Болезнено ревнива съм.... Това ме изяжда

Според мен не си за психиатър, а за добър психилог, които да открие проблема ти. Но, не очаквай някой друг, психиатър или психолог, да го реши взместо теб. Психиатърът е някой, които ще ти посочи проблема, но ти трябва сама да намериш сили да го преодолееш. Хапчетата не помагат особено, те временно тушират нервността.
Не знам дали е подходящо да споделиш с него, зависи доколко сте близки. Ако сте на този етап, в който такова нещо няма да го откаже от теб и да го отдалечи, действай.
Аз съм откровен човек и подхождам с рогата напред, който оцелее, значи иска и заслужава да е до мен и с мен, това е принципното ми менние. А и не искам да заблуждавам хората, особено най-близките ми, коя съм и с какво се захващат. Но при теб може да е различно. Гледа и че във форума много хора бягат от подобни щекотливи ситуации. Аз смятам че всеки човек е малко или много особен, въпросът е особеностите ни да си паснат и така.
По отношение на това че не можеш да спреш да мислиш за това - трябва да намериш цел, друга, странична, която да грабне вниманието ти и да не мислиш за глупости. Трудно е, но не е невъзможно.

Извинявай ,ако прозвуча грубо ,но каква е целта на темата ? Ти си достатъчно интелигентна и си наясно какво да направиш,за да решиш проблема . Какъв е точно въпросът ти към форума?

Здравейте отново.
Целта на темата е, за да споделя тези неща, които ме е срам и страх да ги споделя на него, не мога да го натоварвам с това. Исках да чуя няколко странични мнения, да не са от майка ми или приятелка.
Както казах, когато остана сама вечер с мислите си и се започва ужасът! Само като си помисля, че вечерта може да остана сама и край! Страх ме е от страхът ми, от това, че довечера примерно пак може да не спя. А това трябва да спре-никой не е длъжен да е 24/7 до мен, още по-малко на този етап от отношенията ни, дори не живеем заедно.
Мисля да му споделя, но мисля че той дори се досеща:
Снощи ви казах, че е с приятели. Звънна ми да ме чуе как съм, и без друго съм настинала. Късно през нощта ме попита защо не спя и ме попита да дойде ли след гостито при мен и съответно дойде, толкова ми се отпусна душицата...
Мисля да започна с ходенето на психолог и с времето да му обеснявам по-подробно какво се случва с мен.
Истина е, че той също никак не е доверчив и до сега като сме разговаряли на тази тема ме е разбирал и ми е обяснявал всичко, случва се често и той да не ми е вярвал, но и аз се старая да се успокои.
Достатъчно интелигентна съм да разбера, че имам проблем, но не съм досттатъчно силна, за да се справя сама с него.
Времето през седмицата ми е ограничено, а пред почивните дни не искам да звъня и да притеснявам психоложката. Затова потърсих временно успокоение тук.

Ти живяла ли си досега сама за някакъв период от време, или се прехвърляш от връзка във връзка?

Този неистов страх от самотата на къкво се дължи? На 23 години си, не на 70...
Кое му  е страшното да си сама?
Какво ще ти се случи?
Къде се корени всичко?

Много позната тема 

Авторката, разбирам те доста добре, аз имам същия проблем и знам какво е чувството и как човек се изяжда отвътре, без да може да направи кой знае какво. По-голяма съм от теб. 

Изчела съм много книги за самопомощ, рафтовете са ми пълни с такива, но за съжаление, не мога да кажа, че са ме "излекували" в дългосрочен план. 

Ревността може би е едно от най-абсурдните и безсмислени неща, защото ако един човек е решил да ти изневери, ти по никакъв начин не можеш да го спреш-а мисълта за това и непрекъснатите съмнения по никакъв начин не помагат, дори повече влошават нещата, защото те превръщат в отблъскваща истеричка. Потърси помощ при психолог ако мислиш, че това ще ти подейства. Аз съм го мислила за себе си много пъти, но не съм прибягвала до такива услуги все още.

