Хиперактивност с дефицит на внимание - тема 8

И аз не съм специалист, но надали агресията е тясно свързана с ADHD. При нас също има издаване на някакви звуци като животно понякога. Психоложката каза, че това също НЕ се свързва с диагнозата. Някои неща от поведението, като говорене високо, много шумно и буйно изразяване на емоции, които си мислех, че са свързани с хиперактивност психоложката каза, че са част от темперамента на детето. Така че едва ли всичко описано горе е от тази диагноза.

Относно нечуването. Колкото повече му се повтаря като латерна на това дете и колкото повече му се дудне, толкова по-бързо детето развива 'резистентност' към това. Това също се отнася за всички деца, не само за хиперактивните. В момента, когато му говориш нещо и не те чува, кажи му между наставленията и нещо различно , примерно "искаш ли сладолед/играчка". От реакцията му веднага ще разбереш дали наистина не те отразява, или просто мозъкът е резистентна и отсява само информацията, която му изнася.

При някои деца няма диагноза или не е диференцирана, но имат подобни проблеми.
За мен взаимопомощта е важна.
И за родителя и за детето.

За нечуването - чела съм следния подход: установява се телесен контакт (ръка на рамото, докосване по ръката, гърба), кратък, искрен интерес за актуалното занимание на детето ( с какво се занимаваш? Ще ми покажеш ли как функционира...), след което пак с телесен контакт се вади от ситуацията ( хваща се за ръката напр. и се казва “ела с мен да ми помогнеш да подредим/сготвим; да играем заедно).

За хваленето Пипи е дала добри съвети.
Хвалят се не качествата на детето ( ти си умен, затова успя), а действията, поведението и също така се хваля всяко минимално подобрение ( днес успя да оцветиш картинката без да излизаш от линиите като миналия път). Също хваленето трябва да е конкретно. Да кажем детето е нарисувало картина: “ харесват ми цветовете, които си използвал”, “ харесва ми как си разположил къщата и хората”, “детайлите в картината ти са чудесни”.

За агресията е по-сложно.
На мен ми се струва, че това е по-скоро ярост, която се изкарва навън.
Тук помага поведенческа терапия, както и да се говори често и открито с детето кое предизвиква тази ярост. В началото въобще не могат да вербализират емоциите си, но с времето се научават да усещат кога се приближава.
Моето дете напр. ме предупреждава: “в момента от носа и ушите ми излиза пара” ( 🤣 по аналогия от анимационните филмчета). Т.е така ме предупреждава, че го тригвам и скоро ще избухне, т.е трябва да деескалирам. А за мен не се е случило нищо, което да ескалира ситуацията, да кажем питам какво иска да яде 🤷♀
При анализ от моя страна се оказва друго: той е на таблета и прави нещо. Аз си мисля, че гледа клип/филм и го оценявам като неважна дейност, която мога да прекратя. Той обаче е концентриран и се занимава с някакъв проблем. Аз го вадя от flow, за да го попитам нещо банално като яденето. Съответно той се ядосва, но не може да ми обясни или да подтисне импулса. Ситуацията ескалира, особено,  ако и аз реша да наложа властта си на родител.

И да, трябва четене и пробване.
При някои деца действа указанията да са кратки и ясни като команди. Ама преди това трябва да е автоматизирано действието.
“Якето” - зад тази дума стои нещо заучено и детето може да го възпроизведе.
Аз се дразня много от такъв начин на общуване, но при някои хора/деца функционира.
Уточнявам: държа да ми се каже с цели изречения какво се иска от мен, защото тогава знам, че човекът ме вижда и възприема, а не нейде си от неговия flow  подава команди и търси подизпълнители (все му е тая кой ще закачи якето, важното е да е закачено). В този случай якето е важно, а не действието, или извършващия го човек.
Затова и някои деца отказват да го правят. Това за тях е механизъм за получаване на контрол. При отказ да извършат нещо, имат пълен контрол над ситуацията.

За да се промени това, родителят трябва да промени начинът на общуване/комуникация.

