ИЗРАЕЛ34

Беше супееееееер,много весело си изкарахме  Който иска да идва,гости посрещам  Имам си лютеницааааааа  Абе все хубави неща  Сега ще си намажа една пита и ще си хапна мъжката 
http://www.snimka.bg/album.php?album_id=369223
Хех постнах снимка и се появиха толкова народ

Талинда мъжо сега на галено ми вика лютеницо

Бубе(лютеноцоооооооооо), браво на вас ще може ли на лични паролата за албума

 

Страхотни сте на снимката ! 

Мър-мяу! Тук съм... след тежка битка с Microsoft Windows XP... отново в бизнеса! 

Бубе,парола?

Ами виж ся - ние тука сме от скромните и тихите зетьове, пък и пазим поведение все пак де. 

---

Нема оправия с тия прозорци ще знаеш.

дядо хаджия,а ти няма ли ,да ни разкажеш нещо за себе си?Женен,разведен,с деца,без деца,с любовница или без,какво работиш

Бубе 10х, хубаво сте прекарали


Дядо хаджия, хубаво се посмях  на хотелските ти патила


На всички приятна вечер   

И втората част от разказа къде се губи  Ей дядо хаджия аз ставам чак агресивна от любопитство недей така -ще си захапя палеца на крака вече де 

Ааааа моля моля личната ми информация е защитена по закон.

---

Ама нали се разбрахме за един разказ на месец бе. Те другите части не са чак толкова хумористични, по скоро са сантиментални. Иначе тя втората част си е написана и си чака времето.

Е дее аз сериали не гледам...запали ме тука хвърли сега някоя кофа с вода да мирясям...

Еййййй, мноУ ни е хубава новата тема! Бубе, браво все по- добра ставаш  !
Ние сега кацаме, и да освен с прекрасните, мили и очерователни Еиал и Лютеничка се видяхме с Мимкис и половинка, също симпатяги и сладури от класа! Господин Мимкиско какъв перфектен български вади, направо ни смая  ! Така де, като сме тръгнали по форумски  Много ми е кеф  ... Като си тръгнахме и Меди казава: "сега и при Соня отиваме, нали  ?!..."  Бродяга и клюкче, като мама  ...

Сега обаче ни чакат домашни  , по- късно ще се включа подобаващо.

Буб, парола плс

МНо'о съм смотана .Видях ,че има нова тема ,но не се вписах в нея и се чудя ли ,чудя защо никой не пише 
Охооо,вие там много си гостувате по форумски - как ми се иска и аз да ви видя! Тали ,вие нямаше ли да си идвате по някое време в България?

Днес ни се развали разходката - заваля дъжд.Хубавото е ,че поне Ицака се хвана да ми сглобява шкафовете за кухнята и  до месец(надявам се ) да имам вече кухня като хората.Снимки ще има - то се знае. И странното е ,че хем сглобява ,хем кебапчета и кюфтета пече - как става ,идея си нямам.....

След като уж си пое дъх и а да изрече нещо шефа на групата пак прихна да се смее.  “Слушай ей няма те чакам аз тука да ми се хилиш два часа бе. Давай протокола от днешната среща да се готвя аз за утре па после оди се хили колкото си искаш ама ха”. Човек да не се обърка с една тоалетна тука и ся ще ми се смее той две години. “Ето ти протокола, а аз всъщност дойдох да ти кажа, че тая вечер сме на свободна програма. Кой каквото иска това да прави. А да и утре в 9:00 долу на рецепцията ще те чака човека от министерството на външните работи за да те води на разговорите”.

