Моите разкази

 

......
-Боже, Велине! Ами ние тогава какво ще правим? Ще ни изгонят от там! Какво ще ядем?
-Те нас няма да изгонят. - Велин се усмихна горчиво. И новите, които ще го купят ще имат нужда от хора, които да им вършат черната работа, а ние поне сме я вършили винаги съвестно, но ще изчезне как да кажа...абе то е като една девойка, когато изгуби своята девственост. Е, не е същата...Това е.
-Няма какво да се ядосваш и да го мислиш. - Милена го погали по ръката. За нас е все тая. Каквото при едните, това и при другите. Все ще е работа. Ти се радвай, че в къщи ще бъдем по-добре.Ще можем да гледаме телевизия! Разбираш ли колко хубаво ще бъде?
-Да. Ти ще гледаш разните му там сериали, а пък аз по някой и друг мач. - Велин пак се размечта. Ще ти купя и печки. Две! Едната на дърва и въглища и една електрическа. Да ми печеш баници...
Ех, ще ни се вдигне стандарта на живота - засмя се от сърце добрият човечец.
-Виждаш ли, виждаш ли колко му трябва на човек, за да е щастлив? - промълви Милена.
-Малко на тебе и мене. Някои обаче хич не се задоволяват с малко.
-Защо мислиш така?
-Не ти казах... започна Велин. Пропуснах да ти кажа за другото, което кмета каза и така много се ядоса, когато му дадох малко акъл.
И накратко Велин обясни какъв разговор са водили с кмета.
-Едно не разбрах. Защо след като не ги познава твърди, че са добри хора и толкова много ги защитава? - замислено каза Милена.
Те наближиха къщичката. Кучето радостно ги посрещна.
-Няма да се откажа! - изведнъж започна да говори Велин. Ще ги дебна. Тук има нещо нечисто. Така да знаеш. Права си. този човек не ги защитава непознати ей така. Ще започна да слизам по-често. Когато дойдат пак ония с джипа ще намеря начин да разбера за какво пък чак толкова им е притрябвала тази съборетина...Има нещо...Нещо гнило.Ами, че те щом разполагат с джип, ако искаха да идват да си отпочиват само можеха за ден-два и хижата да ползват. Нали така? Могат да си го позволят. А те - ще вземат нещо, което почти се е разрушило. Дошли от толкова километри... Ще хвърлят сума ти пари... И ще го оставят след това пак да се руши, защото ясно е, че няма да живеят тук постоянно.Не, не тука има нещо, но не знам точно какво...


Два дни след този разговор Велин се качи на автобуса, който два пъти седмично отиваше до града и замина. След четири часа път пристигна и отиде направо в жилището на дъщеря си. В къщи беше само внука. Десетгодишен хлапак. Отвори му той и така му се зарадва, че щеше на земята да го събори.
-Дядо!Дядо! каксе радвам да те видя! Добре дошъл!
-Здравей мойто момче! Порастнал си бе!Хей мъж за женене си станал! Има ли момичета а? Кажи де! Не се срамувай!
-Не бе, дядо!Няма. Те всичките са едни такива...
-Е, айде сега Ваньо - така се казваше детето - много си придирчив.
-Ама аз ще ти ги покажа ей сега тука на компютъра. Ела да видиш. Нито една няма да харесаш.
-А ти защо си сам?
-И двамата са на работа. Мама даже ще закъснее. Имали да довършват някакви проекти ли... не знам.
-И често ли оставаш така сам?
-А ти как мислиш? Нямат те много време за мене. И двамата много са заети.
-Заети казваш... А баща ти?
-За него пък никакви почивки няма......

 
Карма това е като сериал ,смисъл оставят ни на най-интересното и го чакаме с нетърпение

Значи има тръпка...

Точно!