Аз съм губила много ценни хора заради ревност, до такава степен, че дори като се видим на улицата се подминаваме.

Наистина ти пожелавам да успееш да намериш мир в себе си, да се преоткриеш и сама да намериш решение и покой. Това се опитвам да направя и аз и се надявам, че някой ден ще успея. 

Аз явно не съм ревнива грам. Дори не се терзая ако евентуално се замисля, че нещо би станало с мъжа ми...а го обичам и съм доста чувствителен човек, за мен чувства, любов, емоции, щастие са най-важни.
И съдейки по себе си , смятам, че ако бях в такова състояние на 23 ще отида на лекар! Направо си във филм, ти си на 23! Ако на 23 си така, когато си най-привлекателна, как ще си на 35, ами на 43 и прочие...все ще се стигне до този момент, не вярвам да останеш сама и да го искаш, затова най-добре е да се оправиш, някак да го преодолееш, ако се налага дори си представи всичко докрай - като ти изневери как ще го разбереш и по какъв начин, как ще се почувстваш, как ще се разделите - изиграй всичко в главата си и дано помага!
Аз така правя като се ядосвам понякога, изигравам максималното на ядосването си и ...ми минава. 

Аз мога директно да ти кажа как да се оправиш. Трябва да развиеш себеконтрол. Ама това не става лесно. Най-добрия и лесен начин е медитация. Сядаш, медитираш, развиваш себеконтрол. То е като мускул, ходиш на фитнес и след 2-3 месеца имаш резултати. Тука е същото, практикуваш медитация за вътрешен мир и контрол и след 2-3 месеца боли те фара за този проблем. Любовта и емоциите ще са си там, даже ще са по-силни, но ревността ще е значително намаляла и най-малкото поносима или изчезнала. Трябва да тренираш просто!

От 19 годишна съм в самостоятелно жилище, оставала съм сама близо година, без човек до себе си, не ме е страх от това, напротив, страх ме е като вляза във връзка, а сега не знам от какво ме е страх толкова, той е човекът, който най-малко ме оставя сама. Обикновено прекарваме свободното си време и вечерите си заедно. Рядко се случва аз да изяза някога по женски, друг път той по мъжки ... През останалото време си правим нещо заедно.
Но когато той отиде някъде или остане примерно 1 път седмично да си спи в къщи аз се побърквам и търся с какво да се разсея от натрапчивите мисли.
Обикновена като съм свободна, без връзка съм адски жив и спокоен човек. Често излизам с приятели, вечер се прибирам, дори ми е хубаво да оставам сама.
Всичко обаче рязко се обръща започна ли да се виждам с някого...
. Като съм свободна не мисля за хората по начина, по който мисля като съм във връзка. Все си мисля как другите хопа нямат такива проблеми, приятелите на другите момичета са им верни, а на мен моя сигурно ми изневерява...
Опитвала съм се много пъти сама да търся къде се корени проблемът.
Дали от лошата ми ученическа постъпка, от която се чувствам виновна и си представям, че както аз съм постъпила с човека до мен, на мен всеки един момент може да ми се случи същото ... Дали е чувство за вина... Не знам.
Малко след първия ми приятел, тъкмо абитуриентка се хванах с един, който в последствие и след много терзания хванах, че ме лъже. Зарязах го, бях сама и спокойна. Близо година след него се хванахс друго момче, впоследствие заминах при него в чужбина и там се отключи това състояние. Върнахме се в България след няколко месеца а аз изпаднах в депресия, не исках да излизам, исках да си стоим постоянно вкъщи,като се смрачеше започвах с тези натрапчиви мисли, от това че го бях хванала да ме лъже, не да ми изневерява, но въпросът беше принципен.. Той не беше коректен спрямо мен. Той пък се оказа доста компрексиран човек, който вместо да се опита да ми помогне, или ако не иска- просто да ме остави, се нахвърляше върху мен с обвинения и ме досмачка психически в момент, в който бях най-уязвима... Трябваше ми година да се освестя и да го зарежа, и още почти толкова, за да започна връзка с друг човек.
Сганах параноична когато отидох в чужбина, далеч от всички близки и от всичко познато. Това според мен отключи нещо дълбоко в мен и оттогава все така...