Свободна програма ? Тъкмо за мене. Я чакай да видим сегаааа (и почнах да се почесвам по главата) и тъкмо да намисля какво да направя и телефона в хотелската стая иззвъня. Пак беше шефа на групата: “Значи долу в ресторанта като отидеш на вечеря, там до вратата има един човек който стои на нещо като катедра, казваш му кой си и от там нататък той те поема. И гледай къде ходиш да не влезеш тоя път в кухнята на ресторанта”. После разбрах, че шефа помолил персонала от ресторанта да ме настанят на маса, която се обслужва от келнер който разбира руски или български, направил го бил за сигурност на хотела и персонала му а не за мене (ооооо ти ще ми паднеш в София аз ще ти кажа тогава).

Вечерята в хотела наистина мина без проблеми. Момчето разбираше руски обясни ми нали кое какво е в менюто и беше във възторг, че му изредих всичко, което искам и после за нищо не го занимавах. Впрочем почвам наистина да се учудвам, бе тези евреи само риба ли ядат ?

Така значи свободна вечер. Еми като е свободна хващай пътя брато по улиците и разглеждай Тел Авив. Всъщност Тел Авив ми се видя просто един съвременен град, никога не съм се интересувал от кога съществува, ама може би аз не съм ходил където трябва или наистина не видях никакви старини там, крепости и тем ми ти подобни. Значи хванах аз една улица, която е май нещо като нашата цариградско шосе и за да не се изгубя си викам само по нея направо и после обратно.

Първото нещо което ме изуми е една огромнаааа сергия с някакви ядки, сушени плодове и Бог знае какви чудесии. Лелеее направо ви казвам очите ми останаха бе. Ма какво ли не ражда тая нашата земя. След като напълних аз там десетина пликчета с разни ми ти неща (бързам да уточня, че всяка вечер минавах през тази сергия и даже с продавача станахме приятели) продължих напред и хоп един голяаааам магазин. Не знам дали тогава са ги наричали молове, ама тоя определено си беше по-голям от нашия ЦУМ (говорим за 1992 година).

Всъщност направи ми впечатление, че в Израел цените им бяха приемливи и то доста приемливи. Чудех се като икономист нямат ли инфлация и как изобщо си оправят финансите в тая държава с тия военни разходи. Този голям магазин всъщност беше от две сгради съединени с някакъв коридор – топла връзка. Сега за щандовете няма да разказвам. За погледите ми също няма да разправям. За това че се чувствах като в Кореком пак няма да разправям. Даже няма да разправям за една възрастна жена дето в коридора, който съединяваше двете сгради мяташе едни големи палачинки (кой да ми обясни, че това всъщност беше арабски хляб) ама така изкусно ги мяташе, че аз дори не се усетих, че всъщност жената ги прави и ги продава, а не е атракция. Купих си естествено ама го прибрах в чантата и се сетих за него на другия ден, обачееее това не подлежеше на ядене бе, ми то сухо жилаво направо жал ми стана. Викам си тия хора какво ядат тука, ама после разбрах че грешката си е моя и не съм го съхранявал както трябва.

В магазина не смях да си купя нищо. Ами то толкова много работи, че да се чудя кое по напред с моите дневни и командировъчни. Затова още малко по тази улица стигнах до някакво кръгово движение и аре обратно. Пътьом махнах на продавача на сергията за ядки подминах хотела и ... навлезнах по тъмно вече в парка срещу него.

Значи да ви кажа те на това му викам парк. Имаше едни странни цветя, които бяха нещо уж като нашите зюмбюли ама малко по високи и червени. Хубави алеи, но ... нямаше хора – странна работа. А имаше бе. Имаше едни страхотни девойки направо да ви кажа ме изумиха колко съвременно и предизвикателно бяха облечени. То щото аз като ходех по оная улица нали еврейските момичета и жени (за тях ще говоря подробно някой друг път – те наистина заслужават особено внимание) ми се видяха скромно облечени и с вкус, а тия тука направо като от кабаре извадени. Амчи даже ми и кимнаха и аз им кимнах ама не знам защо нещо ме накара да се прибирам в хотела по бързата процедура.