     

Карма...пишеш страхотно! Понеже нямах Интернет тръпката при мен беше малка,защото прочетох всичко на веднъж,но е страхотно! Изрових нещо писано преди години,наивно по детски и с удоволствие го споделям тук с вас 

Клоунът беше красив и шарен. Обичах го, защото винаги се усмихваше. С красив златен костюм, с маншети и яка и с онази широка искряща усмивка. Гледах го отдолу на горе и мечтаех да порасна и да стана като него. Вярвах му. Той поддържаше детското в мен. С нетърпение очаквах съботите, за да отида и да го видя отново. Веднъж ме хвана за ръката. Неговата беше толкова голяма и топла. Почувствах се...щастлива. Рисувах го, сънувах го и мечтаех! Представях си как минават дните му, колко хубаво е да даряваш щастие и да пораждаш искри в хилядите вперени в теб погледи.
Един слънчев съботен ден, запъхтяна се затичах по стълбите нагоре. Исках да го срещна преди да е започнало шоуто, за да му подаря своята рисунка. Голямата бяла врата точно срещу залата беше открехната. Надникнах през малкия отвор. Иска ми се никога да не бях. В онзи ден, детето в мен изчезна, изгуби се някъде там...надявам се само, където и да е, да не е на тъмно, защото много се страхува от тъмното. Какво видях ли? Видях огледало, в което се отразяваше мъж. Мъжът рисуваше лицето си с помощта на цветна палитра от бой. Клоунът беше един съвсем обикновен човек, но в онзи ден той отне всичко, което имаше едно дете, отне му вярата.
А днес бързам за работа. Време е да облека златния костюм, да надяна маншетите, да сложа яката и да застана пред огледалото, за да нанеса цветния грим върху лицето си. Събота е! Децата ме чакат, а някъде там, може би ще открия и онова малко момиченце, което се изгуби преди години. Но...вие бъдете спокойни. Голямата бяла врата, точно срещу салона е заключена. Никой нищо няма да види, за това.... ш - ш - шт!

poli-poli, много е добро!

Видях всичко като на кинолента...

Много се радвам, че ти е харесало Карма 

Здравейте! Чета ви от известно време и реших да пиша, защото виждам, че литературните "упражнения" не са чужди все още на хората и това ме радва. Виждам, че все сте хора, за които личното творчество е удоволствие, поздравявам ви!    Синът ми също пише разкази, участва в конкурси, понякога го печатат. И за него тези занимания да релакс Ако ми разреши, ще напиша някой от разказите му. Засега поздрави!

.......И посреднощ го викат и заминава.Седни де.Седни!
-Ще седна аз, ама ти дето така сам оставаш. Не е никак добре.
-Ама нали ти казах, че много са заети и двамата...
-Вие затова ли ни забравихте нас?
-Е, дядо, недей така!
-Хубаво де, аз с майка ти ще поговоря.
-Ти до кога ще останеш? - попита с надежда детето.
-Защо питаш? Да не ти омръзнах вече а?
-Ех, и ти си един... Никога не можеш да ми омръзнеш.
-Един-два дена. Не мога да оставя баба ти сама.- въздъхна Велин.
-А тя защо не дойде с тебе?
-И кой ще храни Шаро? Сам ли ще го оставим?Пък и аз по работа идвам.
-Аха- Добре. Гладен ли си?Има ядене колкото искаш. Да си стоплим и да ядем. Какво ще кажеш?От път идваш. Сигурно си уморен? - детето го погледна загрижено.
-Ще кажа аз... промърмори Велин... на майка ти ще кажа, ама само да си дойде. С онзи така и не мога да се разбера, но на нея ще кажа...
-Какво, какво дядо?- обърна се детето, което вече беше отворило вратата на хладилника и вадеше храната.
-А , гладен съм... Щом ме каниш! Как да откажа?
След малко дядо и внуче бяха седнали в модерно обурудваната, съвременна кухня и се хранеха.......

А това е от моята дъщеря разказите:

                                                Едно интервю със Самотата.

Четирите почивни дни минават неусетно. С родителите сме на почивка и, както винаги се случва, в последния ден късно вечерта се сещам, че се изложих пред съучениците си. Трябваше да взема интервю от интересна личност и да го прочета на урока. Дори теглихме чоп. А сега? Къде да търся? Какво да правя? Къде да избягам от себе си? Бързо намятам якето и излизам навън, на пейката под звездите, да се ядосвам и да измисля нещо... Не че е нещо фатално, но аз съм човек на думата, поне бях досега...
Мина доста време и почнах да се успокоявам. А, ето идва някой... ще ми наруши спокойствието... Да...
-   Здравей, момиче!

