Промених се...

Ще го изследвам, исках да мине малко време, точно за да видя дали пак ще падне, ако е така, значи не се усвоява през храносмил. система.
Относно изследванията за микробиом - точно това с разчитането им (липсата на такова)... Подобно на тези за хранителните непоносимости, които са даже доста по-популярни/по от отдавна - ама същата работа (такива правих, произволни неща излизат положителни). Безглутеновата диета само има положително влияние при мен, но точно там пък всичко излиза отрицателно... Има разминаване м/у изследвания и симптоми. Отделно за хормоналния дисбаланс никой не може да каже кое му влияе положително, кое - отрицателно.
И колкото повече изследвания и трудности с разчитането - толкова по-неясно става, вместо обратното.

Аз писах в темата само защото това ми е много познато, и вървя по път подобен на вашият, но с други проблеми вече 25 години. Докъде ще стигна, ще видим
За микробиома, това, което аз успях да разуча е, че има много обещаващи резултати за момента, но може и да не се окаже панацея за всичко. Но, все пак, за мен си струва пробването. Тук не намерих кой може наистина да разчита адекватно такъв, може и да има, аз не намерих. Да не говорим за цените. Няма да давам сайт, но намерих виенска лаборатория, една от водещите в изследванията на микробиома, където всичко става онлайн, по пощата, в защитена среда. Цената е приемлива, според мен. И дават пълни указания за след резултатите. Потърсете варианти, особено ако знаете английски език, а и автоматичният превод вече е достатъчно добър.

В Кандиларов също отскоро правят това изследване.

Правят. Вече на много места правят. С изключение на Геника и Иван Рилски, за които не знам, другите ги изпращат във Виена и Германия за анализ. И остава въпросът кой ще ви го разчете и ще ви даде насоки ?
Кандиларов предлагат консултация с нутриционист. В Иван Рилски би трябвало да са специалисти, истински.
Информирайте се, проверете, четете.
И си проверете б12, това поне може във всяка лаборатория. Колко време е минало от поставянето на инжекциите?

Около 3 месеца са минали.
Точно това с разчитането на изследванията и изводите от резултатите го "преживях" с тези за непоносимости, за имуноглобулини. На лекарите не им се занимава да правят заключения от резултати, няма ли нещо крайно фрапиращо - "няма нищо сериозно" и чао. Но проблемите са различни, не всеки ходи за такива, застрашаващи живота, някои просто правят качеството му никакво и това е.

Всичко е в главата.
Аз от години се боря с такива периоди. Какво ли не съм имала. Какви ли не симптоми. Имах период от около 2 години, в който почти всяка вечер тичах в спешното, я от сърцебиене, я от нещо друго.
Оправия няма, ако не се срещнеш със себе си, не си простиш и не потърсиш любовта и подкрепата на онзи отгоре. Това, което се случва е затворен кръг - физическите симптоми се активират от мисли, после мислите и депресията от физическите симптоми. От мисли хората си докарват онкологични заболявания.
Всичко това се дължи на нещо, което е първоизточника на всичко, което го е стартирало. Дали ще е някакво събитие или отчаяние от това, къде в момента се намираме в живота. В последствие се отдалечаваш от Създателя и любовта, после от себе си. Започваш да мразиш - себе си, хората.
Как се оправих аз - ежедневни практики и общуване със себе си и този горе. Трябва да разбереш, че ти си любов и да се заобичаш отново. С гняв, злоба и омраза само още повече се затъва.

За протокола - страдах от СРДЧ (уж), подуване и какво ли още не, около година и нещо. Оправих се за една вечер, след поредната практика и осъзнаване на някои неща. Нямам и помен от подуване и нищо друго. Пледи това планирах операция.

KPP, при теб изследванията показваха ли физически проблем като при нея?

