Емблематичната София Лорен,
този месец навлиза в своите 90 ...
този месец навлиза в своите 90 ...
Tя е дете на срама. Ражда се в строга католическа Италия като резултат от наивността на една амбициозна актриса и хитростта на един разхайтен благородник. Майка й Ромилда Вилани, неаполитанска красавица, някога спечелила конкурс за прилика с Грета Гарбо, лесно пада в капана на плейбоя Рикардо Шиколоне Мурильо. Той я съблазнява с чар и с твърдението, че е във филмовия бизнес. Ромилда бързо успява да си представи себе си в бъдещето - едновременно влюбена и успяла кинознаменитост, само че Рикардо има съвсем различни планове, в които не влиза бременната неаполитанка. Той я изоставя, а тя не спира да го обича въпреки пренебрежението му. Все пак Ромилда получава от Рикардо своята звезда - дъщеря си София Шиколоне.
Останала самотна майка в Рим, Ромилда, изплашена за живота на своето бебе, се мести при родителите си в заспалото крайбрежно градче Поцуоли в Неапол. Безпочвен се оказва страхът, че нейните бедни, но горди родители ще отхвърлят извънбрачната си внучка.
Луиза и Доменико посрещат София с отворени обятия. Семейството дори се лишава от месо, за да може да плати на кърмачката, която се налага да намерят за момиченцето. То расте, но се чувства като в разказа за грозното патенце. Детето е слабо и не особено хубаво, а до красивата си майка и с празнотата от отсъстващия баща сякаш просто е попаднало в погрешното гнездо.
София е само на шест, когато Втората световна война връхлита и в нейния невинен свят. Тя никога няма да забрави глада и как нощ след нощ трябва да се крие в мръсен и претъпкан железопътен тунел, а всичко в града спира. Училището, киното, театърът. Музиката на групата, която свири на площада, е заменена единствено от безумното свистене на бомбите и гръмовното им разбиване.Никога няма да забрави и най-големия кошмар... ужасяващата болка, когато парче шрапнел от бомба я пронизва в брадичката.
Порасналата Шиколоне никога няма да отговори на слуховете, че майка й е била проститутка по време на войната.
Годината е 1950-а и Ромилда, като амбициозна майка, записва дъщеря си на местен конкурс за красота – “Кралицата на морето и нейните 12 принцеси”. София е избрана за една от принцесите, печели 35 долара, няколко ролки тапети, които семейството използва, за да покрие пукнатините и дупките от бомбардировките по стените, и билет за Рим...
И този билет, наистина променя живота й защото я запознава с нейния най-голям ментор, най-добър приятел и любовта на живота й - Карло Понти.
22 години по-голям, 10 сантиметра по-нисък, плешив и ... женен с 2 деца.
Когато се срещат за първи път, тя е на 16, а той е 38, тих и спокоен интелектуалец, който вместо да работи в адвокатската кантора на баща си, е решил да стане филмов продуцент. По онова време вече се е утвърдил в професията, има 20 филма зад гърба си и е открил за света Джина Лолобриджида. И понеже е известен като ценител на женската красота, го канят да стане член на журито на конкурса “Мис Елегантност”. София вече е пристигнала в Рим и се е записала за участие точно в този конкурс. А когато се качва на сцената, Понти не може да откъсне очи от нея. София остава втора в класирането, но затова пък е спечелила нещо друго – вниманието на римския продуцент.
След конкурса Понти кани Лорен на разходка в градината, а след това и на пробни снимки в кабинета му.
Там обаче става ясно, че момичето не изглежда толкова впечатляващо на екрана: операторите не знаели какво да правят с твърде широките й бедра и неправилните черти. Тогава Карло казва на София: „Знаеш ли, операторите казват, че носът ти е твърде дълъг. Може би трябва да го промениш малко.”
А София отговорила: Няма такава артистка, на която да попречи собственият й нос".
Този категоричен отговор не само се харесал на Карло Понти, но го накарал да се замисли сериозно върху младата персона, която с такава категоричност проявява твърд характер.
