Невъзможните хора в живота ни

Баба ми в разказвала за какви идиотчета е ставало дума в училищата през 30тте и 40тте.Хем учителите откровено са си ги биели децата,но и те не са оставали длъжни..а по-слабохарактерните учители и те са яли бой и “шегички”.После пък родителите ги пребият и така-пълен ороборос.

Не знам защо се заклеймява страхът като способ. Човешката природа по принцип е опортюнистична и понякога точно страхът от последиците вкарва в норма дадено поведение и го приближава до социално адкватното. Не виждам нищо лошо и пагубно.

Въпрос - чувствате ли натиск и вътрешно кофти усещане в следната ситуация. Писала съм, че имам в обкръжението си нарцистичен според мен човек - пълната картина и естествено с присъщите двойни стандарти. Като е за теб - нищо не е, като е за него някаква дреболия - ау, леле. В добри отношения сме, но е защото го валидирам и му влизам в положение. За разлика от другите около нас. Понеже имам 2-3 проблема, които не ми дават мира, реших, че преставам да валидирам и да се съгласявам. И естествено се започва - или започва да ме нахъсва срещу човек, от когото не е доволен и да ми припомня неща, които ме товарят, или започва да се сопка и да мълчи и да вменява тиха вина. В такива случаи изпитвам желание просто да св съглася, за да ме остави, но знам, че е вредно за самия теб, защото така свикваш. Та имате ли такова неприятно усещане и дискмофорт, когато някой ви прави така?

Някой като ми прави така – първи път игнорирам и оставям да се муси тихичко. Втори път му казвам, че ме натоварва, опитвайки да ми вменява вина и да очаква от мен определени реакции. Третият път директно го навиквам.
Ако ти е колега, казваш и поставяш граници. Не се съгласяваш, за да ти е мирна главата. Защото обикновено като подадеш пръст, подобни персони не ти изяждат ръката, а те изяждат целия.

Че това е обичайното поведение на хората. И на-близки роднини, и колеги. Особено в тази част "Като е за теб - нищо не е, като е за него някаква дреболия - ау, леле." Но и сопкането, вменяването на вина и всякакви такива способи масово се използват. Не знам това истински невъзможни ли са. За съжаление голяма част от хората използват точно омаловажаване на постиженията и проблемите на другите, но изискват цялото внимание, признание и подкрепа за техните. И се сърдят много, ако не ги подкрепяш.

Не знам невъзножен ли е, но е силно нарцистичен и манипулативен. Сигурна съм. Това е само едно дребно нещо.
Иначе, си права, че май много хора правят това точно, просто аз го разглеждам в контекст на неговата персона и ме товари повече от нужното.

Чувството за вина и чувството за срам са изключително важни за формирането на нормална и здрава личност. Патологиите не ги обсъждаме, но тези две чувства са водещи при спазване на социалните норми и са най-добрия регулатор. Те образуват и по-сложното, което наричаме съвест, но без тях човек е социопат.Недочели и недоучили хора изпитват ужас да не смачкат детето със срам и вина, но истината е, че нормално формирано дете до 7-мата си година ще се саморегулира, за да не се изложи, за да не е виновно и ще образува и чувство на гордост от постиженията си. Тези неща са дълбоко свързани. Затова невъзможните от темата не се идентифицират с постъпките си и не само не се срамуват, но и не се гордеят. Та за страха също е вярно, но той е страх от срам и вина. И е по-добре, отколкото да е страх от механично наказание, което може и да се избегне.

На дете не бива да се вменява срам и вина, това не води до нищо, а спокойно да му се обясни ситуацията и кое е правилно и кое не и защо, без крясъци, обвинения и обиди. Много родители го правят, а детето не разбира какъв е проблема то няма житейски опит и нашият начин на мислене, логически връзки и т.н. Дете излиза на улицата между колите и майката крещи. Кой е виновен? Виновна е майката, защо не го държи за ръка и докато го държи спокойно да разказва, обяснава, вероятността детето да излезе ей така спонтанно ще е значително по-малко.

