Защо останахте с едно дете?

Aila, страхотно е при вас. Три вече по-самостоятелни деца и то само с две бременности.

За семейния модел, не съм съвсем съгласна, че е определящ. Аз съм единствено дете, а не съм се колебала, че искам две. През цялото ми детство ми е било скучно - нито брат или сестра, нито братовчеди на моята възраст. Все си играех сама у дома, на почивка, на ресторант и т.н. Сега като голям човек ми се струва хубаво да имаш брат или сестра, с които да общуваш, децата ви да играят и т.н. Все се чудя какво е чувството да имаш брат или сестра. Затова и исках да имам две деца. А след време дали ще са близки, мисля че зависи и от възпитанието което ще им дадем, освен от други фактори.

Винаги съм искала само 1 дете. Умишлено не родих рано, все не бях готова, живееше ми се. Забременях от първото не пазене (на 31г.), най-леката възможна бременност, леко раждане, спокойно бебе (почти не усетихме колики и зъби). Знам си капацитета и възможностите и че няма да ми стигнат за още едно дете. Трябват много търпение, здрави нерви и финанси също, аз нямам и трите. Има жени, които могат да отгледат 5 деца и няма да им тежи. Има и такива, на които едно им стига, аз съм от вторите. Често чувам довода за братята и сестрите, че били сплотени, че щели да си помагат. Аз лично познавам братя/сестри, които не могат да се дишат, както и единствени деца, които не са егоисти. Не искам да съм бременна пак и да раждам, не искам пак да стоя затворена вкъщи. Знам, че звучи егоистично и студено, но така се чувствам.

Винаги съм искала да имам 1 дете - дъщеря. Стана, но малко трудно - недоносена, злояда, не наддаваше. А и за без баща едно ми беше достатъчно. Като се събрахме после с ММ исках второ,  но  той не беше съгласен - опасяваше се, че ще се наложи ин витро. Беше на мнение, че хормоните ще ми се отразят зле и не си заслужава риска. Да сме си живеели сега, а след време ще гледаме внуци. Така и стана с времето.

Аз се чудя за 2-годишната разлика между децата. В детството ми беше традиционна, сега, като гледам, също е много често срещана. Може би заради сливането на майчинствата и да не правиш много паузи в работата. Дъщеря ми е почти на 2. От няколко месеца е изключително залепена за мен. Дори и като си се занимава кротко с нещо, идва и сяда в мен да се занимава. Много иска да я гушкам, да я целувам, и тя ме целува напоследъ. Често заспива в мен, винаги иска да спи при мен, навън често свива краката да я вдигна и да я гушна, като види непознати, а понякога и познати, като се притесни. Ако бях бременна и с някакви неразположения или имах новородено, докато е в този период, щеше да е голяма травма за нея, че не мога да я гушкам и да се занимавам с нея достаръчно. Мисля, че и други деца са така. Ясно, че като има вече бебе, няма как да го върнеш, независимо колко е травмирано първото дете, ама не ми се струва хубава възрастова разлика в този момент.

И за друго се сетих, за един сън, който все още помня, макар че или страшно рядко сънувам или хич не помня сънища. Дъщеря ми беше новородена, когато ми се присъни, че раждам, много трудно раждане, обаче бебето се роди някакво чудовищно и ме погледна с много зъл поглед, като го извадиха. Побиха ме тръпки и чак се надявах някак естествено да умре, защото е чудовищно, обаче не. Беше много жизнено и свръхразвито за новородено. Растеше бързо и в един момент някак разбрах, че иска да убие дъщеря ми. Тогава реших да го убия аз и се събудих цялата разтреперена и с разхлопано сърце. Чак, като видях, че дъщеря ми си спи кротко и няма никакво друго бебе, се успокоих. Сигурно е бил сънят някакъв израз на ужаса ми от друго дете.

Трудно е с  около 2 годишна разлика. Трябва да има помощници за да може майката да обръща внимание и на двете. Но пък като пораснат си играят заедно, занимават се и родителите са по-спокойни. Наблюдавах това с децата на братовчед ми. Сега са 1 и 3 ти клас, винаги са заедно. Баткото ходи на курсове по  англ. и китайски. Малката и тя иска и от 4 годишна я водят. Докато той беше предучилищна покрай него изучи букви и цифри. Някак си е по-развита от наборките си.

Понеже работя с деца определено не бих си причинила малка разлика на децата.

Доста по лесно е ако разликата е поне 4-5 години.

Щерка ни е на почти 13 и всеки път когато се прибере у дома и ми заразказва какво споделят приятелките й с братята и сестрите им,  всеки път ми казва, че се радва на спокойния ни дом и на това, че сме много близки и навсякъде сме си тримата и няма и малки брат/ сестра.

Бях чела някъде-голямата разлика е хубава за родителите, а малката-за децата.
Без помощ си е тегаво, ние сме сами като кучета тримата и ако трябва пак да го преживея-не, не..

 Много обичам деца и исках поне две, но... БожА работа.  Наслаждавам се И на племенника и съм благодарна, че ги има. Най-сладките мигове са с децата.

Сред съучениците на дъщеря ми повечето са с голяма ралзика. На 16 г. е и има доста бебета и деца в първите класове. Така че на теория може и да е рядкост, но в действителност го срещам често. Също така наблюдавам голяма привързаност и желание за контакт/грижа.
Като цяло е много относително дали малката или голямата разлика е +, всичко зависи от децата и характера им, даже не винаги опира до възпитание.

И моя приятелка все казва, че децата ѝ си играят двамата и не я занимават. Надявам се да е така..Нейните са с 2 години разлика. Сега голямото е превзело баща си и почти не се виждам с енго. Надявам се малкото като порасне малко да с еоткачат от нас и да се заиграят двамата. Сега аз основно се занимавам с малкото, мъжът ми с голямото.

Аз исках да имам едно дете. После поразмислих и исках и второ, но мъжът ми имаше други планове за себе си и бъдещето си. След като се разведох не намерих достоен мъж. Когато срещнах настоящия ми мъж годинките ми бяха повече (макар, че според Бг мамите си е нормална възраст за раждане), а и дъщерята беше голяма и не ми се започваше наново. За какво да съжалявам? Не можеш да имаш всичко, което искаш.

  Не може, поне не и едновременно.

Имам 2 броя породени. Второто го отгледах само покрай първото, изобщо не го и усетих.
Изобщо сега не ми се занимава отначало с всичко, така че напълно разбирам ситуацията с едното дете...

Аз бих искала второ дете - не че съм особено майчински настроена, но определено смятам, че за първото дете е добре да има брат или сестра по ред причини.

На мен лично ми липсва смелост за второ дете. Това е емоционално-психологическата причина. Физическата е, че със сина ми изкарах тежка бременност, със серклаж и шест месеца на легло. Предишната година имах едно раждане в шести месец. Гинекологът ми е категоричен, че следващата бременност отново ще бъде със серклаж и много лежане. Само че преди вече девет години можех да си позволя да лежа по цял де, сега е изключено.

Един ден, докато висях на главата на детето, докато учеше, то ми вика: Ти защо не родиш още едно дете, за да не се занимаваш непрекъснато с мен? 😂

Взела си ми думите от клавиатурата.
Това е. Разни хора, разни светове.