Правени ли са изследвания на витамин Д и Б12? Аз поради ниските им стойности постоянно изпитвах тревожност, умора, депресия, които ескалираха в паник атаки

KPP, имам няколко въпроса...
Мен лично не би уплашило сърцебиене. Никога не съм ходила в спешното. Симптомите са едни и същи при мен, не е днес ме боли тук, проверявам да не е нещо лошо, разбирам, че не е - и да ми минава, и т. н. В началото, много дълго време, мислех, че имам просто лениви черва. Опитвах всякакви "рецепти", режими и т. н. Пиех лаксативи, после ги спрях. Самото подуване прогресираше много бавно и неусетно, в последствие се появиха и газовете, кашавите изхождания, болките и това раздуване с огромно налягане. Както и усещането за подпухналост на цялото тяло. Според мен психологичната част е само до там, че цялото това усещане ми е безкрайно отвратително и най-точно казано - не се понасям физически.
За гнева и омразата си права. Те се породиха следствие от дългото удряне на камък за решаване на проблема,  чувството за несправедливост. Обикновено хората като не се чувстват добре, отиват на лекар - казват им какво им е, изписват им лекарства, ако искат да се лекуват "алтернативно" - пробват - но знаят какво им има и с/у какво се борят.
Ти как се оправи от подуването за една вечер? Преди това постоянно ли беше, или на периоди? Ако не е било постоянно - провокираше ли се от нещо, от стрес например? За операция лекарите ли мислеха поради някаква диагноза все пак, или ти мислеше, че имаш нещо, което се лекува оперативно?
Не се сърди, човече, кои изследвания, за В12 ли? Тези симптоми (които не понасям и за които е темата) не се повлияха от набавянето му. Отклонения в изследвания имам на половите хормони - естрадиол и прогестерон. Но ту единия нисък, ту другия, ту са нормални. Ту имам цикъл, ту нямам. Но не се открива причината за дисбаланса, нито искат да я търсят. Като няма кисти, рак или високи хормони, които да правят бели в организма - "карай така"...
ForgetMeNotBg, моята депресия е всъщност отчаянието, че конкретния проблем не се решава, не е просто някаква неопределена, писах вече за тези неща...

Да, ниски нива на B12. Завишени щитовидни,  отделно много високи нива на кортизол. Съмняваха се за тумор. Отделно какви ли не още физически симптоми и лоши изследвания съм имала.
В момента, в който спираше да ме е страх и се успокоявах и се оправях и изследванията ми се нормализираха.
Общото при мен и авторката, а и при всички с подобни проблеми, е това, че не знаеш какво ти е. Има ли ти нещо наистина? Казват, че ти няма, май ти няма, ама пък ако ти има и ти не направиш нищо какво ще стане? Това те побърква и постепенно задълбаваш и накрая става единственото, ва което мислиш и ставаш развалина.
Или трябва да направиш стъпка в страни и да видиш общата картина, или трябва да прекъснеш кръга, или трябва да обичаш себе си и да гледаш да се обръщаш към любовта. В повечето случаи не можеш да се справиш сам, не за друго, а вече си уморен и отчаян от неуспешни опити. При мен за симптомите са ми помагали и лекари, които смятам за авторитет и когато ми обяснят с логични доводи защо нищо ми няма и ми дадат примери, сходни с моя, от практиката си и се успокоявам и още на другия ден вече съм ок. С някои състояния съм се справяла и сама (с това с корема).
Приела съм, че това си е характер. Винаги съм си била тревожна, още като бебе. Нашите са лекари и цял живот слушам диагнози, знам всякакви симптоми и диагнози. Отделно, майка ми още от деца си проектира типичната ва лекарите хипохондрия върху мен и сестра ми. Та, няма как да е друго и при мен. През годините съм мислила дали нямам ОКР, ADHD или нещо друго, защото в живота си съм имала 3 гадни периода, които траят около 2 години.  Но по-скоро, предвид семейната ми история, май съм си с тревожно разстройство.
През останалото време,извън гадните периоди си живея като нормален и щастлив човек

