Имаше, изпита ми беше през 2018. Не му пречеше, на мръсника долен.
- Публикувана: 7 апр. 2015, 16:21 ч.
- Последно мнение: 24 юли 2023, 21:46 ч.
Как превъзмогнахте страха си от шофиране? Полезни съвети....
Здравейте! Много ми допадна темата за страха от шофиране. Имам книжка от около 8 г. Карала съм съвсем малко в началото и то не нашата кола. Мъжът ми беше казал, че неговата кола няма да я карам никога и аз бях дотам, въпреки желанието което имах. И така минаха доста години, реших да взема опреснителни. Взех 5 часа и инструктора все едно гледаше да се отърве от мен. Каза продължавай с мъжа си, имал много курсисти и нямал време. А аз усетих, че имам нужда от по е още 2-3 часа. Разбрах, че първия инструктор е имал много хора, на които е помогнал с вземането на книжка, но без да имат необходимата подготовка. И после се налага, същите да вземат допълнителни курсове. Аз не бях спирала и тръгвала от баир, карах само по главните улици. И сега искам да карам, но изпитвам страх. Дали няма да изгася колата, върти ми се още изречението на мъжа, че никога няма да ми даде колата, за да не й направя нещо. Е, сега е на друго мнение, но...
Ако тръгна да карам, какво ще кажат хората ако не се справя. Може би, както казва и мъжа, като ме е страх, няма смисъл. Притеснявам се от другите коли, дали ще спра на достатъчно разстояние, за да не думна някого. А толкова много искам да им натрия физиономиите, че ще се справя и че мога. Но не мога да се престраша да тръгна сама. Инструкторите ме караха да карам с 30…и единия и другия, да не бързам. Не ми беше обяснено как да оставя колата при спиране, на дълъг светофар мъжа ме кара да изключвам от скорост, нещо което никога не бях правила. Извинете за дългия пост, дано не Ви се стори глупава моята история
Ако тръгна да карам, какво ще кажат хората ако не се справя. Може би, както казва и мъжа, като ме е страх, няма смисъл. Притеснявам се от другите коли, дали ще спра на достатъчно разстояние, за да не думна някого. А толкова много искам да им натрия физиономиите, че ще се справя и че мога. Но не мога да се престраша да тръгна сама. Инструкторите ме караха да карам с 30…и единия и другия, да не бързам. Не ми беше обяснено как да оставя колата при спиране, на дълъг светофар мъжа ме кара да изключвам от скорост, нещо което никога не бях правила. Извинете за дългия пост, дано не Ви се стори глупава моята история
Имам книжка от 2005. В чужбина. При норматив 21 часа кормуване, аз имах 42. Мъжът ми купи малка кола, да уча и тренирам. След година я продаде. Само стоеше отпред.
Проблемът е в главата. Стресът.
Никога не изпитах желание да карам. Умирах от стрес и страх. И в последствие мъжът ми купуваше коли автоматик. Тоест без прословутите скорости, които толкова ме панираха.
И досега не карам. Панически страх.
Ако се преодолее това, спокойно, с придружител, с практика, ще бъде супер.
Аз за мен не виждам решение. Не карам и това е.
Проблемът е в главата. Стресът.
Никога не изпитах желание да карам. Умирах от стрес и страх. И в последствие мъжът ми купуваше коли автоматик. Тоест без прословутите скорости, които толкова ме панираха.
И досега не карам. Панически страх.
Ако се преодолее това, спокойно, с придружител, с практика, ще бъде супер.
Аз за мен не виждам решение. Не карам и това е.
Притеснявам се от другите коли, дали ще спра на достатъчно разстояние, за да не думна някого. А толкова много искам да им натрия физиономиите, че ще се справя и че мога. Но не мога да се престраша да тръгна сама. Инструкторите ме караха да карам с 30…и единия и другия, да не бързам. Не ми беше обяснено как да оставя колата при спиране, на дълъг светофар мъжа ме кара да изключвам от скорост, нещо което никога не бях правила. Извинете за дългия пост, дано не Ви се стори глупава моята история
Книжка изкарах и си отлежаваше от 1999 до 2011. В един момент се наложи да возя сина си до ДГ, защото беше неудобна откъм ГТ. Е, взехме автоматик, отначало с ММ, после без. Свикнах й, 2012 вече тръгнах, на 12 км от нас. За 4 години ми се наложи по маршрута си да преживея ремонта на Сливница, моста на 4-ти км, имаше и още някакви, съответно мислех други маршрути, обикалях да паркирам. Да е жив Гугъл мапс и бгмапс, винаги си гледам там. Бях на 42.