Днес ми е много тежък ден,имам огромно усещане за провал заради детето. Имате ли такива моменти? Дали защото е малък, но някак се чувствам виновна и отговорна за всяко нещо, което не е наред с него. А те са милион неща. Онзи ден ни пратиха снимки- всички деца играят настолни игри,а моето седнало в ъгъла да си изрязва нещо. Само това му е интересно, освен да крещи и тича, да изрязва и лепи разни неща. Към учене, към игри с правила, към енциклопедии (колко красиви смъ му взела!)- никакъв интерес. Художествена литература с интересни истории и герои- да. Дай му да бере плодове, да къса цветя, все странни за мен интереси. Не го харесват и децата, с малки изключения. Искам нормални неща като всяко дете. Имам познати деца, с кеф оцветяват, четат сами (той може, но отказва повече от една дума на ден да прочете). На моменти просто не мога да откривам силни страни в него. По нищо не прилича на мен в интересите си- аз съм силно академична, говоря много езици, имам няколко висши, за мен знанието е ценност и не знам как ще свикна с такова дете, което скоро ще е ученик и все ще е последният аутсайдер, който не чул, не разбрал, забравил. От друга страна е точно като мен приказлив, емоционален и разхвърлян. Взел само лошите черти. Съжалявам за безсмисления и неградивен пост, но ми е много мъчно днес и само рева. Бях започнала да приемам детето, каквото е , и да се радвам да сме заедно, но явно съм в регрес.
Имам второ дете и скоро се връщам на работа, може би тогава ще ми е по-лесно да приема големия като отделна личност, а не мой личен провал.

Разбирам те...
Точно така се чувствам и аз понякога. При моето дете по друг начин се проявяват нещата, но и аз се чувствам слаба и виновна понянога. И ме е страх, че ще стане аутсайдер.
Миналата година бяхме отишли в двора на едно училище след учебно време. И там пълно с деца, играят топка, карат колела, тротинетки. Той си харесва някакви момченца, по-големи от него и им вика: може ли да играя с вас? И те: да, супер. И той като си отвори устата, засипа ги зс 1 минута с всякакви въпроси, изказвания, каквото се сетиш. (Не типичното детско “какво е това/какво се прави с това).
Че едното момче направо се стресна и му вика: чакай малко, бе, млъкни малко.
Много неприятно ми става, защото виждям, че не е другите деца да са “лоши” и да не го искат. Дават му шанс, просто в момента, в който се присъедини и съжаляват, че са го направили...

Пипи, Анастасия, как ви разбирам...
Аз обожавам да чета, като наркоман за книги съм, а моят не поглежда урок, какво остава за книга.
И на мен ми беше мъчно, как ли не го придумвах...еми каквото такова.

А за случката с децата и ние имахме подобна.
Може ли да ритам с вас-може.
И като се превъзбуди това дете, като почна едни клоунски номера. То от радост, ама те го приеха кофти.
Питате ли ме като ги чух да си казват тихичко: Абе, тоя е луд!
Естествено повече не играха с него. Той беше към 7-8г тогава.
Сега на 13г вече успява да си овладява емоциите и има приятели.
Ако вашите са малки, не бързайте да притеснявате.

И в това ви разбирам...
Първото, което ми идва на ум е пак като го карам на градина и се засечем с друго дете и родител пред вратата, чакайки си нашия ред и той почва да се държи като маймуна. В смисъл, не ползвам метафората “като майнуна”, а имам предвид булвално. С ръцете, движения, звуци и тн. Влиза в личното пространство на другите деца, тип пред лицето им буквално и те се стряскат. А родителите ме гледат все тип “тая как го е възпитала...”
За книгите нямаме проблем, обича да му четен книжки от малък, любопитен е. Но не иска да прави нищо сам. Нито да сглобява пъзели, нито да реди легото. Ако редим заедно е супер, ако е сам постоянно мрънка, че не може.

Значи има надежда. Явно с израстването успяват да се овладеят. Последните постове все едно аз съм ги писала. И аз имам такива моменти на отчаяние, губя надежда.
Пипи, напълно те разбирам. И си повтарям децата са най-големите ни учители. Учат ни на търпение, обичат ни безусловно. Трябва да си наложим да ги приемем такива каквито са, още повече, че НИЕ майките сме тяхната подкрепа и опора. И моят се държи понякога като е с други непознати деца странно и аз съм чувала квалификации от тях, че е луд. Ама той се превъзбужда и почва да плещи каквото му скимне, само и само да се говори. Много обича да е център на внимание, което хич не е добре имайки предвид това меко казано налудничаво поведение. Най-интересното е , че някои деца започват да му подражават, да, има такива.
Друго което ще кажа е , че никъде не не са идеални нещата, въпреки че понякога така изглежда отстрани. Ние виждаме един момент или ситуация, но каква е цялата картина само в семейството си знаят. Както казва един приятел: "Тревата  на съседите винаги изглежда по зелена и по- хубава от нашата градинка". Съвсем пресен пример: Дете в 1клас отличник, напред с материала до толкова, че даже може да прескочи 1 година и да отиде в горен клас. Това дете не може да бъде самостоятелно, вероятно тук вината е на родителите, не може сам да се облича, храни,къпе и други елементарни дейности. Не може сам един сладолед да си избере.Моят в това отношение е много оправен и самостоятелен, но пък в училище е зле. Дайте да виждаме, отбелязваме, наблягаме и подчертаваме силните страни на децата си. Нека вярваме в тях. И най-важното да се опитваме да ги направим самостоятелни и отговорни хора.