Пак ще те попитам :Хващаш го в изневяра и какво ще направиш,какво мислиш ,че ще се случи?

Всички отговори са в главата ти, на прав път си! Опитай с психолог, хомеопатия, има и други техники - например техниката за емоционална свобода. Всичко зависи от теб! Успех!

Аз също съм имала връзка с човек, който се е държал доста зле и неуважително.

При мен проблема е, че ми отнема много време да започна връзка. Когато се разделя с някой минават 1-2 години преди изобщо да се "отворя" и да срещна някой, с който евентуално мога да започна да излизам. Винаги ми е било много трудно да се разделям, защото всеки път си мисля, че може и да съжалявам. Глипаво, но факт. Поради тази причина съм допускала и некоректно отношение, което, разбира се, не е оправдание.  

Предполагам, че те е страх да не останеш разочарована и наранена, но всичко се случва, няма гаранция за нищо.

Опитай се да се фокусираш върху позитивните неща от вашата връзка.

Все повече се убеждавам, че трябва да отида на психолог, той знае какво да ме попита, как да разбере от къде идва проблемът, за да знам върху какво да работя. Ще пробвам до тогава да медитирам, да си преставям нещата, от които ме е страх. Първият път ще ми стане зле със сигурност, не знам колко ще издържа да си го представям, втория път няма да боли толкова, и се надявам с всеки следващ път това чувство да намалява.
Благодаря на всички за съветите
и искам да кажа на тези, които са с такъв проблем и които ги е страх да си признаят, че проблем съществува и то сериозен и трябва да се лекува навреме. Че по този начин изяждаме себе си и хората до нас, вместо да се радваме на хубавите неща. Аз страшно много искам да се оправя, да бъда  щастлива заради всичко и въпреки всичко и вярвам, че скоро това ще е само лош спомен

Ето какво се прави като ви хванат в изневяра:
https://www.facebook.com/Ridichetipassaaaaaa/videos/vb.241320977 … ype=2&theater


 

Ако го хвана да ми изневери ще се почувствам ужасно, най-вероятно ще избухна, ще се събера с приятелки и ще се наплача. След това ще се успокоя и най-лошото е, че ще съм спокойна, защото съм излязла права, че и този път не съм сбъркала ... Странно... Ще ми се иска това нещо да не се е случвало и да си продължим заедно, но аз всека път като го погледна ще се сещам за това и ще бъда ужасно нещастна. Ако съм наистина влюбена в този човек ще ми е ужасно трудно, ако той продължи да ме търси и настоява да сме заедно. Това нещо ще е безсмислено и ще ме озлоби към него...
Ще претърпя психически срив и не знам дали след това някога бих била щастлива и спокойна изобщо... Ужасно чувствителна съм и лабилна психически...
А толкова много искам да имам нормална връзка, искам ако ми каже ме отива на язовира с приятели за риба и ще остане да спи там да съм спокойна. Искам да мога да ида с приятелка на екскурзия без да мисля глупости. Искам като излезем заедно да не се притеснявам от никоя жена, с която говори.
А като създам семейство... Какво ще правя, той ще има нужда някога да излезе, аз не искам да го задушавам, не искам да се чувства като на каишка, това влошава нещата... Боже...

Ужас! Както някои напред са писали това състояние наистина е отровно. Развеждам се главно поради тази причина с мъжа ми, той е като теб! 6,5 години ме мъчи неистово и неиздържах! Искам да се маха от живота ми и да започна пак да дишам въздух. Той ме "ограби"! Самата аз получих психически отклонения заради неговото поведение. Надявам се сега като се изнесе да се пооправя. Ами имаме и дете, което побъркахме. Това състояние според мен наистина е за психолог и му го казвах в продължение на годините, но той или не можеше да повярва и проумее, че има психо-болест, или просто неискаше.