            -    Здравейте, госпожо.

-   Мен ли търсиш?
            -     Не, така си седя и си мисля, исках да се усамотя за малко, защото имам нерешен проблем.
            -     А, ясно, но все пак ти ме повика. Аз съм Самотата. – и се започна...

Милена:    Така ли? Досега не съм се срещала с чуствата наяве. Много ще е                   забавно, или пък не. Хрумна ми една идея. Може ли да взема от вас интервю?

Самота:    Може, но защо точно от мен?

Милена:  По принцип има много варианти... Можех да интервюирам Любовта,  Радостта, някой предмет. Чела съм даже интервю с Историята и съм сигурна, че любимата ми Математика нямаше да ми откаже. Но се обръщам точно към вас, защото вие се появявате рязко и се забивате в чувствата ни, като стрела в сърцето. Определено сте едно особено чувство.

Самота: Да, така е. Но ти първо ми кажи, какво според теб съм аз? Какво е самота?

Милена: Ами, например когато един приятел силно те обиди и всички са на негова страна, ти бягаш от всички и стоиш сама, по-далеч от тях, плачейки.

Самота: Милена, това не е самота. Това е чуството, че си изоставен, но не е самота. По-скоро тъга.

Милена: Хм... Права сте. Това не беше добър пример. Самотата сигурно е по-скоро, когато се скараш жестоко с родителите си и избягаш от вкъщи, без да мислиш. Отиваш някъде далеч, но на място, което познаваш, за да се скриеш от всички?

Самота:  Това е по-скоро обида, ревност. Но не и самота.

Милена: Този въпрос е по-труден отколкото си мислех. Тогава може би е когато се разхождаш сам из града, заобиколен от хора, но се чувстваш сам на цялата планета.

Самота: Ех, това е много близо, но не е същото. Нали когато се прибереш у дома пак се чувстваш наистина щастлив.

Милена: Въпросът явно не е от лесните. Мисля, че не е по силите дори на възрастен, а камо ли на дванадесет годишно момиче като мен. И освен това май си разменихме ролите, а? Кой кого интервюира?

Самота: Права си. Това е наистина труден въпрос и ще ти отговоря на него. Но помисли още малко, моля ти се. Харесва ми как разсъждаваш.

Милена: Добре. Мисля, че наистина самотни са децата, изоставени от родителите си, които живеят в приюти. Те не са заобиколени от майчини грижи и бащина защита. Навярно те са самотни...

Самота: Да, жалко за дечицата, но и това не е точно самота. Тези деца са обкръжени от други със същата участ. Те не получават майчина нежност и бащинска закрила, но са заобиколени от приятели и тяхната обич. Има хора, които се грижат за тях. Има хора които им помагат, те може да са малко, но го правят. Тези деца не са самотни.

Милена: Предавам се. Не знам, наистина не знам. Искам все пак да ви питам нещо. Защо се появявате, когато никой не ви чака, и със сигурност в повечето случаи не ви и искат. Защо?

Самота: Ето интервюто започна.

Милена: Така ли? Най-накрая. Но честно, дори в момента интервюто не е важно – заинтригувахте ме. И определено искам да знам повече за вас.. Отскоро все сте ми гостенка. Предпочитам по-често да ми идват на гости Радост, Късмет, Смях...

Самота: Аз нямам граници, момиче. Самотата това не е когато си сам в празна къща, а когато си сред много хора, с весела компания и изведнъж разбираш, че тези хора са ти чужди. Самотата това е когато говориш с приятел или любим човек и забелязваш, че той не те чува и се опитва да ти каже нещо, обаче и ти не го чуваш.

Милена: Колко е вярно това. Бях толкова близко до истината...

