Въпросът на Сократ: „Жената или детето?“

Къде-къде по-лесно е да грабнеш само жената. Първо да помага да се изгради нов дом, а после и да народи и отгледа наново още деца, отколкото да останеш сам мъж с няколко гърла за хранене и без покрив над главата си.
Елементарно, откакто свят светува "интереса клати феса".

Тая жена като някоя вещ, ега ти. Ще гради дом, ще ражда деца, няма искам, не искам. Аз като жена такъв мъж няма и да го погледна повече, камо ли да легна с него и деца да му раждам.

По времето на Сократ не забравяйте, че жените са раждали колкото заченат и износят, оцелявали са далеч не всички живородени, а и възрастните. Често е имало набези, войни, в средновековието и кръстоносни походи. Древният човек не е имал нашата сигурност за бъдещето, затова животът на индивид в активна възраст е струвал повече. А в реална ситуация колко биха имали избор? Спасява се този, когото успееш.

Като става дума за мъже, които спасяват хора от огъня, знаете ли историята на Стефан Черкезов? Болницата в Търново е кръстена на него.
Черкезов е бил млад лекар (само с няколко години стаж) в някакво село около Велико Търново. Пътува с автобус, който е пълен с хора. Става катастрофа и се блъска автобуса с камион. Подпалва се автобуса. Доктора вади 47 пътници. Носел е някаква риза от синтетична материя, която изгаря тялото му. Отказва да влезе в линейка с първите, въпреки, че му предлагат.  Последен го вземат и в  болницата във Велико Търново умира от изгарянията.  Какъв героизъм от една страна, от друга - оставя съпругата си вдовица и дъщеря си като бебе полусираче. Никой, нито един от тези 47 човека не е предложил помощ на семейството на доктора след трагедията. Никой даже и не благодарил. На жена му държавата позволила да учи без приемен изпит медицина и тя завършва и преподава, но не практикува. Дъщеря му е лекар в Германия.
Но била ли е оправдана саможертвата му? Не е ли можел да спаси повече животи като лекар, без да оставя детето си без баща?
Всичко може да се случи в критична ситуация, от героизъм до парализиращ страх. И е нормално. И никой не може да е сигурен от кои е, докато не се изправи пред изпитание. Пак казвам, да пази Бог от такива решения и изпитания.

Много тъжно, имало е даже и момент на друг начин на мислене отдаденост на обществото, идеалистично. Истината е, че ние сме дошли на тази земя заради нас и винаги приоритета трябва да сме ние и след това всичко останало, лесно го пиша, но и аз трудно го изпълтявам, защото така ни е вменявано.

Да, аз знам тази история.
А и всяко лято почти има загинал човек, хвърлил се да спасява удавници на неохраняеми плажове.
Има и герои, но са малцина.
По време на Втората световна война, партизани организират извеждането на деца от детски дом, държани като заложници от немците в едно белоруско село. Плановете са били да ги поохранят и използват за донори на кръв за немските войници. Организирана е мащабна акция по спасяване на децата. През нощта са извършени десетина полета на онези стари-прастари самолети, на които е оползотворена всяка педя място. В последния си, девети курс пилотът Александър Мамкин е уцелен. По-точно самолетът е уцелен. Подпалва се. Ако катапултира ще спаси себе си, но десетината деца в самолета и възпитателката ще загинат. Избира да кара. Подпалва се самият той. Шлемът му се стопява на лицето му, краката му изгарят до кости... Буквално. Успява да приземи самолета преди да са се подпалили и децата. Когато го измъкват преди да изпадне в безсъзнание пита живи ли са децата и едва след като чува от тях, че са живи изпада в безсъзнание. Умира от раните си. Никой от присъствалите не може да повярва, че е успял да запази съзнание достатъчно дълго, за да приземи успешно самолета.

За д-р Стефан Черкезов. Без съмнение той е извършил нещо изключително - смело и себеотрицателно, което не бива да се забравя и заслужено болницата в Търново носи името му. Никой не е длъжен да се жертва заради друг, това е избор, човекът наистина е герой. И съвсем не защото е можел "да спаси повече животи като лекар", а просто защото един живот не струва друг, равностойни са - какво, ние, дето не спасяваме животи, трябва да го компенсираме по друг начин ли, като влизаме в горящи автобуси?
Вечна му памет на Стефан Черкезов, няма две мнения, изключителна постъпка с цената на собствения живот.

Имам обаче сериозни възражения към почти задължителното при този разказ укорително вмятане: "Никой, нито един от тези 47 човека не е предложил помощ на семейството на доктора след трагедията. Никой даже и не благодарил".