Сами (имената на другите хора са променени, защото нямам тяхното съгласие да ги споменавам) беше човек на възрастта на баща ми. После наистина разбрах, че са родени в една и съща година, но за 52 годишен мъж не бих му дал възрастта. Изключително запазен и поддържан за годините си. Чакаше ме на рецепцията. Запознахме се, попита ме как е минала вечерта и аз естествено му разказах всичко, когато го видях че той си прехапа долната устна и рече “Какви момичета и в кой парк”. Еми в този бе – ето тука отсреща. “Предполагам, че не си се свързал с някоя от тях”. А неее, то верно доста хубави и предизвикателни ама все пак съм женен мъж и млад татко, та нямаше как. Тук този път беше ред на Сами да прихне от смях. “Ама това са травестити. Някаква група е дошла от някъде и вече около две седмици се подвизават в тоя парк.” Малийййй припаднах, и като си помисля само как ми кимнаха като на свой човек.

Впрочем със Сами много бързо намерихме общ език. Разбрах, че са се преселили с неговите родители в Израел през 1950 година май (или беше 1949 – бе не помня някъде там). Той имал двама сина единия даже бил горе долу на моята възраст, другия на 16. Та той Сами щял да бъде до мен през останалите дни на моя престой, така че няма страшно ще се оправим. Някак си вътрешно благодарих на Бог, че ми го изпрати от някъде.

Разговорите в банката преминаха по добре от очакваното. То нямаше и какво толкова да говорим, те колегите предния ден се бяха договорили за параметрите аз просто трябваше да оформя формалности, да говоря със София поне два пъти и ... айде шапка на тояга и светът е твой. Е ... поне за два дни, щото после пак щяхме да се виждаме да четем окончателните варианти на документите.

Докато водех разговорите Сами го нямаше щото ползвахме официален преводач. После пак се намерихме, аз естествено вместо да тръгна към официалния изход слезнах с асансьора един етаж по надолу и се наврях в някакви гаражи ама както и да е де и от там излезнах, обиколих улицата и се курдисах пред входа, та накарах Сами да отвори широко уста и да ме гледа като извънземно.

“Ама вижте господин ... вие какво сега да купя една каишка за куче и да ви вържа ли. Аз ви чакам да излезете от вътре от среща, вие ми се появявате  и аз не знам от къде”. Бе обясних му на човека и той вече беше твърдо убеден, че не трябва да ме изпуска от поглед. Ми не съм виновен, че тая банка си имала подземен гараж и за клиенти – в нашите банки няма такова нещо, те даже и асансьори нямаха тогава.

Сами ме заведе в някаква както той каза обикновена еврейска сладкарница. Не беше нещо луксозно и шикозно, но точно за това беше много приятно. Свиреше някаква тяхна си музика (знаете ли те имат хубава музика). Седнахме дойде една възрастна лелка, една такава широко усмихната та имах чувството, че чак ще ме прегърне и разцелува и поръчахме някакви сладкиши (вие ако знаете евреите какви сладкиши правят, шапката ще ви падне) и някакво много интересно кафе (неее не като нашата оцветена вода, а кафе ви казвам с някаква подправка беше сто на сто).

Като дойде поръчката аз помолих Сами: “Хайде сега разказвай ми за Израел”. Имаше някакво замисляне от негова страна и после получих най-неочаквания отговор: “Виж ... за Израел не може да се разказва, той трябва да се види и усети. По-добре ти ми разкажи за София”.

И се започна едно разпитване, още ли си седи улица еди си коя си, ми там още ли има еди си какъв ресторант, ами трамваите още ли да ви червени и люлеещи се, с отворени врати дето можеш да си скачаш като намали на завоя, ами синагогата същата ли е ...

Ами каквото можех разказвах. И изведнъж дойде изненада ...  “Виж ... какво ще кажеш да ми дойдеш тази вечер на гости ? Моите родители много ще се зарадват да се видите, аз снощи им казах, че ще бъда с гост от България”.

