Адресът да го сбъркам няма как,
нали на татко писах и го зная.
По ангелите ще го пратя пак,
със цялата си обич,до безкрая.

Прощавай, мамо!Зная,закъснях…
Така е опустяла нашата къща,
все исках да ти пиша,не успях,
защото всичко в болка се превръща.

Сега си като татко ангел мой
и имам две звездици на небето.
През сълзи гледам звездният порой,
по блясъка познава ви сърцето.

За двама ви аз всеки миг тъжа
и болката сега е по-голяма.
Кажи ми,мамо как да продължа,
когато вече част от мен  я няма…?

Каквото и да зърна,да докосна
пред  мен изплува светлият ти лик.
В очите ми проблясва капка росна,
да можех да те гушна пак за миг…

За мъничко поне да можех само
да чуя твоят глас във тишината,
защото само ти умееш,мамо,
във труден миг да ми крепиш душата.

Аз зная,че сега сте с татко двама,
той взе си те при него сред звездите.
За чистата любов прегради няма,
остава тя завинаги в душите.

От мен гушни го много силно,мамо,
светът е друг без  вашия покров.
Така ми липсва бащиното рамо
и твоята,най-истинска любов.

И ако имам друг живот и мога
родители да си избирам аз,
във всеки миг на радост и тревога
бих искала отново да съм с вас.

На Бог предай,че вярата си пазя,
докрай ще вярвам,мамо,в добротата.
Дори и враговете си не мразя,
от злото зорко браня си душата.

Боли ме,мамо,много ме боли,
душата ми от болка се е свила.
Ще идваш често в моя сън,нали?
Тя – майчината обич дава сила.

Сега приключвам,мамо писъмцето,
до ангелската поща ще дотичам.
Изпращам си душата и сърцето!
Ще пиша пак!Безкрайно те обичам!

Свилена Димитрова