Здравейте. Искам да споделя с вас накратко проблема си и да получа съвети.
Така, запознах се с настоящата си половинка преди 2 години. Нещата се развиха доста бързо и общо взето малко след запознанството ни вече живеехме заедно. Аз съм от единия край на България, той от другия и понеже аз бях ангажирана с университет и работа, той дойде при мен. Живеехме на квартира. Уж всичко като в приказките, голяма любов. В България не ни се получиха нещата от финансова гледна точка и решихме да заминем за чужбина. По- точно той реши да замине. Без мен. Та, замина, след 3 месеца и аз при него. Зарязах учене, семейство и всичко- при него да съм. Близо година изкарахме там, но не бяха добри условията, той реши да си се прибираме. Прибрахме се в България, отидохме да живеем у тях, където се сблъсках с не дотам благия характер на родителите му. Изтърпяхме се някак си 4 месеца, в които аз се чувствах ужасно, защото бях далеч от семейството и приятелите си, нямаше с кого да си кажа 2 думи, камо ли да се чувствам у дома си. Пак реши да заминаваме за чужбина, този път друга държава. Заминахме, тука сме. Уж при приятели дойдохме, уж много близки. Да, ама не. В моментът, в който заживяхме с тях, нещата се промениха коренно. Оказа се, че не са ни чак толкова големи приятели, но май само аз го виждам. Моя си е сложил розовите очила и животът е прекрасен за него. Работи усилено на 3 места, въпреки че нямаме нужда от това в момента, справяхме се отлично и преди да реши да си търси работа, с която да си запълва всяка секунда. Та, моя мъж работи от 6 сутринта до 22 вечерта всеки, всеки божи ден. Когато се прибира въпросите му към мен са какво съм сготвила и дали съм му изпрала дрехите. След което се къпе, вечеря и си ляга. Това не е от както дойдохме тук, това са отношенията ни от около година насам. Не ме забелязва по никакъв начин. Опитах се да говоря с него, да му обясня, че ми писна да скачам от държава в държава, че ми липсват приятелите и семейството ми. Че ми липсва да разговарям с него, да си имаме нашите моменти. От 2 години сме заедно, а той се държи сякаш сме възрастна двойка в пенсионна възраст. Дума да не става да направи някакъв мил жест към мен, да ме изведе някъде или подобно. Само пари са му в главата. Да сме имали. Обясних му, че искам един ден да се оженим, да имаме деца, наше си семейство. Той само ме гледа и кима. Каквото и да му говоря, не ме отразява изобщо. Имах скандали с въпросните приятели, при които живеем, и то основателни. ТОй даже не ме защити! Позволи да ме обиждат и да ми крещят. Казах му ясно и категорично, че искам да се прибера в България, че не съм щастлива тук и ми омръзна да ме правят на идиотка. Той ми каза- ще мълчиш и ще търпиш. Е, ето. Мълча и търпя. И какво се получава? Парите не са ми болна тема- имала съм и съм нямала. Искам да живея с него спокойно и щастливо, без значение дали имаме пари или не. Но за него не е така... той е тука да изкара пари, а аз съм тая, дето му чисти, готви и пере.
Иска ми се да си събера багажа и дим да ме няма, но не мога. Наистина много го обичам и искам да съм с него, но той просто не ми дава причина да остана, даже напротив.
Извинявам се за дългия и определено объркан пост, но в главата ми е каша. Моля за помощ, защото сама не мога да си помогна вече ..
П.П., аз съм на 23, той е на 26.
Благодаря!
Така, запознах се с настоящата си половинка преди 2 години. Нещата се развиха доста бързо и общо взето малко след запознанството ни вече живеехме заедно. Аз съм от единия край на България, той от другия и понеже аз бях ангажирана с университет и работа, той дойде при мен. Живеехме на квартира. Уж всичко като в приказките, голяма любов. В България не ни се получиха нещата от финансова гледна точка и решихме да заминем за чужбина. По- точно той реши да замине. Без мен. Та, замина, след 3 месеца и аз при него. Зарязах учене, семейство и всичко- при него да съм. Близо година изкарахме там, но не бяха добри условията, той реши да си се прибираме. Прибрахме се в България, отидохме да живеем у тях, където се сблъсках с не дотам благия характер на родителите му. Изтърпяхме се някак си 4 месеца, в които аз се чувствах ужасно, защото бях далеч от семейството и приятелите си, нямаше с кого да си кажа 2 думи, камо ли да се чувствам у дома си. Пак реши да заминаваме за чужбина, този път друга държава. Заминахме, тука сме. Уж при приятели дойдохме, уж много близки. Да, ама не. В моментът, в който заживяхме с тях, нещата се промениха коренно. Оказа се, че не са ни чак толкова големи приятели, но май само аз го виждам. Моя си е сложил розовите очила и животът е прекрасен за него. Работи усилено на 3 места, въпреки че нямаме нужда от това в момента, справяхме се отлично и преди да реши да си търси работа, с която да си запълва всяка секунда. Та, моя мъж работи от 6 сутринта до 22 вечерта всеки, всеки божи ден. Когато се прибира въпросите му към мен са какво съм сготвила и дали съм му изпрала дрехите. След което се къпе, вечеря и си ляга. Това не е от както дойдохме тук, това са отношенията ни от около година насам. Не ме забелязва по никакъв начин. Опитах се да говоря с него, да му обясня, че ми писна да скачам от държава в държава, че ми липсват приятелите и семейството ми. Че ми липсва да разговарям с него, да си имаме нашите моменти. От 2 години сме заедно, а той се държи сякаш сме възрастна двойка в пенсионна възраст. Дума да не става да направи някакъв мил жест към мен, да ме изведе някъде или подобно. Само пари са му в главата. Да сме имали. Обясних му, че искам един ден да се оженим, да имаме деца, наше си семейство. Той само ме гледа и кима. Каквото и да му говоря, не ме отразява изобщо. Имах скандали с въпросните приятели, при които живеем, и то основателни. ТОй даже не ме защити! Позволи да ме обиждат и да ми крещят. Казах му ясно и категорично, че искам да се прибера в България, че не съм щастлива тук и ми омръзна да ме правят на идиотка. Той ми каза- ще мълчиш и ще търпиш. Е, ето. Мълча и търпя. И какво се получава? Парите не са ми болна тема- имала съм и съм нямала. Искам да живея с него спокойно и щастливо, без значение дали имаме пари или не. Но за него не е така... той е тука да изкара пари, а аз съм тая, дето му чисти, готви и пере.
Иска ми се да си събера багажа и дим да ме няма, но не мога. Наистина много го обичам и искам да съм с него, но той просто не ми дава причина да остана, даже напротив.
Извинявам се за дългия и определено объркан пост, но в главата ми е каша. Моля за помощ, защото сама не мога да си помогна вече ..
П.П., аз съм на 23, той е на 26.
Благодаря!
