Защо останахте с едно дете?

След 2- 3 години приказки ММ ме нави за бебе, и ето го резултата , дъщеря ни е вече на
 9 месеца. Но! Имах ужасна бременност, ужасно раждане, тялото ми не е като преди и направо се мразя. Стоя затворена в къщи . Майчинство в комбинация с тази пандемия направо ми иде да си направя сепуко понякога. Гледах един репортаж на господарите за един господин който един ден излязъл да купи памперси Итака и не се върнал ( минали 12 години). Ми понякога го разбирам човека.... А като знам, че ММ иска и второ и лошо ми става...съгласили сме се уж след 4 години да пробваме живот и здраве...има време дотогава, може той да се откаже, може аз да се навия 🤷🏻‍♀️ сега ми се струва немислимо, ако ще и милиони да ми дават.

Първо: трябва да твоят ММ да ти обещае, че ще го гледа минимум 50%, ако не и повече, защото очакваш пак здравословни проблеми след раждането. (Той и да обещае, няма да го спази).

Второ: записваш си час за лекар за автоимунното ти заболяване, за да чуеш какви ще бъдат рисковете при евентуално втора бременност и след второ раждане. Също час за гинеколог, за да обясни рисковете за гърдите, кръвоизлив и т.н., след като вече си имала такива проблеми.

Отиваш на тези прегледи заедно с твоя ММ за да чуе и той и да е наясно.
Ако лекарите смятат, че е прекалено рисковано за теб, а той въпреки това настоява, значи му е все тая жива ли си или не, и едва ли ще искаш второ дете от него.
Обаче ако се окаже, че рискът според лекарите няма или е незначителен, това би успокоило и теб. И ще остане само да го убедиш да се включва в гледането, или да плаща за гледачка да ти помага.

Я да се изкажа и аз, въпреки че съм с две. С първото имах доста помощ, беше ми доста по-леко. Може би затова се навих на второ. И изведнъж - шамар - проблеми, с които трябва да се оправям почти сама.
И в понеделник съм пак на разговор с логопеда, с администрацията, трябва и на лекар да ходим...Уф.

Чувството да имаш брат или сестра, или и двете (моят случай), е много хубаво. Като малки може да се биете или да се разбирате, но това е човек, който реално ти е по-близък от майка ти и баща ти, а такава връзка много трудно може да се скъса.

Едно време мятаха редовно 1 годишни на някоя баба в провинцията, на село и ги прибираха чак за първи клас. Ако се случи да се роди второ дете малко след първото, гледаха бебето до 1.5-2 години и го пращаха на бабата, а прибираха 3-4 годишното и го пращаха на детска градина. Имаше и седмични ясли и градини. Беше популярно някоя баба, свекърва, тъща, която е пенсионерка да иде да живее с младите и да помага с децата или поне домакинството. Отпуските по майчинство тогава не са били 3 години. Майка ми си е взела всички възможни отпуски като майчинство, платен, неплатен и ме е гледала до 1.6 години някъде.

Моите деца са с 1г10м разлика. Щяха да са с 1г7м-1г.8м разлика ако синът ми не беше се родил надоносен.

Нямах тежки бременности и носех сина ни до края на втората бременност, включая в деня на раждането и даже правихме "Фър" във въздуха с контракциите ми. После станаха зверски и го оставихме у съседка, у която вече беше спал следобед и беше приятел и адаш със сина и. На другия ден дойде да види бебето и беше много щастлив. Първото ми раждане беше чрез секцио, но не попречи да вдигам и нося сина, а на 1г той тежеше 12 кила, после 14 кила. Свиква се и е полезно за костите 🤩.

Мисля, че травма има при прекалено голяма разлика. При 2 годишна разлика няма травма, защото още не са осъзнати и не знаят точно какво се случва, а и не са мислили искат ли или не искат да имат братя и сестри. До 5-6 годишна възраст много исках брат или сестра и да ги бутам в количка, на 8г не исках изобщо да виждам малко дете, а на 11-12г знаех, че са допълнителни наследници. Моят син не се помни сам.

Синът ни спеше в нашето легло като се роди дъщеря ни и там продължи да спи и след раждането и. Известно време спа в леглото с майка ми, защото беше дошла и беше новост, но като си замина се върна пак между нас 🤐. Бебето спеше в люлка до мене. Като стана на 3м я преместихме в легълце и от 1г спеше и тя при нас.

Имахме 2 колички, но каза, че количката е за бебето и не пожела да седи в количка, та я носехме с нас сгънаха и като заспи го слагаме там легнал. Важно е да не се слага бебето в количка, която голямото дете счита за своя. Извадихме за бебето количка, която бяхме купили за него, за пътуване, но вече не я помнеше. Детско легло не беше имал дотогава и не му и купихме за да не помисли, че го отделяме.

