Докато се обърна изумена,
животът се търкулна покрай мен.
Като декор на театрална сцена
редуваха се нощ, а после ден.
Ту изгреви в клепачите бодяха,
ту залези -- в зениците без сън,
и дните пъстро-сиви отлетяха
като врабчета под прозореца ми вън.
Очите ми какво ли не видяха --
лъчи, небе, мечти и детски смях,
предателства и много скръб познаха,
и дъжд валя, дъга блестеше в тях.
Ушите ми какво ли не дочуха --
и стих, и песен, и любовни думи,
обиди груби, присмех за разтуха --
порой от звуци натежал върху ми.
Ръцете ми какво ли не държаха --
халка, дете във скута, нежни длани
те милваха и милвани те бяха,
но пак останаха по тях следи от рани.
Нозете ми къде ли не вървяха!
Където минах -- друми се родиха,
в безброй посоки по паваж кънтяха
стъпките ми -- бързащи и тихи.
Душата ми -- и грешна, и добра,
раздаваше, събираше на части
любов, надежда вяра... и разбрах
къде е моето едничко щастие:
в дома ми тих, в очите на децата,
в ръката на любим човек до мен,
в красива песен за добър приятел,
в надеждата за утрешния ден,
в Надеждата, която не умира,
в оназ Любов с прободени ръце,
проправила ни пътя към всемира
и на Твореца към любящото сърце...
О, Господи, аз много път преминах
и колко ми остава -- знаеш Ти,
но, моля те, в житейската пустиня
в душата ми доброто да цъфти...
Неспирно си отлитат дните,
косите посребряват, ала там --
в дълбоките местенца мои скрити
мъдростта е изградила своя храм.
Божидара АНГЕЛОВА
животът се търкулна покрай мен.
Като декор на театрална сцена
редуваха се нощ, а после ден.
Ту изгреви в клепачите бодяха,
ту залези -- в зениците без сън,
и дните пъстро-сиви отлетяха
като врабчета под прозореца ми вън.
Очите ми какво ли не видяха --
лъчи, небе, мечти и детски смях,
предателства и много скръб познаха,
и дъжд валя, дъга блестеше в тях.
Ушите ми какво ли не дочуха --
и стих, и песен, и любовни думи,
обиди груби, присмех за разтуха --
порой от звуци натежал върху ми.
Ръцете ми какво ли не държаха --
халка, дете във скута, нежни длани
те милваха и милвани те бяха,
но пак останаха по тях следи от рани.
Нозете ми къде ли не вървяха!
Където минах -- друми се родиха,
в безброй посоки по паваж кънтяха
стъпките ми -- бързащи и тихи.
Душата ми -- и грешна, и добра,
раздаваше, събираше на части
любов, надежда вяра... и разбрах
къде е моето едничко щастие:
в дома ми тих, в очите на децата,
в ръката на любим човек до мен,
в красива песен за добър приятел,
в надеждата за утрешния ден,
в Надеждата, която не умира,
в оназ Любов с прободени ръце,
проправила ни пътя към всемира
и на Твореца към любящото сърце...
О, Господи, аз много път преминах
и колко ми остава -- знаеш Ти,
но, моля те, в житейската пустиня
в душата ми доброто да цъфти...
Неспирно си отлитат дните,
косите посребряват, ала там --
в дълбоките местенца мои скрити
мъдростта е изградила своя храм.
Божидара АНГЕЛОВА
а и в интерес на истината не съм го срещала в друг вариант. Помислих, че Вие сте. Както и да е... 