Не знам какво да посъветвам авторката, още повече, че в момента и аз съм в такъв период (третия в живота ми), но сега моите притеснения не са свързани с физическото здраве (защото вече преодолях хипохондрията, насочена към него и не ме притеснява или по-скоро знам как да го контролирам), а с психичното. Страх ме е да не изпадна или да не съм в дълбока клинична депресия, в която все повече ще задълбая в мисли за липса на смисъл и суицид. И всеки ден го мисля, премислям и се чувствам като авторката. Вече започнах да обмислям и при какви лекари да ходя, което показва, че съм в разгара си. Смешното е, че осъзнавам, че ми няма нищо и всичко е в главата ми. Харесвам си живота, няма как и да си посегна, първо защото яко ми се живее и второ, защото ме е страх даже леко като ми се замах главата, като ли пък да се самонараня, обаче въпреки това страхът си остава и не мога да живея пълноценно. Мисля да търся психиатър, който ми е авторитет, за да ми каже, че нищо ми няма и просто съм се вкарала във филм и че негови пациенти, които се чувстват така просто се лигавят, а хората, които наистина имат потенциал да започнат да се самоубиват, имат съвсем друга клинична картина. Но като ги знам повечето как само ще те натъпчат с хапчета и ще ти кажат, че само и да ти е минала такава мисъл през главата, значи край, ще ме филмират още толкова.
Разказвам всичко това, за да разбере авторката, че проблемът и е в главата, наистина. Дори самата тема е затова - някой, който е с авторитет пред нея да и каже - няма ти нищо или ето това ти е, ама спокойно, ще се излекуваш.
Авторке, няма ли някой лекар, който смяташ за голям специалист и който, яко отидеш и ти каже, че си ок, ще те успокои? Помисли за някой професор в София или например някой млад специалист, който обаче има много сертификати и постоянно се развива в областта си. Дори си мисля и за лекар/клиника в чужбина. Идеята е да е някой с авторитет пред теб, който като ти каже - така е, ще е така.


Лили, отговарям и на теб, че сега видях питането ти. При мен също са едни и същи симптоми. Не е един ден това, друг ден друго. Но на периоди. Например, няколко месеца е сърцето. Имах прескачания и то много сериозни, искаха да ми правят някаква операция, защото вече беше станала аритмия. Отидох при електрокардиолог в Токуда. Голям авторитет пред мен. Каза ми, че ми няма нищо и ми обясни защо и още на другия ден прескачанията спряха. После пък е било виене на свят и слабост за няколко месеца. Главоболие и изтръпване на главата. После беше коремът. Пак така - кашаво, подути черва и цялото тяло (вкл.лице), запек, гадене, усещане за една тъпа болка в кръст и отдолу, чести позиви за уриниране.
Всичко ми мина за една вечер. Реших да се помоля на господ (преди това много не вярвах, но тогава нещо ме осени някаква мисъл) и почувствах една огромна любов отгоре към мен и от мен към мен. Дойде ми като мисъл, че ми няма нищо и трябва само да се обичам. Казах си веднага сред това - приключвам с темата, нищо ми няма и направо магически изчезна всичко. Чак и аз се чудя. Подуване нямам. Може би преди цикъл леко задържам вода, но това винаги е било така. За операция мислех, защото бях чела сама разни диагнози и сама си поставях и попаднах на информация, че ако се направи еди каква си операция (учишлено не казвам), може и да се оправиш. Включително си мислех, че имам рак.
Сега пък казах горе какъв ми е филмът.
При мен и трите гадни периода са се отключвали след стресови събития, които по някакъв начин ми влияят глобално на живота. Първо беше след кандидатстудентски изпити и това, че исках да се разделя с тогавашното гадже и вече не го понасях. Второто беше след проблеми с баща ми и отново нужда да се разделя с тогавашния ми приятел. А сега, в рамките на 4-5 месеца ми се случиха доста драстични събития - уволниха ме от работа, заради роднински интриги (в която бях авторитет и на върха на кариерата си), после в рамките на 3 месеца почти не излизах от вкъщи и ме режеха от интервюта поне 3 пъти в седмицата. А аз 10 години бях сериозна кариеристка. И бях свикнала на живот на пълни обороти. 5 проекта наведнъж. Спях по 4 часа. Отделно от това, не можех и да зачена, а реших че искам вече да съм майка.  И като цяло, освен че започнах работа, пак си стоя вкъщи (работя хоум офис) и още не съм забременяла. Споделям толкова нашироко, за да помислиш кое събитие е отключило при теб първоначалното състояние. Аз сега много добре помня как започна при мен. Една вечер си казах - нищо не ми върви, еди кое си не ми, еди кое си не.ми. Усетих една гадна вълна да ме облива и оттогава се започна. И аз изпитвам гняв сега понякога. Че не мога да намеря решение и това си е.