София става за него "обект на особено внимание". Той я учи на правоговор, защото тя има силен неаполитански акцент; след това се заема да я съветва как да ходи, да се облича, да се гримира и разбира се - да води светски разговор на публични места.
На по-късен етап я заставя да чете книги по История на изкуствата и да учи чужди езици. Наема й стилист и педагог по етикет.
Благодарение на старанието му да я превърне в истинска звезда, София Лорен получава и първите си роли в киното в средата на 50-те години на миналия век.
И така в първите 4 години на тяхното познанство, Понти става ментор на София, а тя открива в него бащината подкрепа и закрила, които никога не е имала.
На 20-ят й рожден ден, Понти й подарява разкошна диамантена огърлица и тя разбира, че той гледа на нея с други очи.
. Тя става негова любовница, докато той все още е женен. Тайната им връзка, табу в консервативната страна, където разводът е незаконен, е подложена на изпитание, когато той договаря американския пробив на София. Изпраща я опасно близо с най- желаните мъже в света - Лорен играе с Франк Синатра и Кари Грант в “Гордостта и страстта” от 1958 г.
Неочаквано, но и неизненадващо по време на дългите пътувания и романтичните вечери в живописната испанска провинция, където е заснет филмът, София пада в плен на Грант. Той е абсолютен чародей в ухажването - разказва й истории от трудното си детство и й дава професионални съвети: “Холивуд е просто приказка. Ако разбереш това, никога няма да пострадаш”.
Самият Грант се влюбва така силно в Лорен, че скоро я моли да се омъжи за него, но тя иска време, за да реши.
“Бях все по-объркана, разкъсвана между двама мъже и два свята... Знаех, че мястото ми е до Карло - той беше моето сигурно пристанище. Освен това знаех... че беше трудно да се устои на магнетизма на човек като Кари, който каза, че е готов да се откаже от всичко заради мен.”
По-късно Лорен признава, че е трябвало да направи труден избор , но все пак избрала Понти. „Направих това, което беше правилно за мен лично“
За него не веднъж е споделяла :
"Той е не само моят любим мъж, моята любов за цял живот, но моята посока, моят път в живота. Когато се срещнахме, аз се нуждаех от човек, който не просто да се грижи за мен, но и да ми помогне да намеря смисъла на живота. Срещата ни с Карло беше чудо!"
Понти чрез адвокати постига така наречения мексикански развод с първата си съпруга и се жени за София. Факт е, че според законите на Мексико съдът не изисква присъствието на съпрузите на съдебно заседание за развод, те могат просто да изпратят адвокат, който да ги представлява.
Италианските власти обаче не признават подобна игра с документи: Ватикана обвинява Карло в двуженство, а Лорен в незаконно съжителство, така че те не могат да се върнат в родината си. София и Карло се оказват в изгнание и били принудени да живеят във вили под наем във Франция и Швейцария.
Все пак Карло успява да се споразумее с първата си съпруга и тримата, заедно със София пътуват до Франция да се разведат по всички правила.
Само че правната система в Италия не е приключила с тях. През 1977 г. Карло Понти е обвинен в множество престъпления, включително незаконна търговия с валута. Техните италиански имоти са конфискувани и те отново са заточени. През 1980г. актрисата е осъдена за укриване на данъци въз основа на декларации за данък върху доходите от 60-те години.
Изправена пред перспективата никога повече да не види майка си, която отказва да лети, Лорен решава да се върне в Италия през 1982 г. и да излежи присъдата си ( 17 дни ) . Отведена е в женския затвор в град Казерта. Само че там я посреща тълпа от хора, които подскачат и я поздравяват, пеят неаполитански
песни и танцуват тарантела под прозореца на своята звезда, за да я забавляват.
Останала самотна майка в Рим, Ромилда, изплашена за живота на своето бебе, се мести при родителите си в заспалото крайбрежно градче Поцуоли в Неапол. Безпочвен се оказва страхът, че нейните бедни, но горди родители ще отхвърлят извънбрачната си внучка.
