Трябва ми мъжко мнение относно изневяра

ъхъм, чак сега ли се оказа такъв?
Не го защитавам, но няма начин от 3 страни само едната да е виновна.
Натрупвало се е в брака, въпреки отличния секс.
Карай, забрави го и продължи напред.

За тях-мъжете, сексът може да е добър, дори отличен, без да изпитват някакви чувства към партньора. Докато при жената не е така и точно затова на тях им е трудно да схванат как може жените да имат претенции за предварителна нагласа и мило отношение, преди да разтворят краката.
Или, както много вярно е казано – мъжът е съгласен да прояви (или имитира) нежност, за да получи секс, докато жената е склонна да прави (или имитира) секс, за да получи малко нежност.

Ей затова жените имаме повече претенции!
А пък като гледам какви индивиди се подвизават в клюкарника и семейни отношения-май по-добре че изчезват в един момент. 
Към господата пишещи за телефони, компютри и прочие в специализираните теми нямам забележки.

Drako, наврял си се в женски форум и то за майки без да имаш даже дете, ама имаш претнции, че е матриархат хахаххахах

Аз не съм обиждала, къде пък видя това? Просто казах че не ти е тук мястото. И това ако е обида леле... Ох, честно наистина мъжките екземпляри тук много ме забавляват.

Мнението ми е че винаги и двете страни имат някаква вина, макар  и неосъзната. Наистина на никой мъж не му прави чест да постъпва по този начин. Това не е мъжка постъпка.

Без караници,моля! Stronger and Happy, аз поисках мъжко мнение и затова пуснах темата в Татковци, за да чуя основно тяхното мнение.Опитвам се да разбера мъжката гледна точка за изневярата.

Не съм казал, че всички мъже са злобни. Напротив, изтъкнах че познавам такива, които мислят като мене, но са малко.
Иначе, не виждам кое е нормалното. Обвързваш се с един човек, на който си доказал обичта си, създавате деца - най-скъпото и ценно нещо в този живот и в един прекрасен момент те спохождат някакви съмнения, някакви мътни чувства. И нормалното е да отидеш при друга жена? И да започнеш да я лъжеш и нея и децата си и себе си?
Добре, аз не съм светец. Не съм изпадал в такава ситуация, но да допуснем, че ми се случи да започна да изпитвам съмнения в обичта, към майката на моите деца:
Първото, което ще си помисля е, какво ще стане с децата? Трябва ли аз да рискувам тяхното щастие, в годините в които хората сме най-щастливи?
-Отговарям си: не мога.Ако те не са щастливи, аз също не мога да бъда.
Второ, ако те усетят, че аз не съм щастлив с тяхната майка, какво трябва да направя?
-Отговарям си: отново поставям тях на първо място. Ще направя всичко за да са щастливи и ако те са щастливи, тогава и аз ще съм щастлив.
И накрая естествено, опираме до въпроса - а как да постъпя тогава с майката на децата?
-Отговарям си: първо трябва да потърся проблема в себе си. Кое ме спира да съм щастлив с една жена, с която някога съм бил на седмото небе, на която съм дарил сърцето си и съм обещал да остане вечно нейно. И няма да скрия какво се случва с мен, защото дори само едно споделяне може да разведри нещата и да ми даде сили и увереност, който предполагам в този момент ще ми липсват.
И няма да отида при друга жена, за да търся нова любов.
Сигурно звучи някак прекалено хубаво и прекалено идеално, но само този начин на мислене ми дава някаква увереност и вяра в доброто бъдеще. Всяко съмнение изяжда малко от тези две неща. И кое ме е накарало да си вярвам толкова много? Цял живот гледам примера за обратното - какво се случва, когато криеш, когато лъжеш, когато чувствата изчезнат и започваш да живееш на инат, срещу себе си, срещу човека до себе си и срещу двете си деца. Едното бях аз.