НО ако съм с ММ - той шофира, аз си блея. Сигурно имам вредни навици и недоучени неща, но вече съм свикнала да шофирам сама и не искам да ми дава акъл, има си курсисти. Казва , че съм имала тежък крак, т.е. желание да натискам газта. Вярно е.
За мен водещо беше точно желанието да натрия неговия нос. Колата си е моя, аз си зареждам, само още не съм тръгнала по сервизи, но и това ще стане.
Здравейте! Много ми допадна темата за страха от шофиране. Имам книжка от около 8 г. Карала съм съвсем малко в началото и то не нашата кола. Мъжът ми беше казал, че неговата кола няма да я карам никога и аз бях дотам, въпреки желанието което имах. И така минаха доста години, реших да взема опреснителни. Взех 5 часа и инструктора все едно гледаше да се отърве от мен. Каза продължавай с мъжа си, имал много курсисти и нямал време. А аз усетих, че имам нужда от по е още 2-3 часа. Разбрах, че първия инструктор е имал много хора, на които е помогнал с вземането на книжка, но без да имат необходимата подготовка. И после се налага, същите да вземат допълнителни курсове. Аз не бях спирала и тръгвала от баир, карах само по главните улици. И сега искам да карам, но изпитвам страх. Дали няма да изгася колата, върти ми се още изречението на мъжа, че никога няма да ми даде колата, за да не й направя нещо. Е, сега е на друго мнение, но...
Ако тръгна да карам, какво ще кажат хората ако не се справя. Може би, както казва и мъжа, като ме е страх, няма смисъл. Притеснявам се от другите коли, дали ще спра на достатъчно разстояние, за да не думна някого. А толкова много искам да им натрия физиономиите, че ще се справя и че мога. Но не мога да се престраша да тръгна сама. Инструкторите ме караха да карам с 30…и единия и другия, да не бързам. Не ми беше обяснено как да оставя колата при спиране, на дълъг светофар мъжа ме кара да изключвам от скорост, нещо което никога не бях правила. Извинете за дългия пост, дано не Ви се стори глупава моята история
Ако тръгна да карам, какво ще кажат хората ако не се справя. Може би, както казва и мъжа, като ме е страх, няма смисъл. Притеснявам се от другите коли, дали ще спра на достатъчно разстояние, за да не думна някого. А толкова много искам да им натрия физиономиите, че ще се справя и че мога. Но не мога да се престраша да тръгна сама. Инструкторите ме караха да карам с 30…и единия и другия, да не бързам. Не ми беше обяснено как да оставя колата при спиране, на дълъг светофар мъжа ме кара да изключвам от скорост, нещо което никога не бях правила. Извинете за дългия пост, дано не Ви се стори глупава моята история
Аз като си купих кола, нито опреснителни часове взех, нито някоя трошка. Карах със 30 първия ден, отнесох няколко клаксона и въобще не се задълбочих в това.
За мъжа ти...малко тежки думи ти е казал. И лошото е, че тези думи ще ги помниш цял живот.
На мен пък мечтата ми е, когато се кача на ТИР, да си намеря жена, която ще е съгласна да се научи да кара ТИР и да караме заедно. Няма да я тормозя с паркиране по рампи и паркинги. Достатъчно е да може да кара по пътя.
Аз и друг път съм писала в темата, че от 1993, когато взех книжка, до 2013 почти не се бях качвала да шофирам. Да кажем десетина пъти през тоя период. Отначало малко съм карала с баща ми, но той беше ужасен пасажер - само дуднеше и намираше кусури. След това с мъжа ми, когато през 2005 си купихме кола, но не ми се е налагало да шофирам особено много и просто не го правех...
Обаче от зимата на 2013 мъжът ми тръгна на дълги командировки, колата в гаража, а аз с малки деца и на таксита... Големият ми син беше втори клас и трябваше да го водя и вземам. Като отпрасках 150 лева за такси за 15-тина дена и... Хайде на колата. Отначало малко извънградско с мъжа ми, а след това и по града. И той пак замина на командировка и ме остави да се оправям. Потих се, треперех вътрешно, но се оправих.
Сега ми е супер! И извън града си ходя сама, и по София шофирам, ако трябва. Голям кеф е да си самостоятелен и да не чакаш някой да те разкарва като багаж.
Пробвайте отначало рано сутрин преди седем или след осем вечерта да обикаляте из улиците. Всичко се свиква. Аз си карам коли със скорости. Научих се да слушам двигателя, дори не се замислям кога да превключвам. Но от 2013 до днес шофирам почти всеки ден.