Луиза и Доменико посрещат София с отворени обятия. Семейството дори се лишава от месо, за да може да плати на кърмачката, която се налага да намерят за момиченцето. То расте, но се чувства като в разказа за грозното патенце. Детето е слабо и не особено хубаво, а до красивата си майка и с празнотата от отсъстващия баща сякаш просто е попаднало в погрешното гнездо.
София е само на шест, когато Втората световна война връхлита и в нейния невинен свят. Тя никога няма да забрави глада и как нощ след нощ трябва да се крие в мръсен и претъпкан железопътен тунел, а всичко в града спира. Училището, киното, театърът. Музиката на групата, която свири на площада, е заменена единствено от безумното свистене на бомбите и гръмовното им разбиване.Никога няма да забрави и най-големия кошмар... ужасяващата болка, когато парче шрапнел от бомба я пронизва в брадичката.
Порасналата Шиколоне никога няма да отговори на слуховете, че майка й е била проститутка по време на войната.
Годината е 1950-а и Ромилда, като амбициозна майка, записва дъщеря си на местен конкурс за красота – “Кралицата на морето и нейните 12 принцеси”. София е избрана за една от принцесите, печели 35 долара, няколко ролки тапети, които семейството използва, за да покрие пукнатините и дупките от бомбардировките по стените, и билет за Рим...
И този билет, наистина променя живота й защото я запознава с нейния най-голям ментор, най-добър приятел и любовта на живота й - Карло Понти.
22 години по-голям, 10 сантиметра по-нисък, плешив и ... женен с 2 деца.
Когато се срещат за първи път, тя е на 16, а той е 38, тих и спокоен интелектуалец, който вместо да работи в адвокатската кантора на баща си, е решил да стане филмов продуцент. По онова време вече се е утвърдил в професията, има 20 филма зад гърба си и е открил за света Джина Лолобриджида. И понеже е известен като ценител на женската красота, го канят да стане член на журито на конкурса “Мис Елегантност”. София вече е пристигнала в Рим и се е записала за участие точно в този конкурс. А когато се качва на сцената, Понти не може да откъсне очи от нея. София остава втора в класирането, но затова пък е спечелила нещо друго – вниманието на римския продуцент.
След конкурса Понти кани Лорен на разходка в градината, а след това и на пробни снимки в кабинета му.
Там обаче става ясно, че момичето не изглежда толкова впечатляващо на екрана: операторите не знаели какво да правят с твърде широките й бедра и неправилните черти. Тогава Карло казва на София: „Знаеш ли, операторите казват, че носът ти е твърде дълъг. Може би трябва да го промениш малко.”
А София отговорила: Няма такава артистка, на която да попречи собственият й нос".
Този категоричен отговор не само се харесал на Карло Понти, но го накарал да се замисли сериозно върху младата персона, която с такава категоричност проявява твърд характер.
София става за него "обект на особено внимание". Той я учи на правоговор, защото тя има силен неаполитански акцент; след това се заема да я съветва как да ходи, да се облича, да се гримира и разбира се - да води светски разговор на публични места.
На по-късен етап я заставя да чете книги по История на изкуствата и да учи чужди езици. Наема й стилист и педагог по етикет.
Благодарение на старанието му да я превърне в истинска звезда, София Лорен получава и първите си роли в киното в средата на 50-те години на миналия век.
И така в първите 4 години на тяхното познанство, Понти става ментор на София, а тя открива в него бащината подкрепа и закрила, които никога не е имала.
На 20-ят й рожден ден, Понти й подарява разкошна диамантена огърлица и тя разбира, че той гледа на нея с други очи.
. Тя става негова любовница, докато той все още е женен. Тайната им връзка, табу в консервативната страна, където разводът е незаконен, е подложена на изпитание, когато той договаря американския пробив на София. Изпраща я опасно близо с най- желаните мъже в света - Лорен играе с Франк Синатра и Кари Грант в “Гордостта и страстта” от 1958 г.