Гледахме да не се чувства пренебрегнат и всичко, което мога да правя с него да го правя аз. Аз го хранех, къпех и приспивах. Извеждаха го майка ми и баща му, после свекърва ми. Сам, без бебето съм го извеждала рядко,защото дъщеря ми отказваше биберон, дори с кърма. Вързвах бебето на гърба си и вземах количка обикновено. Няколко пъти ми каза, че иска да го нося на гърба си и го взех на гърба си, а бебето го сложих в количката.

Първото ни дете искаше да тича, скача и играе и не му пукаше кой го извежда, стига да го изведем, което е трудно в студа и без бебе.

Малко след раждането на дъщеря ни го записахме на група за игра в местната ясла 3 пъти седмично от 8 до 11.30ч. Там имаха зали с пързалки, люлки, басейн. Водеха ги на театър, балет, кино, в парка като е топло. Организираха и целодневно излизане с родител. Първоначално ходех с него един месец за да свикне и после го водех, оставах 1 час и си тръгвах и отивах да го прибера. Свикна и не е плакал, а сестра му искаше да влиза и тя. Ако има нещо подобно около вас го препоръчвам с 2 ръце.

Бебето докато той тръгне на детска градина живя на гърба ми 🤩, което не я бъркаше, а той като малък не искаше в кенгуру.

Новороденото суче, ака, пикае и спи. Първите месеци са лесни. Гушках сина ми докато кърмя бебето ,като бебето го слагах на възглавница с краката навън.

След година те започнаха да играят заедно и са много близки и до днес. Хубавото е, че ги водехме известно време заедно на градина, в началното училище, в колежа ( ниво прогимназия). Чак в гимназията тръгнаха в различни училища. В един и същ период сме учили букви, смятане, таблица, търсили училища, университети.

Единствения негатив от малката разлика, която виждам е, че са капсулирани заедно и не търсят приятелства с други хора. Когато предложа на някого билети за пързалка, кино, театър с негови приятели ми отговаря, че иска да иде с брат си/сестра си.

Като бяха деца ги водех за 2 месеца лятото в България, но не научиха български. Предпочитаха да си играят заедно и не проявяваха никакъв интерес към другите деца, които опитваха да контактуват с тях. При дъщеря ми имаше наченки на социализация преди 6-7 години, но за кратко.

Имах помощ от майка ми  от раждането на дъщеря ми до 3м и след още 2 седмици дойде да помогне свекърва ми за 6 месеца. След това синът ни тръгна на градина, първо всеки ден от понеделник до петък от 8.30 до 11.30, после всеки ден от 8.30 до 11.30 и от 13 до 18.30, като след 16.30 можеше да го вземем когато искаме. Можеше да остава и за обяд.

Не е сложно и травмиращо ако има помощ поне с домакинството и някой да извежда детето през първата година на второто детенце.

Няколко познати семейства искаха по 3 деца. След първото рязко размислиха и останаха с по 1 или 2.

Ако си склонна да осиновиш, не не е невъзможно. Поне в България. Просто не слагаш долна граница. Тъй като имаш сравнително голямо дете, то също ще бъде включено в проучването и може да го включиш в курса.
За протокола. Сама осинових две деца, не едно, през 9 месеца. Първото беше на 3г, второто бебе на 3 месеца, когато го видях за първи път. След месец си го взех у дома.
Има и инсеминации с донорска сперма.
По темата на авторката. Единствено дете на възрастна двойка съм и това никога не ми е харесвало. Родителите ми не успяха да създадат второ дете - когато съм се родила майка ми е била на 40, а татко на 48. Родена съм със секцио, спешно, плацента превия. Казали на майка да се пази поне една година. Между 1 и 2 та ми година баща ми прекарал повечето време по болници и санаториуми и явно не им е било до опити. А и майка рано влезе в критическата. Не се решиха на осиновяване, след като вече имат дете. Така аз пък реших да не оставам с едно. С първото дете минахме през много тежка адаптация, второто, бебето беше песен - спи, яде, будува активно... Не ми беше лесно, но не съжалявам. Вероятно няма да мога да им дам всичко, то и едно да беше пак не бих могла да осигуря всичко - пътувания в чужбина, частни училища и подобни, ама едва ли е и най-важното точно това. Поне от моята гледна точка.