Благодаря за подкрепата Превъзбуждането е проблем и при нас, като беше малък, ако сме 2-3 възрастни или друго дете, ставаше кошмарен. Крещи, вика, не може да чуе какво му говоря. И сега е така, но да се похваля, имали сме случаи да отидем на гости само възрастни и той да седне на масата с нас,тихо да се храни. Бях безумно горда, защото 6г чаках този момент. Преди това умирах от срам да ида някъде с него, защото пипа всичко, върти се, скача, на никой не му беше приятнп. Дано наистина с порастването има напредък. Притеснявам се за първи клас, защото доколкото знам другите деца в класа са много подготвени и съсредоточени (с подбор са). Но се вълнувам и настройвам положително доколкото мога.
Започнах да давам отново Ескимо, а кое беше с магнезий и Б12, има ли такъв сироп? Хапове не може да пие.

Пипи, магнезий има в Есприко , сашетата са с приятен вкус на портокал, има Омега-3 и Омега 6 мастни киселини и цинк. .Аз пак започнах и Брейбустер ,но въпреки желанието ми да се случват нещата по-бързо, той си се движи с негов собствен темп. Акъл не може да му налея в главата. Чакаме да узрее нервната система, за да може повече да се владее и да мисли преди да приказва, а и това бързане....като добавим и свръх емоциите става....но аз такъв си го обичам безкрайно и ако е притихнал и мълчалив даже се притеснявам да му няма нещо 😃

Интересни разговори водите за емоциите и тяхното овладяване. И моето е като вашите на тема емоции и превъзбуждане. Едва тази година, на около10 започна да овладява импулсите. Има надежда за узряване.

Така като ви чета, май ще трябва да направим една среща на нашите щураци 😁, със сигурност ще си допаднат.Пък и никой от тях няма да смята, че другият е странен.😃.

Да, и да са на открито. Да не мислим за щети!

Шега, шега, но си е пълна истина, че такива деца търсят "себеподобни ", защото им е трудно да задържат приятелство. Същото е и за възрастни - трудно вършат монотонна работа, трудно довършват започнатото, често сменят работно място, трудно задържат приятелство и връзка. Събират се с хора също отпаднали от обществото. На мен хич не ми е смешно.
На моето дете дядо му го нарича "терорист". Учителката му по английски My crazy boy. Като вземаше участие в час по английски говореше с високо крещащ глас подскачайки на стола, жестикулирайки с ръце.

Толкова познато ми е всичко, което пишете. Тази година моят син беше в първи клас. Кошмарно започна учебната година. Учителката му всеки ден ми се оплакваше от него. Точно отчаяние и безсилие изпитвах. Водих го от един специалист на друг. Овладя се някак ситуацията. Според мен Есприко-то му помогна страшно много. Сега пак има епизоди на превъзбуда и емоционалност, но в много по-различен интензитет. Завършихме учебната година с големи похвали от учителката по отношение на поведението, иначе по мое мнение разхлабихме учебния процес, но аз толкова се бях ошашавила с тази вечна превъзбуденост, че оставих малко неглижирах ученето. Сега през ваканцията ще запълване пропуските.

И синът ми е същата история като вашите дечица. Тази година беше първи клас, но учебен процес нямаше , гледахме просто да коригираме поведението. Програмата им беше много лоша първите часове физическо, музика все предмети, които го превъзбуждат и после целия ден не може да се събере. Почти всеки ден децата от класа ми казваха какви странни неща е правил , гледат го като голям камък. В повечето случаи се смея , но понякога ми става тъжно, че няма кой да ни разбере .