Как е трябвало да му благодарят тези хора в годините след смъртта му? Дъщеря му е била съвсем малка тогава, бебе или на година-две; това за неблагодаренето в течение на годините (никой не ги потърсил нея и майка и) са именно нейни думи. Какво обаче трябва да правят спасените през тези години, че да бъдат признати за не-неблагодарни? Материално, парично, с физически действия, с картички, словесно, какво? Огромна загуба е да изгубиш родител, но спасените не могат да и заместят бащата. В бедност едва ли е живяла, за да има нужда от парична помощ. Майка и впоследствие става университетски преподавател по медицина, тя самата също става лекарка.
В момента на случката тези 47 души също са били с изгаряния вероятно, макар и не толкова тежки като на Черкезов, и са откарани за лечение. Не са имали време да му благодарят, а може и да са го направили пък. Аз нямам представа кои са тези хора и не знам какво е отношението им към него, но не мога да повярвам, че всеки един от тях е неблагодарник, това са 47 случайни човека в автобус. Може някои да го помнят завинаги с благодарност и да разказват на децата си за случката.
Вие какво точно бихте направили, ако сте един от тях, така че детето му, бебе, да не каже един ден: "ама ония не ме потърсиха"?

Огромно нещо е сторил Стефан Черкезов, заслужава памет и признателност, но айде нека да не хвърляме така папагалски упреци върху хора, 47 случайни човека, които едва ли до един са чак такива черни неблагодарници.

Съпругата на д-р Черкезов, вечна му памет, със сигурност също е била в шок. Нищо чудно да се е питала защо се е пожертвал, защо не е спрял, защо не се е погрижил за себе си. Не знам правилно ли помня, но май съм чела, че бабата и дядото на практика отглеждат детето. На вдовицата е предложено да влезе да следва без изпити. Тя не е имала нужда от това да е вдовица на герой, а да има мъж до себе си и детето й да има баща. Може би, затова е упрекът, че никой от спасените или близките им, не е почукал на вратата й за едно човешко "Поклон, жив съм благодарение на него. Ако мога някога с нещо да съм полезен, не се колебайте да ме потърсите."

Не искам да адвокатствам на спасените хора, но е напълно вероятно нито да са разбрали кой точно ги е вадил от автобуса, нито че е починал.
Питах Гугъл кога е станала трагедията – 1963 г. В онези години във вестниците не се пишеше нищо друго, освен за партийните конгреси, посещенията на държавните глави и преизпълненията на петилетките. Катастрофи, всякакви трагедии – категорично не.
Телевизията е още екзотика, я има в селото 1-2 телевизора, я не. Там пък е съвсем абсурд да споменат за нещо такова.
Та и да искат хората да разберат подробности, няма откъде. Дори да се обърнат към милицията, най-много да изядат някой бой що питат.
Къде-къде по-мащабни трагедии са останали неизвестни, освен за лично потърпевшите. Обществеността научи за тях чак след 1989-та.

Така е, времената са били други. Съвсем друго е било и времето на Сократ, затова според мен е по-добре сега да разглеждаме въпроса метафорично.

Аз приемам предположението, че в болницата са им казали, може да се е говорело, то е било сериозно и трагично събитие за това място и тоя момент, макар че да, и това няма как да се знае със сигурност.
Не знам коя година е наречена болницата на негово име, не намирам инфо.
Но липса на контакт в годините не значи безхаберност и неблагодарност, хора, това ми е поантата.

Горна Оряховица не е огромен град, хората се познават. От селата - още повече. Няма начин да не се е разбрало кой, все някой го е познавал, лекар е.
"Децата на Мамкин"  са сирачета на съвсем крехка възраст и техните спомени за случилото са са фрагментарни. По-големите деца може би помнят по-ясно. Доколкото помня, Мамкин няма деца, самият той е бил сирак или полусирак от съвсем малък.

Има и друг момент с героизма в опасни ситуации. Психиките ни са така устроени, че ние дълбоко в себе си не вярваме, че можем да загинем. Хвърляме се да помагаме инстинктивно, защото считаме, че ще ни се размине, все пак ние все още не сме в опасност, към онзи момент, когато изпитваме нуждата да помогнем на човека в опасност.

Да, в някои моменти и това го има.
По-скоро, мисля, си знаеш, че има риск, но се надяваш да се справиш.

Въпросът ми напомня на филма The World According to Garp с Робин Уилямс (той е по книга но нея не съм я чел). В него главното семейство губи малкото си дете, и двамата имат вина за това но майката по-голяма. След трагедията първоначално уж мислят да се разделят, но главният герой предлага точно да си направят ново дете и това ги сплотява обратно.

Иначе първо като го прочетох въпроса и аз инстинктивно помислих за детето, но аргументът на Сократ (допълнен после от хора от форума) е интересен. Наистина контекста на цялата ситуация и детайлите на семейството биха могли да ме замислят.