Неочаквано, но и неизненадващо по време на дългите пътувания и романтичните вечери в живописната испанска провинция, където е заснет филмът, София пада в плен на Грант. Той е абсолютен чародей в ухажването - разказва й истории от трудното си детство и й дава професионални съвети: “Холивуд е просто приказка. Ако разбереш това, никога няма да пострадаш”.
Самият Грант се влюбва така силно в Лорен, че скоро я моли да се омъжи за него, но тя иска време, за да реши.
“Бях все по-объркана, разкъсвана между двама мъже и два свята... Знаех, че мястото ми е до Карло - той беше моето сигурно пристанище. Освен това знаех... че беше трудно да се устои на магнетизма на човек като Кари, който каза, че е готов да се откаже от всичко заради мен.”
По-късно Лорен признава, че е трябвало да направи труден избор , но все пак избрала Понти. „Направих това, което беше правилно за мен лично“
За него не веднъж е споделяла :
"Той е не само моят любим мъж, моята любов за цял живот, но моята посока, моят път в живота. Когато се срещнахме, аз се нуждаех от човек, който не просто да се грижи за мен, но и да ми помогне да намеря смисъла на живота. Срещата ни с Карло беше чудо!"
Понти чрез адвокати постига така наречения мексикански развод с първата си съпруга и се жени за София. Факт е, че според законите на Мексико съдът не изисква присъствието на съпрузите на съдебно заседание за развод, те могат просто да изпратят адвокат, който да ги представлява.
Италианските власти обаче не признават подобна игра с документи: Ватикана обвинява Карло в двуженство, а Лорен в незаконно съжителство, така че те не могат да се върнат в родината си. София и Карло се оказват в изгнание и били принудени да живеят във вили под наем във Франция и Швейцария.
Все пак Карло успява да се споразумее с първата си съпруга и тримата, заедно със София пътуват до Франция да се разведат по всички правила.
Само че правната система в Италия не е приключила с тях. През 1977 г. Карло Понти е обвинен в множество престъпления, включително незаконна търговия с валута. Техните италиански имоти са конфискувани и те отново са заточени. През 1980г. актрисата е осъдена за укриване на данъци въз основа на декларации за данък върху доходите от 60-те години.
Изправена пред перспективата никога повече да не види майка си, която отказва да лети, Лорен решава да се върне в Италия през 1982 г. и да излежи присъдата си ( 17 дни ) . Отведена е в женския затвор в град Казерта. Само че там я посреща тълпа от хора, които подскачат и я поздравяват, пеят неаполитански
песни и танцуват тарантела под прозореца на своята звезда, за да я забавляват.
Където има любов, има и чудеса, въпреки всичко и всички.
Лорен разказва за най-голямата битка в живота си – тази да стане майка,
в мемоарите си „Вчера, днес и утре – моят живот“ :
в мемоарите си „Вчера, днес и утре – моят живот“ :
Цитат
„На 29 години желанието ми да стана майка вече се бе превърнало в мания.
Смятаха ме за прекалено стара, за да не съм родила поне веднъж. Все пак беше 1963 г. Аз самата се чудех дали някога ще се случи. По стечение на обстоятелствата започнах да усещам симптоми на бременност точно докато играех майка на седем деца във филм, който снимахме в Неапол.