На двегодишно (възрастта на изтръгване от ръката на мама и хвърляне с бясна скорост към най-близката смъртна опасност) не можеш да обясниш "ситуацията и кое е правилно и кое не и защо". На тази въраст децата усвояват по-прости уроци с по-прости методи. Но и как да си научим детето да не изскача на улицата не е точно по темата, да не кажа изобщо.

Какво значи да му се вменява вина или срам? Ако едно дете не развива чувство за срам или вина това би било много притеснително. Удря друго дете и какво, няма нищо, това е лошо, но голяма работа. Обижда, лъже и нищо, мами, не се срамувай.
Тия чувства съществуват по някаква причина и трябва да се канализират в адекватна посока, не да ги няма.

Какво означава да се сопкаш?
Децата, особено по-глупавите и невъзпитани имат крещяща нужда да им се обясни твърдо от какво трябва да ги е срам, защо следва да изпитват неудобство и кога вина, в смисъла на виновен. Очевидно и тук се бърка нарцисизма с липсата на възпитание и морал.

Особено обичайно. На мен акъла ми не побира как така си вярват, защото наистина си вярват

Дете се възпитава от ранна възраст с говорене, на 2 г. е абсолютно зависимо и подвластно от майката, която е отговорна за неговото поведение и безопасност, но и достатъчно голямо за да се започне да му се обясняват такива и да се насочва внимание, опасността от улицата и т.н.  за да може на по-голяма възраст, да не го прави.   Мисля, че всички сме достатъчно интелигентни за да знаем какво е развитието на едно две годишно дете и какво разбира и какво не и на какви неща неща е способно в миг невнимание на родителя. Говорим за деца и отношения и дадох пример, както и се дадоха какви ли не други примери и ситуации.
Не се сещам кой беше известен педагог/психолог бил попитан от родители от кога трябва да започнат да възпитават детето си, а той отговорил о вече сте закъсняли, възпитанието започва още в утробата.

Никой не казва да се толерира лъжа, удряне и т.н. и подобни неща, но това не се постига като му се вменява вина и срам. Освен това пак говорим за възпитание и това да се има търпение и да се обяснява спокойно. Децата в ранна възраст минават и през това да ударят и да излъжат, често не правят разлика между реалност и фантазия, и какво вменявате вина, засрамвате го, особено пред чужди хора и какво става с него като възрастен? Колко хора имат физически симптоми, примерно почервеняват от срам, без реална да има от какво.  Колко хора като възрастни страдат от вменяване на вина и срам от родителите им и се борят цял живот с последствията от това поведение в стил майка ми ме засрамваше пред всички, майки ме обвиняваше, вменяваше вина.                    
  Същото е и с вменяване, колко е безнаказано детето поради ситуацията Х. Поради гореизброеното не засрамване и вменяване на вина, а възпитание. Когато едно дете расте то неминуемо прави грешки и се учи през "проба-грешка" и като направи грешка и му се вмени вина и срам, всичко е наред то ще е виновно, ще го е срам и няма да прави повече така. За мен това не е решението, утре става възрастен и почна да сее негативизми, вменява вина и поради срам не може да каже, ами да аз съм виновен.  В дивата природа вина и срам няма, също бях чела някъде отново твърдение от психолог по повод тези човешки състояния.
Прочетете за вината и срама повече, четох психолог отново обяснява следната.ситуация,  как детето е малко и родителя казва, помахай на еди кой си, направи еди какво си, детето обаче не иска и родителя го "почва", прекрачвайки детските граници в стил, не ти трябва да помахаш, ако не махнеш, няма еди какво си, ама не може така и вменяването на вина и срам, че детето не иска и не харесва някой.