Самота: До вчера имаше приятелка, с която тичахте в двора и си споделяхте важни неща. Изведнъж приятелствота изчезна. Обаче не ти прави впечатление. Ти не искаш вече да й споделяш и не искаш да чуваш нейните приказки.

Милена: Откъде знаете?

Самота: Не знам точно, но така се случва непрекъснато и ти няма нито да си първата, нито последната. А как ти се иска да бъдеш необходима на някого ей така, такава каквато си.

Милена: Ох, колко сте права. Толкова ми се иска да бъда себе си винаги.

Самота: Миленче... За да стане човек самотен просто трябва да се роди на този свят и да върви по неизвестни за него пътища към известен за всички край. Както говорят, че всеки човек в този живот е сам – сам се ражда и сам си отива... Това е от мен. Тръгвам си. Виждам, че повече не ти трябвам...

Милена: Довиждане и благодаря за интервюто.

       Много е объркано това чуство самотата. Не можеш да разбереш самотен ли си или не. Много хора се усамотяват не със скърб или болка, а за да си починат на спокойствие или да помислят, да почетат, а може би просто искат да са сами, но за малко. Как неочаквано приятно и интересно завърши този ден. Толкова много научих и домашното си направих. Май момчето Късмет идва да си поприказваме! Но, това ще е друга история...



И още едно от преди 2 години:
            Мислите на 11-годишно момиче.

Децата си мислят, че винаги ще бъдат деца. Че винаги ще им бъде простено, че винаги ще ги галят по главичката и никога няма да ги обвиняват напразно...
Но ето, ти порасна. Сигурно вече на ръст си колкото мама. Един тийнейджър...
Детските игри и битки свършват, те прерастват в нещо друго. Ако имаш късмет да се чустваш още дете, връстниците ти ти се смеят, минават с надменно вдигната глава, презирайки те... Ако имаш самочуствие – не ти пука, ако нямаш – почваш да страдаш, да се чустваш самотен...
Да си малък е хубаво - играеш, ударихате те, ти отвърна, поплакахте, стиснахте ръце и се примирихте. Чесно и отворено... и не е важно кой победи, беше весело... Битките за големите са трудна работа, докато навлезеш в тях, понякога мислиш как изобщо живеят така? С тези битки се сблъскват всеки ден, с усмивки на лице. Те са вътрешни – “Да измия ли чиниите или да оставя на някой друг?”, “Да изям ли последното парче или да го оставя на детето си?”, “Да седна ли в рейса гледайки в прозореца или да отстъпя мястото си на нахално мачкаща ме отгоре, пъшкаща и намекваща че й се седи бабичка?”. При големите много е важно, кой ще победи. Това ти създава репутацията. Тази дума означава колко си полезен или безполезен по мнението на другите...
Спокойни ли са твоите родители? Разбира се, че не. Тях ги беспокои здравето ти, на братята и сестрите ти и тяхното; безпокои ги, че се прибираш по тъмно вкъщи; безпокои ги какви са ти оценките в училище; безпокои ги как изглеждат; безпокои ги дали ще им стигнат парите. Животът им е много неспокоен. А къде намират покой – разбира се, вкъщи...
Когато лятото свърши, дните ти се превръщат в едно и също всекидневие: училище-спорт-допълнителни уроци-къща. С нетърпение чакаш почивни дни...
Обаче не ти дават да се наспиш. Мама застава на вратата на стаята с вдигната ръка, като статуята на Свободата, и пита:
- Кога ще има ред в стаята? Прибери всичко.
Отговарям й: - Ама мамо, прибрано е. Може ли да си почина малко?
Веднага: Защо да почиваш? Какво те е уморило, та ти едва си се събудила?!
Ти започваш да се оправдаваш, но майка ти вече е извън релсите и започва да вика.  И отива да се оплаква на тати. Защо големите толкова бързо се ядосват? Колкото по-възрастен е човекът, толкова по-малко търпение има към нередностите вкъщи.
Ти чуваш смехът на баща си и разбираш, че той не е на твоята страна и ще се наложи да подреждаш. Падаш на леглото и се чудиш:
- Какво да правя? Да изляза ли навън? Да си напиша ли домашните? Да гледам ли телевизията? Да измия ли пода... или нищо да не правя?
А големите закусват в кухнята и апетитно обсъждат на глас как ще те накажат.
С нежелание отваряш за поредното подреждане чекмеджето, поглеждаш вътре, а то е препълнено. После идва ред на дрехите и, разбира се, на домашните...
Седиш си в стаята и си мислиш с тъга, че поредната събота свърши. Да, ама не, тя си продължава.
И докато стоя в стаята и правя каквото са ми наредили, родителите вече разбраха, че са се държали прекалено строго и ти казват: ”Свърши много работа, остави малко за утре. Искаш ли да отидем някъде – кино, макдоналдс” и ти изреждат варианти с опит да се сдобрите... Ето имам свобода на избора.  Ами ако на мен не ми се излиза? Понякога искам просто да съм сама - да мисля, да играя, да чета, да пиша... Мислите ми прескачат – какво ли да избера? Май точно сега ми се излиза!!! Колко малко му трябва на човека. Весела съм и излизам навън с колелото. Май още не съм пораснала. Дете съм! Колко ми е гот!!!