В началото си мислех, че си внушавам, че се идентифицирам с ролята. След няколко дни отидох на лекар, който направи тестове и те се оказаха отрицателни. Но странното усещане не изчезваше. Тогава дойде един така наречен експерт от Рим, който носеше тъмно кожено куфарче. Когато го отвори, аз подскочих: в него имаше малка зелена жаба, която ме зяпаше с ококорени от страх очи. За мой ужас лекарят инжектира жабата с урината ми и каза: „Ако жабата умре, значи си бременна...“ Не след дълго животното започна да скача и да се
движи хаотично, сякаш бе ударено с нещо по главата. Но не умря. Отвратена, отпратих
лекаря и отидох да се разходя, за да пусна горкото животно в езерото. „Много жалко –казах си, – за момент си помислих, че може наистина да съм бременна.“ А всъщност бях, аз наистина бях бременна. И когато го разбрах,
бях толкова щастлива, колкото никога през живота си. Нямах търпение да погледна в очите на детето си. Но това така и не се случи. Последваха едни от най-тъжните и мрачни дни в живота ми. Знаех, че нещо не е наред. Отидох при друг лекар, който ме увери, че няма проблеми, просто не бива да пътувам с кола и трябва да се пазя. Затова
хванах влака за Милано, където трябваше да снимам следващия си филм. За съжаление първата ми сцена бе в кола. Автомобилът бе окачен за хидравлична система, така че да имитира истинско пътуване и подскачане по неравен път. Оказа се много по-зле от реалното возене в кола. През тази първа нощ в Милано усетих ужасна болка. Почти припаднах в асансьора на хотела. Все още се виждам как лежа в болничното легло под луминeсцентното осветление, обградена от бели стени, и с натрапчивия аромат на дезинфектант, който проникваше във всяка клетка на сърцето ми.
Четири години по-късно, докато снимах More Than A Miracle, забременях отново. Вече бях по-подготвена за симптомите. Обадих се на Карло и му казах: „Бременна съм. Но този път ще съм внимателна, няма да поемам
никакви рискове.“ Насилих се да лежа в леглото, не правех нищо, не четях, не гледах телевизия, дори говорех възможно най-малко и избягвах да докосвам корема си, за да не обезпокоя по някакъв начин бебето. Но един глас ми казваше, че всичко се повтаря. Когато се появи онази добре позната болка, бях във вилата ни в Рим с близкия ми приятел Басилио, а Карло бе по работа в Лондон. Басилио се обади на лекаря: „Идвайте бързо, моля ви. Тя има контракции, бяла е като призрак, вие й се свят.“ Но моят велик и влиятелен лекар каза с арогантно самочувствие: „Няма от какво да се притеснявате. Дайте й да пие малко лайка. Ще говорим утре сутринта.“
Въпреки това отидохме до болницата и се натъкнахме на лекар, който бързаше за парти. Преди да си тръгне, ми даде силни успокоителни. „Просто временна криза – заяви той, докато намяташе бялото си палто върху
кашмирения пуловер. – Сега се опитай да поспиш.“ Но контракциите се влошаваха, сякаш раждах. Лицето ми беше жълто като лимон. Тогава майка ми, която също беше дошла, извика: „Не виждате ли лицето й? Та тя прави
спонтанен аборт!“ Но нищо не последва. Коктейлът на лекаря не можеше да чака.
Когато към четири сутринта болките ми изведнъж спряха, знаех, че всичко е свършило. Извикаха лекаря, на когото му трябваха два часа, за да дойде до болницата. „Сеньора – каза ми той, – без съмнение имате превъзходен ханш и сте много красива жена, но никога няма да имате деца.“ Унищожителните му думи убиха всяка надежда, чувствах се безсилна, празна и повредена. „Сега мога да се върна на снимачната площадка и да довърша филма“, казах на Карло в мига, в който дойде при мен. Опитвах се да омекотя ситуацията, да му покажа колко съм силна. Неговата усмивка обаче се превърна в гримаса. Личеше, че се чувства безпомощен. В този момент нещо в мен се отпуши и аз изплаках сърцето си. В следващите месеци на отчаяние усещането за провал
покри всяко ъгълче от душата ми. Дори Карло изпадна в депресия. Не можеше да работи, да говори, да се усмихва.