И аз така, в обратен ред. Ако позволите да се обадя, щото не съм с едно. Оставиш ли се, страхът винаги побеждава. И тази тема показва, че няма защо да се сърдим на мъжете, задето не искат да се обвързват и женят 😊
Аз исках децата ми да са с малка разлика, макар да ми предстояха два твжки изпита през второто майчинство, като за втория изобщо не подозирах, че ще се появи като вариант и възможност. Отделно, след второто раждане се чувствах много по-спокойна, уверена, абе - липсва ми това време на майчинството. За себе си избрах това - знаейки, че мъжът няма как да ме отменя 24/7, дори да иска, предпочитам да се фокусирам върху удоволствието от отглеждането на децата, като намирам всевъзможни начини да си запълвам времето и да се разтоварвам, дори в тяхно присъствие. От много мислене и чудене кое как да стане - естествено, че в по-добре нищо да не стане. Даже и мъж не ни трябва, само ядове, какво да говорим за деца 😈

Никога не съм предвиждала повече от едно дете. Аз съм едно дете, мъжът ми също, така че изобщо не е имало разногласия, нито изречения от роднини. Имах много лека бременност, след това от първия ден вкъщи с мъжа ми сме го гледали заедно - не е имало драми кое е женска работа и кое недостойно за мъж.

Имаме възможност и време и три деца да отгледаме,но не можах да забременея втори път..
А като минах 40 години и съвсем се отказахме.
И първото ни дете е много дълго чакано

Моята причина да не мисля сериозно за второ дете беше страх! По време на първото си раждане щях да умра, ама съвсем обективно. След това дойде огромната промяна, която носи едно бебе и аз не бях подготвена за това. Имах изнервено и трудно дете. Аз сужасна следродилна депресия. Той порастна и стана по лесно, но аз изпитвах вина към него, че не съм му дала всичко възможно в емоционален план и  огромно желание за второ бебе, НО и ужасен страх от бременност и раждане. Всички около мен също подгласяха, че не си струва риска. И така всеки ден в продължение на 7 години в мен се бориха страх и желание. Накрая се чувствах толкова зле и знаех, че ще съжалявам до края на живота си, ако поне не опитам да забременея отново.  И забременях, трудно при това след АРТ. В секундата, в която разбрах, че съм бременна всички страхове изчезнаха! Ама всички, минаха ми и страховете от генетични тестове и фетални морфологии. Имаше проблем с бременността, но въпреки това бях мноого спокойна и щастлива. Прекрасно и леко раждане и най спокойното и прекрасно бебе на 1 месец до мен в момента. В момента се чувствам емоционално изключително удовлетворена.
Така, че ако имате нужда, искате и можете направете го! Ако причината е страх просто не си струва да се терзаете, защото завинаги ще си мислите "ами ако...". Но ако се чувствате добре с едно дете, пълноценни родители и не желаете да дадете нужното време и внимание на друг човек, то недейте! Това не е състезание за бройка! Дайте емоционално всичко, което можете на вашето дете и бъдете щастливи както го усещате!

И аз не искам второ дете. Бременността и майчинството ми дойдоха в повече, скоро ще се връщам на работа и сега и за това почнах да се притеснявам, че няма да се справя с всички задължения. И това при положение, че имам 4 броя баби и дядовци наблизо, които много помагат.  Явно не съм майка героиня, няма да си причиня всичко пак. Да не говорим, че още се боря със здравословните проблеми, които ми навлече бремеността и кърменето (малката е на година и 7месеца).
Свекървата мрънка, че като имаш само едно дете го мислиш двойно повече, за мен това е абсурдно. Вика "като си имаш две, на едното и да му се случи нещо си имаш още едно". Чакай бе, това да не е като да си имаш два чифта обувки и единия като се скъса, си имаш втори и си го носиш.. За мен две деца значат двойни притеснения и никой не може да ме убеди в обратното.

Винаги съм искала второ, но имам изчерпан яйчников запас и ако някога ми се случи, ще е чудо. Аз имам брат, който безкрайно обичам. Да, като малки се биехме, но децата не остават все малки. В момента връзката с брат ми е едно от най-ценните неща в живота ми. Много ми се искаше да подаря това и на сина ни. Мисля, че да дадеш брат или сестра на детето си, е подарък, по-ценен от всичките материални такива. Но после трябва да вложиш усилия и в това да изградят връзка, основана на обич. Това не е изцяло даденост, възпитава се.

Този аргумент съм го чела и във форума... Параноично ми идва. Ако наистина го мислят, най-малкото не трябва да качват децата в една кола.

Псраноично или не, наблюдсвала съм години наред семейства с увредени деца. Немслко от тях се решиха на второ и трето, а има и случаи, когато след загубата на първото, имат по три породени.
Недейте да съдите, капсулирани в собствени страхове. В какво да те убеждаваме - че две е по-добре от едно?!Двойни били притесненията.  Може и тройни да са, може и нещо с партньора да се случи, всичко може.