И още едно:
                                        Рожденият ми ден в новогодишната нощ
                  Фентъзи

Какво прекрасно утро. Отворих очи и сладко се протегнах. Лежа и се усмихвам. Утре ставам на 16. Родена съм в 2 часа през нощта на 1 януари. Този път ще празнувам навреме. И, както казва мама, една новогодишна нощ ще прерасне в супер рожден ден.
За първи път ще го празнуваме на планина заедно с приятели и техните родители. Нашите са успели да запазят места в една супермодерна хижа.
Не ми се става, лежа и се кефя. Обаче скачам от леглото, отварям гардероба и вадя красива дълга рокля и обувчици с висок ток. Колко са красиви. Ще бъде една приказна нощ...
Вече е почти време за обяд, а ние сме в колата и потегляме. Няколко пъти проверих багажа си – ски, скиорски костюм, бански за всеки случай (никога не знаеш какво ще ти се случи), естествено, прекрасната ми рокля с обувките, пижама (не вярвам, че ще спим, но все пак заминаваме за два дена) и още куп неща.
След няколко часа път пристигнахме първи и докато оформяме документите пристигна моята приятелка Ася с родителите и две             момчета-близнаци (Кирил и Лени), със цялата фамилия.
Разменихме целувки, приятни задължителни думи и комплименти. Това ни омръзна и искаме да се разделим на деца и родители и всеки да започне да се забавлява по свой си начин. Пуснаха ни при едно условие - от 23:30 до 3:30 да сме заедно! Което ни устройва.
Най-накрая се настанихме, обядвахме и отиваме да се забавляваме. Сложихме си скиорски костюми, имаме една шейна и всеки има ски. Не можем да се наприказваме – живеем в различни градове, моята любима приятелка Ася живее много далеч. Добре че има интернет...
И веселбата започна. Спускане, качване – весело, но изморително. Навънка се стъмни, но все още не е много късно, а и пистата е осветена перфектно. Отскоро карам ски и ми харесва усещането за свобода и вятъра при спускането. Невероятно е, някак си се сливам с природата. Така се спускам и се наслаждавам... О, не! Аз падам. ПОМОЩ! Търкулнах се извън пистата и потънах в мрак...
Отварям си очите – тъмно, студено, тихо и... страшно. Боже, това ли е рожденият ми ден?! Това ли е Новата година?! Не мога да напипам телефона си. Не може да съм го изгубила – съвсем нов е! Накъде да вървя? Колко е тъмно! Ужасът изтънява всичките ми сетива. На ти сега - чети, гледай филми за вампири, за чудовища, за други светове и се стахувай от глупости. Чух някакви стъпки, дишане и сърцето ми ще се пукне! И, уф, бягам като изплашена сърна, не гледам някъде и най-сетне се изморих. Спрях, за да си поема малко въздух. Не мога повече, да става каквото ще. Настаних се до едно дърво, облягам се, приятно ми е, топло и тъкмо да притворя очи, за да се насладя, незнайно откъде се донесе музика... Колко е приятно, вероятно замръзвам... Изведнъж проблесна светлина и бързо скочих. Успях да се съвзема и ... да избегна ужасната съдба. Събрах сили и тичам натам, защото очевидно е огън, а имам нужда от топлина и дружелюбна (надявам се) компания.
Стигнах до поляна, а там голямо огнище и около него много хора. Май съм чела твърде много книги... Тези хора ми се струват някак странни. Едва сдържам смеха си – ама че глупава мисъл ми се върти в главата. “Аз съм в приказка, може би дванадесетте месеца или Али Баба” – това е моята мисъл – шантава работа! Погледите на присъстващите са насочени към един горе-долу 30-годишен много красив мъж. Имам усещане, че той ги е събрал тук. Изведнъж чух:
- Имаме гостенка. Заповядай, присъедини се към нас!
Бая се стреснах, как ли ме усетиха?! Въпреки че съм поуплашена, едва ли дишам толкова силно. Пък и съм скрита зад храсталака. Е, и без това ме забелязаха (освен това изглеждат мили) правя крачка напред
      - Здравейте  всички! - казах аз - Изгубих се в планината. Слава Богу, че намерих поне вас.
      - Здравей, здравей, Миленче! - изненадващо ми отговори същия красив мъж.
      - Господи, откъде знаете коя съм? Кои сте вие? – стомаха ми се сви от изненада и страх.
      - Ти позна, това съм Аз. Аз знам всичко.
      - Господи, кой сте вие?
      - Нали вече два пъти ми каза името! – отвърна той – Аз съм, Господ.
- Шегуваш се, нали! – отвръщам набързо и без да се замисля забравям за страха и изпадам в истеричен хилеж.
- Не, не се шегувам. Но няма значение -  сядай, почини си, ние тук имаме своя приказка. После ще ти помогнем да се върнеш на купона. Нали това е твоят ден?
- Да, така е... – спрях насред изречението, стигат ми толкова безумно странни отговори. Сядам и се топля. Тези хора наистина са странни, но добри.