За щастие съдбата ни поднесе неочаквано откритие. Съпругата на един италиански режисьор беше минала през същата одисея като мен, но открила международно признат експерт, който й помогнал да износи бебето до
термина. Казваше се Хубер де Ватевил и беше директор на гинекологична клиника в Женева. Висок и много слаб, той беше на около 60, с клюнест нос и аристократично излъчване. Нямаше свои деца и бе канализирал желанието си да има в работата – по някакъв начин усещаше като свои тези, на които бе помогнал да се появят на бял свят. След като се запозна със случая, ми каза:
„Няма ти нищо – ти си една напълно нормална жена. Когато забременееш следващия път, ще те следим отблизо.“
И в началото на 1968 година, когато забременях за трети път, се преместих в
Женева. Избрах хотел близо до офиса му, легнах в леглото и търпеливо зачаках той да направи някакво чудо. Неговото заключение бе, че тялото ми не произвежда достатъчно естроген, което пречи на яйцеклетката да се
прикрепи към матката. Но това се оказа лесно решим проблем – с инжекции естроген.
Последваха месеци на безделие в стаята ми на 18-ия етаж в хотел „Интерконтинентал“. Накрая
дойде денят, за който бе насрочено цезаровото сечение. Не бях спала цяла нощ. Истината е, че не исках бременността ми да свършва. Бях уплашена. Не исках да деля с никого това дете, което си беше само мое.
Няколко часа покъсно се роди Карло-младши – най-великата, сладка и неописуема радост.
Страхувах се, че този невероятен сън може да свърши и затова продължих да
се крия от света. Чувствах се сигурна в болничната си стая, там беше топло и уютно, бяхме
само аз и Карло-младши в нежен пашкул от безкрайни погледи и ласки. С минаването на дните страхът ми да напусна стаята се увеличаваше. Притеснявах се, че малкият може да настине, не исках да мисля за утрешния
ден, не исках да излизам от пашкула. След 50 дни в болницата, които минаха сякаш за миг, лекарят ми каза:
„София, не можеш да останеш тук завинаги. Животът навън ви чака – и теб, и него...“
Погледнах го с ужас при тази мисъл. Но накрая, след като девет месеца не бях мърдала от леглото в хотела и след двата месеца в болничната стая, се изправих пред реалността.
Смятаха ме за прекалено стара, за да не съм родила поне веднъж. Все пак беше 1963 г. Аз самата се чудех дали някога ще се случи. По стечение на обстоятелствата започнах да усещам симптоми на бременност точно докато играех майка на седем деца във филм, който снимахме в Неапол.
В началото си мислех, че си внушавам, че се идентифицирам с ролята. След няколко дни отидох на лекар, който направи тестове и те се оказаха отрицателни. Но странното усещане не изчезваше. Тогава дойде един така наречен експерт от Рим, който носеше тъмно кожено куфарче. Когато го отвори, аз подскочих: в него имаше малка зелена жаба, която ме зяпаше с ококорени от страх очи. За мой ужас лекарят инжектира жабата с урината ми и каза: „Ако жабата умре, значи си бременна...“ Не след дълго животното започна да скача и да се
движи хаотично, сякаш бе ударено с нещо по главата. Но не умря. Отвратена, отпратих
лекаря и отидох да се разходя, за да пусна горкото животно в езерото. „Много жалко –казах си, – за момент си помислих, че може наистина да съм бременна.“ А всъщност бях, аз наистина бях бременна. И когато го разбрах,
бях толкова щастлива, колкото никога през живота си. Нямах търпение да погледна в очите на детето си. Но това така и не се случи. Последваха едни от най-тъжните и мрачни дни в живота ми. Знаех, че нещо не е наред. Отидох при друг лекар, който ме увери, че няма проблеми, просто не бива да пътувам с кола и трябва да се пазя. Затова
хванах влака за Милано, където трябваше да снимам следващия си филм. За съжаление първата ми сцена бе в кола. Автомобилът бе окачен за хидравлична система, така че да имитира истинско пътуване и подскачане по неравен път. Оказа се много по-зле от реалното возене в кола. През тази първа нощ в Милано усетих ужасна болка. Почти припаднах в асансьора на хотела. Все още се виждам как лежа в болничното легло под луминeсцентното осветление, обградена от бели стени, и с натрапчивия аромат на дезинфектант, който проникваше във всяка клетка на сърцето ми.