Прочетете т. 5
https://krasimiragramatikova.com/%D0%BF%D1%83%D0%B1%D0%BB%D0%B8% … 0%B3%D0%BE%D0%B2/

Интересно как някои деца не удрят първи.
Ще кажеш, че като е дете, не може да счупи нечия друга детска глава.

Май не сме много по темата с възпитанието на децата.
Кечър, децата са различни, с различен темперамент, не винаги е до възпитание. Затова са и родителите, да реагират и насочат адекватно спрямо ситуациите. Което рядко се случва, от моя опит – видно повечето родители не знаят какво става и са мега неадекватни. Но това е друга тема.
Дете на 2-3 още няма развито съзнание да разбира сложни мисловни връзки – като да осъзнае, че изскачайки пред кола, шофьорът може би няма да може да спре и ще го претрепе. Но има инстинкт за основните чувства – страх, болка, лошо / добро. И тук е ролята на родителя да даде границата на "защо тази постъпка не е добра / полезна" за детето. Не да го бие и да му крещи - обикновено родителят крещи, защото той е по-изплашен от детето и изпада в истерия (и аз съм го правила, но се усещам още докато го правя и пренасочвам), а да му представи ситуацията през чувствата, които детето може да разбере и възприеме – да се изплаши! Това не е лошо в случая, а е поставяне на граници.

Ма ти говориш едновременно за проблемите на психоанализата при възрастните и ги проектираш при развитието на детето като отричаш нормалното развитие на човека и чувството за срам и вина обявяваш за патологични. Извинявай, но и ти, и цитираните сайтове сте адски объркани. Чувството за срам се появава при всички деца, които са нормално развити, на около 3 години и след това. Както и емпатията, и чувството за вина, които се развиват по-късно, това отсъства при две годишно дете. Ти трябва да се срамуваш, детето се срамува, това е нормално е се канализира, както и чувството за вина. Още повече е свързано и с физиологията и биохимията на тялото и някои хора изпитват по-силен срам, други не. Но детето трябва да знае кое е срамно, кое е виновно поведение, за да си насочи чувствата натам. Не е въпросът някой да го унижава пред всички, но като не му обясниш някои неща после ще се излага пред другите деца и няма и да знае защо му се смеят.

Чувството за вина и срам ни карат да спазваме социалните норми, не наказанията. Затова тук преди години опитвах да обясня, че не е нужно децата да се шамаросват и бият, нито да им се крещи, с което си навлякох дългогодишни форумни врагове. И те не разбираха, че има друг вариант и той не е свързан с психологическо насилие и травма, а с правилно канализиране на естествените чувства. С други думи детето да различава добро от зло, срамно от несрамно.
Ако дете на две удря другите, нито трябва да се набие в отговор, нито да се накаже в ъгъла, нито да се нарече лошо и да бъде унизено пред другите, но трябва да му се обясни, че това ги наранява и не е допустимо. И да му се покаже, че няма да се допусне. Може човек като квачка да стои до него и да не го допуска, и като посяга да го отведе настрани и пак да обясни, че ако ще стои при другите няма да посяга, иначе, понеже и другите са важни и техните чувства са ценни, ще стои настрани, докато не спре да им посяга. И после знае, че никой няма право да удря друг, което включва и него самото.
И като не им се канализират адекватно тези неща не само не знаят и не могат да спазват правила, но и не могат да се гордеят с постиженията си, защото гордостта е обратното на срама, но в същия спектър на идентификация със собствените действия и постъпки.
Но човек трябва първо да реши собствените си психологически проблеми и травми и после да възпитава. Иначе като е жертва на агресивни или прости родители, например, се стига до ей такива крайности, които са не по-малко вредни, защото отричат естественото развитие на човешките личност и чувства. Пък ние не ходим голи по улиците, не защото е незаконно, а защото е срамно. И не убиваме човек, не защото ще ни хванат и накажат, а защото и при мисълта за това се чувстваме виновни.