"... Казват, че ти няма, май ти няма, ама пък ако ти има и ти не направиш нищо какво ще стане?"
Аз нямам такива мисли. За симптомите - просто не ги понасям, пречат ми и да спя. За цикъла - няма как да го няма и да ми няма нищо, това вече не е "усещане", че да е илюзия на мозъка. А за подуването - не, нямам никакво облекчение след добра ехография, или изследвания, или поредно мнение...

Аз, като съм в такива периоди, цикълът ми спира. В момента, в който се оправя, ми идва и ми се намесват хормоните.

А вашите мисли какви са? Напишете ги, защото отстрани, когато види независим човек и може много повече да си проличи какъв е проблемът

Постоянното подуване на корема от няма нищо, бълбукането на червата, което не престава, мъчителното ходене до тоалетна не са само проблем в главата, на едно друго място са. Затова говорим за СРДЧ. Това е напълно реално гадно заболяване. Разказва ти играта всеки ден.  Няма еднаква причина за повявата при всеки, едва ли се знае в кой момент и по каква причина се е отключило при всеки страдалец. Според мен е от отвратителната отровна храна, която ядем. При някои хора храносмилателната система е по-слаба и поддава, но това е само мое предположение. Оправяне няма, или само при отделни хора. Опитваме, ако стане. Казах и преди, че шансът да се излекува СРДЧ е малък. Трябва човек да приеме диагнозата и да намери своя начин да укроти болестта, да съжителства с нея и да я направи поносима. Открила съм кои храни ми разказват играта. Старая се да не ги ям, но понякога се изкушавам и после се свивам на две, защото при мен вече започна да боли. Обикновено най-много до 10 години след началото на симптомите става болезнено отгоре на всички други усещания.  Има и много случаи, когато ме тормози зверски, без да съм направила нещо неправилно, просто му е дошло времето. Не си позволявам да изпадам дълго в самосъжаление, защото ме е страх от депресия, тя е много по-лоша от СРДЧ. Не знам какво друго да кажа, това са моите разсъждетния около проблема с червата.

KPP, мислите ми са единствено как да избутам деня и защо не ми стига волята да игнорирам усещанията, за да мога да усетя всичко останало. От подуването и походката ми се променя, в смисъл стъпвам тежко и "насечено", защото ми пречи.
Реално се чувствам зле всеки ден, нещо, което при хората трае ден/няколко/период някакъв. Тогава са много по-зле от мен. Но им минава. А на мен - не.
Ън, за всяко нещо си има причина. Протича някакъв процес. Това, че не може да доведе до фатални последици, не е причина да се пренебрегва. Безглутенова и нисковъглехидратна диета при мен би решила проблема с подуването, но хормоналния дисбаланс възникна от такава и за това не мога да се пречупя да се върна на този начин на хранене. А точно тогава "слушах тялото си". Дори лекарите казват, че няма логика, но и изчезването на цикъла не съвпада с нищо друго. Дори стрес не съм имала повече тогава. Точно обратното - по-малко беше.

Все пак исках да разбера дали прекалено много съдя хората. Обективно мнение.
Наскоро ми трябваше контакт с хора от определена, специфична сфера. Не за мен. Свекърите на моя бивша съученичка работят точно с такива хора. Помолих я да ги пита. Уж питала, но не знам си какво... Отначало се обидих. После реших, че може случайно да е в лоши отношения с тях и за това да не е питала. Макар че работят заедно, чувала съм я да говори с тях... Може пък да са се скарали точно преди аз да я помоля за услугата (име и телефон).
Относно лекарите... Може пък да е страх от "отговорност"... Ако случайно нещо се обърка точно където са ме "пратили"...
Скоро питах другия си братовчед (с когото съм по-близка) за университета, който завърши. Обмислям магистратура там. Личеше си, че умира от страх да не каже нещо, с което да повлияе на решението ми.

Не знам дали това не е другата крайност (наивност)... Но ми се иска да приемам отказ, дори и за нещо толкова елементарно като информация...