Четири години по-късно, докато снимах More Than A Miracle, забременях отново. Вече бях по-подготвена за симптомите. Обадих се на Карло и му казах: „Бременна съм. Но този път ще съм внимателна, няма да поемам
никакви рискове.“ Насилих се да лежа в леглото, не правех нищо, не четях, не гледах телевизия, дори говорех възможно най-малко и избягвах да докосвам корема си, за да не обезпокоя по някакъв начин бебето. Но един глас ми казваше, че всичко се повтаря. Когато се появи онази добре позната болка, бях във вилата ни в Рим с близкия ми приятел Басилио, а Карло бе по работа в Лондон. Басилио се обади на лекаря: „Идвайте бързо, моля ви. Тя има контракции, бяла е като призрак, вие й се свят.“ Но моят велик и влиятелен лекар каза с арогантно самочувствие: „Няма от какво да се притеснявате. Дайте й да пие малко лайка. Ще говорим утре сутринта.“
Въпреки това отидохме до болницата и се натъкнахме на лекар, който бързаше за парти. Преди да си тръгне, ми даде силни успокоителни. „Просто временна криза – заяви той, докато намяташе бялото си палто върху
кашмирения пуловер. – Сега се опитай да поспиш.“ Но контракциите се влошаваха, сякаш раждах. Лицето ми беше жълто като лимон. Тогава майка ми, която също беше дошла, извика: „Не виждате ли лицето й? Та тя прави
спонтанен аборт!“ Но нищо не последва. Коктейлът на лекаря не можеше да чака.
Когато към четири сутринта болките ми изведнъж спряха, знаех, че всичко е свършило. Извикаха лекаря, на когото му трябваха два часа, за да дойде до болницата. „Сеньора – каза ми той, – без съмнение имате превъзходен ханш и сте много красива жена, но никога няма да имате деца.“ Унищожителните му думи убиха всяка надежда, чувствах се безсилна, празна и повредена. „Сега мога да се върна на снимачната площадка и да довърша филма“, казах на Карло в мига, в който дойде при мен. Опитвах се да омекотя ситуацията, да му покажа колко съм силна. Неговата усмивка обаче се превърна в гримаса. Личеше, че се чувства безпомощен. В този момент нещо в мен се отпуши и аз изплаках сърцето си. В следващите месеци на отчаяние усещането за провал
покри всяко ъгълче от душата ми. Дори Карло изпадна в депресия. Не можеше да работи, да говори, да се усмихва.
За щастие съдбата ни поднесе неочаквано откритие. Съпругата на един италиански режисьор беше минала през същата одисея като мен, но открила международно признат експерт, който й помогнал да износи бебето до
термина. Казваше се Хубер де Ватевил и беше директор на гинекологична клиника в Женева. Висок и много слаб, той беше на около 60, с клюнест нос и аристократично излъчване. Нямаше свои деца и бе канализирал желанието си да има в работата – по някакъв начин усещаше като свои тези, на които бе помогнал да се появят на бял свят. След като се запозна със случая, ми каза:
„Няма ти нищо – ти си една напълно нормална жена. Когато забременееш следващия път, ще те следим отблизо.“
И в началото на 1968 година, когато забременях за трети път, се преместих в
Женева. Избрах хотел близо до офиса му, легнах в леглото и търпеливо зачаках той да направи някакво чудо. Неговото заключение бе, че тялото ми не произвежда достатъчно естроген, което пречи на яйцеклетката да се
прикрепи към матката. Но това се оказа лесно решим проблем – с инжекции естроген.
Последваха месеци на безделие в стаята ми на 18-ия етаж в хотел „Интерконтинентал“. Накрая
дойде денят, за който бе насрочено цезаровото сечение. Не бях спала цяла нощ. Истината е, че не исках бременността ми да свършва. Бях уплашена. Не исках да деля с никого това дете, което си беше само мое.