- Не се страхувай, момиче! - каза ми една млада жена, която изглеждаше много изморена и разстроена, - Ние сме дванадесетте месеца, техните майки – четирите сезона, а аз съм майката Земя. А пред теб наистина е Господ! Събираме се в Новогодишна нощ да обсъдим нещата, да се видим, да си поговорим...
Не знаех какво да кажа и само отвърнах:
- Приятно ми е.
Мина малко време и техният разговор, приятните гласове, ме успокоиха и аз се реших да питам няколко въпроса.
- Странно ми е, че сте Господ. В почти всички филми, книги, песни, икони вие сте един белобрад старец! Май най-правдоподобна е комедията с Джим Кери, макар вие да сте по-хубав от него и Морган Фримън.
- Мерси за комплимента, но това с иконите и всичко останало ме учудва – защо? Живеем в различни измерения, различно време. Нали четеш Библията – работих само 6 дена за да сътворя всичко, откъде накъде ще съм стар? А и Адам съм сътворил по образ и подобие на самия мен, да не би съм сътворил старец? Адам е един здрав и силен мъж! – усмихна ми се Той.
- Вярно е! – отвърнах аз и продължих с усмивка – Ще започвам с обвиненията... – усмивката загасна – Защо не чуете молитвите ни, защо страдат децата, защо има толкова болести, земетресения, наводнения. Където и да погледнеш – все има болка, страдание?
- Миличка, аз изпълнявам всяка молитва, изпратена мисловно към мен! Та вие се молите и още преди да сте произнесли думите си не вярвате в това, че ще ги чуя. Аз изпълнявам само мислите ви. А при вас е така: молите се за едно, мислите за друго, а правите трето. Давам това което искате и в което вярвате! Дадох ви и тази прекрасна жена Земя, тя има всичко за да имате храна, вода, дрехи, удоволствия, а ти погледни я, погледни, прилича ли ти на щастлива майка?!
- Не, не ми прилича – казах унило и засрамено с тих гласец.
- Тъй, че – продължи Господа пресвети – всички въпроси към нея! От  самото начало убивате, мамите, унищожавате! Наводненията са неутешимите сълзи на вашата майка, болестите – това са отровените води, замърсената почва, земетресенията – това са виковете от болка когато изкопахте дупките в недрата й! И продължавате, просто не ми се мисли какво ще стане по-нататък, ако не се промените. Как да ви помогна, не може с вълшебна пръчица да направя така, че сутринта да станете, а Земята е чиста, усмихната, здрава! Трябва ми помощта ви, поне малки напъни да правите добро.
- Звучи тъжно - отговарям аз.
- А като ви гледат, и сезоните престанаха да слушат - идват и отиват когато си поискат. Само месеците все още вървят по ред, - каза Той и се засмя.
Колко е хубав смехът му, направо забравяш за всичко. Изведнъж мернах едно сладко момиченце на около 12-13 години, което беше бяло като кокиче с бузки румени като мак. Това ми се стори познато и питам:
- А това е да не би е баба Марта?
- Тя е! Най-малка е сред нас. Всичко започва от Пролетта – цъфти, расте и завършва със братко Февруари. Но баба или не – продължи да се смее Господ – Марта обича мартенички и весели хора.
- Весело е при вас, но май трябва да тръгвам, ще ме търсят, ще се безпокоят -  казах загрижено аз.
- Вярно, наближава полунощ. Хайде, Декември, все още е твоят час – оправи времето и Месечко да я упъти към хижата...
Декември стана, удари красива ледена пръчка в земята и извика:
 -   Вътър спри,
снегът да спре да вали.
Месечко заведи гостенката ни до хижата, много е късно.
Шейна карай бързо, бързо.
Стана ми малко смешно – шейна без кон, дори без магаре. Пък и това странно стихче...
- Довиждане, благодаря за компанията и за топлия прием. Също така и за отговорите, и за добрината Ви.
- Чао, Миленче! И умната...
Едва успях да седна, когато Месечко направи  “лунна пътека” и шейната полетя през дървета, толкова бързо, че ми се зави свят. Шейната се преобърна и аз паднах в снега, търкулнах се и пак ме е страх. Обзе ме чуство за дежа вю – отново съм потънала в мрак...
Изведнъж чух гласовете на приятелите си. По-точно – на мама:
- Мили, добре ли си? Много ни изплаши! Веднага хукнахме след теб. Може ли така да ни плашиш в Новогодишната нощ? Хайде, ставай мила...
- А къде е шейната? – питам аз.
- Каква шейна, миличка? Забрави ли, че си със ски?
- Така ли? - усмихнах се аз. Значи всичко ми се е привидяло. Или е било сън! Станах, размърдах ръце и крака и бързо казвам
- Добре съм, хайде да тръгваме.
Изведнъж нещо като магнит ме накара да се обърна и се вглеждам в тъмнината... и потръпнах – там в далечината се виждат отблясъци на огнище...