Натаниел - пожелавам ти желанието ти да се изпълни.
Бих казала, че към днешна дата обичам да шофирам. харесва ми.
Обаче от зимата на 2013 мъжът ми тръгна на дълги командировки, колата в гаража, а аз с малки деца и на таксита... Големият ми син беше втори клас и трябваше да го водя и вземам. Като отпрасках 150 лева за такси за 15-тина дена и... Хайде на колата. Отначало малко извънградско с мъжа ми, а след това и по града. И той пак замина на командировка и ме остави да се оправям. Потих се, треперех вътрешно, но се оправих.
Сега ми е супер! И извън града си ходя сама, и по София шофирам, ако трябва. Голям кеф е да си самостоятелен и да не чакаш някой да те разкарва като багаж.
Пробвайте отначало рано сутрин преди седем или след осем вечерта да обикаляте из улиците. Всичко се свиква. Аз си карам коли със скорости. Научих се да слушам двигателя, дори не се замислям кога да превключвам. Но от 2013 до днес шофирам почти всеки ден.
Натаниел - пожелавам ти желанието ти да се изпълни.
Бих казала, че към днешна дата обичам да шофирам. харесва ми.
Не знам дали е правилната тема, но да си излея мъката. Честно казано не знам какво да правя. На 30 съм и в момента карам шофьорски курс. Никога не съм имала желание да карам, то и сега нямам, но знам, че си е нужно, особено в София и с дете. Карам първата година на майчинството, осъзнавам, че тепърва детето ми ще расте и ще почне повече ходене напред-назад. Мъжът ми е шофьор, той също е на мнение, че е добре да се науча да шофирам, но не ме вижда като шофьор. Аз също не се виждам, а родителите ми биха били много изненадани, ако взема книжка (те също нито имат книжки, нито са имали желание да карат, но и в средно голям град не им се е налагало да имат кола).
И не знам какво да правя. Минах листовките от първия път с максимален брой точки (и вътрешните, и пред ДАИ). Но там притеснения нямах - теорията не ми е проблем, никак не се притеснявам от изпити, а и си научих нещата с разбиране, не просто да ги назубря. Знам правила, знаци, но това е лесната част за мен. С кормуването ми е терсене. Преполових часовете, смених веднъж инструктора и може би понаваксах с втория, имам техниката и си знам нещата (според инструктора), но на моменти правя тъпи грешки. Сякаш забивам - направя някоя тъпотия и следват още. Не съм по принцип от притеснителните хора, не съм и отвеяна, гледам да съм максимално внимателна, но нещо ми пречи - все мисля да не ударя пешеходец или друга кола. Много се напрягам и нямам търпение да ми свърши часа, за да приключвам с карането. От няколко часа насам все си мисля да се отказвам, просто ми е много неприятно това шофиране, а започнах надъхана. Все си мисля, че ще ми е по-комфортно да пробвам на автоматик, по-лесно също, но не ми се струва сериозно да карам така курса, а и не ме съветват. И съм си вътрешно убедена, че не всеки става за шофьор и някои не са за това (аз например). Хич не мога да си представя да карам в тая лудница и да рискувам и да карам детето си.
Знам, че моето е донякъде лигавщина, но много го умувам и не знам какво да правя. Дори да избутам часовете, не ми се иска да ходя да се излагам на изпит. Дразня се на самата себе си и на това, че изобщо се захванах с нещо, което е толкова далеч от мен. А инструкторът е нервен, не особено търпелив, но обяснява добре и сякаш има вяра в мен.
И не знам какво да правя. Минах листовките от първия път с максимален брой точки (и вътрешните, и пред ДАИ). Но там притеснения нямах - теорията не ми е проблем, никак не се притеснявам от изпити, а и си научих нещата с разбиране, не просто да ги назубря. Знам правила, знаци, но това е лесната част за мен. С кормуването ми е терсене. Преполових часовете, смених веднъж инструктора и може би понаваксах с втория, имам техниката и си знам нещата (според инструктора), но на моменти правя тъпи грешки. Сякаш забивам - направя някоя тъпотия и следват още. Не съм по принцип от притеснителните хора, не съм и отвеяна, гледам да съм максимално внимателна, но нещо ми пречи - все мисля да не ударя пешеходец или друга кола. Много се напрягам и нямам търпение да ми свърши часа, за да приключвам с карането. От няколко часа насам все си мисля да се отказвам, просто ми е много неприятно това шофиране, а започнах надъхана. Все си мисля, че ще ми е по-комфортно да пробвам на автоматик, по-лесно също, но не ми се струва сериозно да карам така курса, а и не ме съветват. И съм си вътрешно убедена, че не всеки става за шофьор и някои не са за това (аз например). Хич не мога да си представя да карам в тая лудница и да рискувам и да карам детето си.