Аз честно да ви кажа, не очаквах такава покана. Ми ние се познавахме от няколко часа, то вярно, че преминахме на ти едва ли не на десетата минута (аз още тогава не бях обучен да се държа като достопочтен старец глътнал бастуна пред английската кралица, ами си се държах така както си знаех). Е...имаше известни притеснения и дърпания от моя страна, пък убеждаване от другата страна и накрая какво да правя бе, нали съм си добродушен съгласих се.

Ще прескоча следобеда от втория ден. Вечерта съгласно уговорката Сами ме чакаше с неговата кола и отпътувахме за Яфо (той живееше там). “Слушай, искам да минем през някакъв магазин, дето има цветя и бонбони” – му казах аз, а той ме погледна през обратното огледало учудено. “Ми не може бе, идвам за пръв път у вас и така с празни ръце не върви”. Сами си настояваше на неговото, че няма нужда, ама аз като казах, че а видя магазин по пътя а слизам в движение и нашия се предаде (тоя човек как не дигна ръце от мен така и не разбрах).

Яфо наистина е красив (май на иврит точно това означава името му). Тогава беше нещо като едно китно градче. Поне това, което видях от колата. То не бяха галерии, па ресторанти и... палмииии, палми бе такива дето си растат нали от земята. Някак си градчето беше запазило своята уютност и топлина. А иначе Яфо си беше точно на морето. После ми разказваха, че това си било едно време съвсем отделен град, ама сега почти се е сраснал с Тел Авив. Те може и да са се обединили, ама да ме извиняват. Яфо си имаше своя специфичен облик.

Пристигнахме. Запознах се с мама Мати и татко Барух (родителите на Сами) и със съпругата Сара ( синовете му ги нямаше). Божее посрещнаха ме като, че ли идваше президента на гости. Знаете ли май никога повече няма да видя толкова уютно подредена къща. Нямаше натруфени мебели и излишни неща, но просто не знам ... всичко беше някак си топло и отпускащо. От кухнята се разнасяше аромат на печени ябълки.

Татко Барух естествено започна да ме разпитва за България. От дума на дума като стана ясно, в кой квартал съм живял, този човек направо не мога да ви го опиша. А мама Мати само мрънкаше “Бе остави момчето на мира. На гости ни е дошъл, а ти като си го заразпитвал.”. Обаче татко Барух не се предаваше.

Както и да е по едно време се пренесохме на масата и там ... там ме чакаше таратор. Да бе кисело мляко с краставици (даже и чесън и смелени орехи имаше). Е...вярно киселото мляко не беше точно като нашето, ама пък да ви кажа аз такъв таратор едва ли ще ям втори път. Ми тя мама Мати така ме гледаше в очите и чакаше моята реакция, че аз направо не смеех да мръдна. А наистина бях изненадан и очарован и не пропуснах да изразя впечатленията си. После ядохме нещо като баница с кайма (от тогава и аз се опитвам да правя подобна у нас, но не е същата, явно е трябвало да попитам за подправките), а накрая някакъв сладиш с пудра захар (от който ако не трябваше да се държа възпитано, сигурно щях да изям целия) и печени ябълки. Абе какво да ви кажа хората просто се бяха подготвили наистина като за важен гост, а аз си бях един най-обикновен човек. На масата естествено дойде ред на мама Мати. Кажи сега, вие как готвите това, ами онова така ли го правите, а готвите ли туй, а при вас има ли още от оная боза, а слагате ли от тая подправка в боба ... Тук татко Барух не пропусна “А остави момчето да яде де, какво си го заразпитвала...” Последва един  много интересен изпитателен поглед на мама Мати към татко Барух и после... после един бурен смях на всичките.