Няколко часа покъсно се роди Карло-младши – най-великата, сладка и неописуема радост.
Страхувах се, че този невероятен сън може да свърши и затова продължих да
се крия от света. Чувствах се сигурна в болничната си стая, там беше топло и уютно, бяхме
само аз и Карло-младши в нежен пашкул от безкрайни погледи и ласки. С минаването на дните страхът ми да напусна стаята се увеличаваше. Притеснявах се, че малкият може да настине, не исках да мисля за утрешния
ден, не исках да излизам от пашкула. След 50 дни в болницата, които минаха сякаш за миг, лекарят ми каза:
„София, не можеш да останеш тук завинаги. Животът навън ви чака – и теб, и него...“
Погледнах го с ужас при тази мисъл. Но накрая, след като девет месеца не бях мърдала от леглото в хотела и след двата месеца в болничната стая, се изправих пред реалността.
Светът бил толкова заинтересован от раждането на София Лорен, че се е наложило да бъде организирана пресконференция в болницата. Лорен била доведена на инвалидна количка, защото не можела да се движи. Докато съпругът и лекарите ѝ отговарят на въпросите на журналистите, тя седяла с бебе на ръце.
Четири години по-късно, през 1972-а, забременява за четвърти път. Тогава снима Man Of La Mancha с Питър О’Тул. Този път гардеробиерката й слагала инжекциите с естроген и до петия месец не е спирала да работи. Едуардо се рожда на 6 януари 1973 г.
"След появата на първото ми дете смятах, че животът не може да стане по-хубав. Но Едуардо удвои щастието. Единственото важно нещо за мен е семейството. Нищо, даже "Оскар", не може да ми донесе такова удовлетворение, както майчинството. Това е главната роля в моя живот!"
София и Карло живеят щастливи и влюбени заедно до момента, в който през 2007 – годината на тяхната златна годишнина от сватбата – той умира от белодробни усложнения на 94. След това на въпроса дали би се омъжила отново София Лорен отговаря:
"Не. Никога. Невъзможно е да обичам някой друг."
Днес София Лорен живее сравнително уединен живот в разкошния си апартамент в старата част на Женева. Рядко се появява в публичното пространство, но за сметка на това се радва на своето, както самата тя го нарича, активно пенсионерство. Пишe, често пътува до Калифорния, за да види сина си Карло и внуците, а преди няколко години дори се снима във филм – за първи път от над 10 години насам! “The Life Ahead” (Животът е пред нас”) е режисиран от другия й син, Едоардо.
Четири години по-късно, през 1972-а, забременява за четвърти път. Тогава снима Man Of La Mancha с Питър О’Тул. Този път гардеробиерката й слагала инжекциите с естроген и до петия месец не е спирала да работи. Едуардо се рожда на 6 януари 1973 г.
"След появата на първото ми дете смятах, че животът не може да стане по-хубав. Но Едуардо удвои щастието. Единственото важно нещо за мен е семейството. Нищо, даже "Оскар", не може да ми донесе такова удовлетворение, както майчинството. Това е главната роля в моя живот!"
София и Карло живеят щастливи и влюбени заедно до момента, в който през 2007 – годината на тяхната златна годишнина от сватбата – той умира от белодробни усложнения на 94. След това на въпроса дали би се омъжила отново София Лорен отговаря:
"Не. Никога. Невъзможно е да обичам някой друг."
Днес София Лорен живее сравнително уединен живот в разкошния си апартамент в старата част на Женева. Рядко се появява в публичното пространство, но за сметка на това се радва на своето, както самата тя го нарича, активно пенсионерство. Пишe, често пътува до Калифорния, за да види сина си Карло и внуците, а преди няколко години дори се снима във филм – за първи път от над 10 години насам! “The Life Ahead” (Животът е пред нас”) е режисиран от другия й син, Едоардо.
това по повод, че сватбата е в родината на булката)