Знам, че моето е донякъде лигавщина, но много го умувам и не знам какво да правя. Дори да избутам часовете, не ми се иска да ходя да се излагам на изпит. Дразня се на самата себе си и на това, че изобщо се захванах с нещо, което е толкова далеч от мен. А инструкторът е нервен, не особено търпелив, но обяснява добре и сякаш има вяра в мен.
Споко, това е нормално. Ще се се нучиш и ще спреш да допускаш грешки. Ако не ти стигнат часовете, запиши още.
След като вземеш книжка ще се донаучиш. Никой не очаква, че за смешния брой часове може човек да се научи да кара добре.
Много по-голям проблем е хората, които взимат книжки и НЕ могат да карат, но имат самочувствие, че са невероятни шофьори, отколкото тези които осъзнават (моментните си) възможности и карат, поне първата година много внимателно.
След като вземеш книжка ще се донаучиш. Никой не очаква, че за смешния брой часове може човек да се научи да кара добре.
Много по-голям проблем е хората, които взимат книжки и НЕ могат да карат, но имат самочувствие, че са невероятни шофьори, отколкото тези които осъзнават (моментните си) възможности и карат, поне първата година много внимателно.
Fire666, няма лесни неща. Има бавно и мъчително израстване. На мен единственото лесно ми беше като карах курса за автобусен шофьор. Изкарах 7 часа и инструкторът ме прати на изпит. Че и изпитващия беше доволен в края на изпита. И аз се чувствах по същия начин както и ти, като карах за С категория. Даваха ни я направо от училището.
Изкарай целия курс, ако трябва вземи си допълнителни часове. Но с какво си по-лоша от другите шофьори? Щом те са успели, значи и ти можеш. Че жените дори сте привилегировани с по-добро периферно зрение. При жените зрителното поле е по-голямо отколкото при мъжете.
Изкарай целия курс, ако трябва вземи си допълнителни часове. Но с какво си по-лоша от другите шофьори? Щом те са успели, значи и ти можеш. Че жените дори сте привилегировани с по-добро периферно зрение. При жените зрителното поле е по-голямо отколкото при мъжете.
Аз май бях обратното. Карах курса спокойно, харесваше ми да шофирам. Първите 6 месеца след взимане на книжка карах до морето и обратно сама. Бях в Полша и карах близо 1000км за 2 дена също сама. Ходих си на работа с колата и искрено ми беше приятно. Всичко беше наред, до момента,в който:
1. Ми отнеха предимство на еднопосочна улица до вкъщи и щяха да ме ударят. Изплаших се много
2. Имах неприятна случка с първото ми паркиране сама в центъра, където заходих лошо и ми отне време, а шофьорът зад мен ме направи на 2 стотинки и доста се притесних,чак почнах да треперя, аха да се разплача
3. Задрах една кола на излизане от паркомястото. Прекарах 1 час да чакам човекът, после още 30мин да опитам да намеря хартийка и химикал да му напиша бележка и бях скофтила много
След тези 3 случки нещо ми стана и сега изпитвам мини ужас да шофирам в града и респективно спрях да го правя. Ей го, минаха години от онези случки и аз не мога да се пречупя да шофирам нормално
1. Ми отнеха предимство на еднопосочна улица до вкъщи и щяха да ме ударят. Изплаших се много
2. Имах неприятна случка с първото ми паркиране сама в центъра, където заходих лошо и ми отне време, а шофьорът зад мен ме направи на 2 стотинки и доста се притесних,чак почнах да треперя, аха да се разплача
3. Задрах една кола на излизане от паркомястото. Прекарах 1 час да чакам човекът, после още 30мин да опитам да намеря хартийка и химикал да му напиша бележка и бях скофтила много
След тези 3 случки нещо ми стана и сега изпитвам мини ужас да шофирам в града и респективно спрях да го правя. Ей го, минаха години от онези случки и аз не мога да се пречупя да шофирам нормално
Имах редкия шанс да си говоря с близък-мъж, който имаше книжка отдавна, но не беше карал с години. Честно си призна, че след като накрая взе кола, първите месеци са били трудни. Ето, колегите го викат, жена му иска да я закара, всички знаят, че вече е с кола. Никой не го пита притеснен ли си, не си ли. Как да каже " не ми се кара" 🙂
Препоръчани теми