Преместихме се в хола и татко Барух извади един албум. Оказа се, че имал снимки от България. Започнах да ги разглеждам и изведнъж ... онемях. Сигурно физиономията ми наистина е била ужасяваща, защото по едно време Сами започна да ме друса за рамената и да ме пита “Какво ти стана бе човек ? Добре ли си ?”. А аз наистина не можех да говоря, защото на една от снимките ме гледаха ... баба и дядо. Баба ми тогава (1992 година) беше още жива, а дядо почина когато аз бях в първи или втори клас, но образът на дядо ми не мога да объркам никога и никъде. Баба ми много държеше да го запомня по някакъв начин и затова от време на време вадеше албумите и започваше за пореден път да разказва тука сме еди си къде си, а тука ти беше на толкова месеци, а тука дядо ти те вози на каруца... Между тези снимки имаше и една на тях двамата досущ като тази от албума на татко Барух.

“Тези кои са ?” проговорих най-накрая, като че ли не знаех кои са, ама да се уверя за всеки случай. Татко Барух погледна снимката и каза “Аааа това са едни наши приятели от България. Ние с Мати имахме много приятели българи” и ... назова името на дядо и баба. “Ама господине това са баба и дядо, родителите на баща ми” Настъпи някаква странна тишина. Всички ме гледаха втренчено. Сами се “ровеше” нещо в спомените си и ме разглеждаше още по внимателно. А аз ... аз се чувствах като паднал от небето и не знаех сънувам ли, филм ли гледам и изобщо какво става. “Я чакай бе сине – рече татко Барух. Как се казва баща ти ?” . “Ами татко се казва ..., а брат му ....”. Тук Сами се сепна. “Не може да бъде, ми аз съм учил с баща ти до трето отделение. А аз се чудех тая твоя фамилия защо ми е позната. Леле какви игри бяха тогава, какво нещо...”.  Нека не ви разказвам по нататъшния разговор. Всичко беше толкова топло и...мъчително. Тези хора имаха някаква носталгия, може би болка или ... Боже не знам какво имаха. Но говореха толкова нежно и топло за България, че аз българина бях като хипнотизиран (кажете ми чували ли сте някога как някои българи говорят за собствената си родина). Говорихме и за палестинците и за войните и...за мира. Да да ...за мира. Повярвайте ми едва ли има друг народ който толкова много да иска мир (оказа се, че братът на татко Барух е загинал в една от войните). Ами най-светия град те са нарекли Град на мира (Йерусалим).

Май наистина светът е малък. Не съм си и мислил, че на хиляди километра от София, ще намеря тези хора и че ще се срещна с тях по този начин. Гостуването ми продължи до късно, а раздялата ...  раздялата беше мъчителна. След като се увериха, че няма да спя у тях (тук Сами не пропусна да им каже, че съм голям инат) започнаха хиляди уговорки, че пак ще дойда, че да носиш много поздрави на баща ти и на баба ти и дядо ти (не смях да кажа на татко Барух, че дядо ми е починал), като се прибереш да изпратиш снимки (дадоха ми между другото и няколко техни) и на България да носиш много поздрави и да и кажеш, че си я обичаме. И ... а познайте от пръв път. Мама Мати ми беше увила от ония страхотен сладкиш (явно ме е забелязала как гледам лакомо чинията), леле женичке ще те разцелувам честно ти го казвам (между другото после Сами ми каза, че в този момент съм се изчервил и съм му бил много интересен).

След време в София ... Баба гледаше снимките, галеше ги и ... плачеше. “Мъжо мъжоооо ти си отидеее, ама на внукът ни намери нашите приятели”. Татко се беше подпрял на дланите си и се беше отнесъл някъде в спомените си – реших да го оставя там ... някъде в детството му.

Следващия път ще ви разкажа за най-силното ми преживяване в моят живот – посещението ми в Йерусалим.

дядо хаджия, голям си сладкодумец! Благодаря ти за страхотните разкази, въпреки че вторият успя да ме разплаче, но усетих всичко толкова истинско все едно аз съм била там с теб  !