...Приказваха си сладко за различни неща и им беше толкова хубаво. След това Велин полегна на дивана да си отпочине, а детето отново отиде на компютъра.
Привечер звънна мобилният на Ваньо. Велин се стресна. Не беше привикнал на такива звуци.Звънеше бащата. Каза, че тази нощ няма да се прибира. Поема смяната на свой колега, който се разболял. Детето не беше учудено. Не му беше за първи път. Това за него си беше почти ежедневие. Велин пък не беше разочарован от това, че няма да види зет си.Отношенията между двамата не бяха от най-топлите. Даже може да се каже, че беше доволен от това, че ще може да се види с дъщеря си насаме.

Защо всъщност беше дошъл Велин?

Разсъждавайки две нощи поред над последните новини, които ние вече описахме подробно, той стигна до извода, че за да купят тези хора къщата, те трябваше да бутнат едната част от нея и да строят отново, за да я приведат в добро място за живеене. За строежа те би трябвало да се обърнат към някоя строителна фирма. Такива богаташи нямаше  да строят сами. Дъщерята нали точно в такава фирма работеше? Искаше да я попита той за какво би им била на тях тази съборетина. Ако беше за нещо недобро, както надушваше той, защото цялата работа ама никак не му харесваше, та ако беше за нещо недобро - ако може да се опита да направи нещо. Пък ако и тя може да помогне - защо не? Нали е за доброто на селото, на него, на майка и?

