Аз пък съм от другата страна на барикадата. Преди 3 години си осиновихме слънчево момиченце. Беше само на 2 месеца, когато я видях за първи път. Знам как ни проучваха, колко документа събрахме, колко срещи с психолози имахме, как ни проверяваха 2 години дали си гледаме добре детето и т.н. Беше ужасно обидно! Може би така трябва да се прави, но ако имаш място в сърцето си за едно малко дете, ми се струва, че не трябва да минаваш през този ад.
Психолозите бяха категорични, че трябва да й кажем, че е осиновена. Аз нямам сили. ОБИЧАМ Я ПОВЕЧЕ ОТ СИЧКО НА СВЕТА! Тя промени живота ми! Даде ми нов смисъл! Мразя биологичните й родители, защото са я обрекли на страдание, което всички осиновени познавате по-добре от мен. Обградила съм я с всичко, което мога да й дам. По много!!! И пак знам, че не мога да я предпазя...
Гледах документите от съда и не ги изхвърлих, защото трябва да мога да й помогна, ако един ден реши да си търси "кръвта". Сигурно тогава ще умра от мъка...