 

...Вечерта се спусна шумна и объркана над големият град. Хората бързаха уморени и изнервени след дългият работен ден да се приберат в къщите и апартаментите си. В апартаментът, където се опитваха да забравят нахалният шеф или мързеливият колега на когото те вършеха работата. Там пък ги посрещаше другата реалност. Изнервената атмосфера като червей се беше промъкнала в дома им. Всеки от тях беше пренесъл макар и мъничко от работния ден в домашния уют. И тогава него просто го нямаше. Имаше дълги караници в които всеки вплиташе това, което го мъчи и обвиняваше ту себе си, ту онзи, който беше насреща му за ситуацията и времето в което живееха. На края тези, които имаха късмет да бъдат всички в къщи вечерта, а не по нощни смени сядаха, хапваха мълчаливо или на вечерята го отнасяха децата и всички поемаха към спалните си. Не можеха да изгледат дори един филм, да не говорим за някое шоу и заспиваха каталясали пред телевизорите, които оставаха да светят до сутринта...Когато всичко се завърташе с нова сила.Това бяха живеещите в големият град.Този град в който имаше всичко. Ток, телефони, забавления,техника и какво ли още не.Имаше, но хората не успяваха да му се зарадват и не можеха да го оценят.

Ирина - дъщерята на Велин беше една от брънките във веригата от семействанаселяващи този град и живееща по този унизителен начин. Забързана в ежедневието, затрупана от служебни проблеми и съответно без романтични вечери и без да има време и възможности до проследи как расте детето и в този забързан живот.  Както и много други вечери и тази тя се прибра по-уморена от всякога. Като видя, че баща и е дошъл се опита да се усмихне, но не успя да прикрие тежкият ден, който буквално я беше премазал. Не успя да го скрие и Велин го забеляза веднага.

...- Тате здравей! Добре дошъл!
_ Добре си заварила. - отвърна Велин.
_ Кога дойде? Ваньо защо не ми се обади?
_ Към обяд. Ама защо да те тревожи? Малко ли ти е работата? Ето сега нали ме виждаш...
_ Да. Да така е. Хапнахте ли? Имаше ядене в хладилника. - говорейки Ирина махна обувките, сложи домашни чехли, влезе в банята, изми си ръцете, влезе в спалнята и след малко дойде преоблечена в дрехи, които позволяваха на тялото и да си отпочине. Седна на един от фотьойлите, отпусна се назад и попита:
_ Камен няма ли го?
- Той се обади на детето. Нощна смяна щял да бъде.
- Аха. Ами добре. Казвай сега. Какво правите? Как е мама?
- Добре Ире. Велин се усмихна. Когато говореше за жена си, той го правеше с особена почит. Грижи се за хижата, за нашата къща, за кучето. Добре е.
-А ти как така се реши да дойдеш?
-По работа. Искам да те питам нещо.
-Кажи де!

И Велин започна: разговора с кмета, съборената къща, богаташите и неговите размишления. И накрая - ще може ли нещо  да помогне?

Ирина го изслуша внимателно, след това въздъхна дълбоко, прегърна го и каза:
- Тате знам за всичко. Нали точно ние вършим черната работа... в тези така наречени проекти? Нали затова се прибирам като пребита, детето ни расте само, нямаме никакво време за него. За да служим на другите. Не ме ли виждаш? Едно мога да те посъветвам: "Не се рови в тази мръсотия, тате!" Ще ти кажа за какво става въпрос. Но дотам. Ако си създаваш някаква илюзия, че ти обикновеният човек можеш да направиш нещо срещу всичко това, което се прави - самозалъгваш се. Недей! Щом са се добрали и до нашето селце и са решили - ще го направят! Не можеш да ги спреш по никакъв начин.