С лекота завършват висше в провинцията...

Авторе, вече ти отговорихме на въпросите неведнъж, спомен нямаш ли? Какво те притеснява, отново не разбирам? Не е от вчера това положение, не е нещо фрапантно и ново като тенденция. Престани да умуваш кой с колко и къде е завършил, а гледай себе си и собствения си живот, защото рискуваш да премине в гледане в чуждата паница. Ако ще Оксфорд и Харвард да завършат с преписване (което няма как да стане), теб какво те грее? Мисли за себе си, учи за себе си, работи за себе си. Нито ти ще им работиш работата, нито ти ще им храниш семействата, нито ти ще им обличаш децата. Всеки се справя някак с живота си, кой по-добре, кой по-зле, както намери за добре. Бъди благодарен, че имаш образование в хубав според твоите критерии университет, радвай се, че имаш стабилна работа и високи доходи, друго не бива да те интересува.

Ами аз......просто му отговорих на него. Иначе сте права.
Вместо да се "изумявам" и "умувам" за Русе и Габрово - аз трябва да си гледам собствената паничка.
Вместо да философствам тука - трябва да си гледам огромните дългове, разбитата психика и скапания животец...

Кой е виновен за дълговете, скапаната психика и скапания живот?

Защо изобщо нечие мнение кое е лесно и кое е трудно се приема ей така? Може наистина да му е било трудно на някого, а може и просто този някой повече да мрънка от другия че му е трудно. Че и се повтаря този екзистенциален въпрос през няколко поста, явно му е важно на автора.
Сигурно одъртявам вече, щом това е мнението за университетите, времената се менят. Когато на мен ми беше време да кандидатствам, се ширеше по-скоро обратното мнение. Всеки казваше че в ТУ София зорът е докато влезеш, а в Габрово се влизаше по-лесно, но ни най-малко не беше лесно да се учи в него. Имах доста колеги които се отказаха, защото не се справяха. Между другого, в стопанската академия в Свищов също не беше никак лесно да се следва а на УНСС му се носеше славата че влезеш ли, може и хич да не учиш и пак ще завършиш. Всичко това са приказки на други хора, разбира се, аз си знам само на мен какво ми е било. Също както впечатленията на автора са от други хора. Кой колко обективно ги представя нещата - това никой не го знае. Със сигурност нещата са се изменили навсякъде от тогава, за съжаление навсякъде не към по-добро.
Реализация по специалността винаги е била по-лесна в по-голям град, нищо странно няма в това. В малък град изборът на работа е по-малък и човек накрая хваща каквото може вместо да стои без работа и без доходи.
Има и едно друго нещо дето като че ли у нас е по-малко застъпено отколкото в някои други страни. Контактите, създадени по време на следването, могат да са много трайни и много полезни. За някои приятелите от следването са като нечии приятели от казармата навремето, ама тая аналогия авторът ще е твърде млад да я разбере. Търсят се, имат се, помагат си. Та в тази връзка наистина учене в по-голям поток би било по-полезно откъм по-разнообразни контакти. Практиките по време на следването също за това служат, но повечето отчитат там нещо проформа и ги пропускат. От години наблюдавам че те повечето почти не ходят и на лекции, камо ли да се сближават там.

Аз съм завършила ТУ София в доброто старо време. И да, трудно беше, но не и невъзможно - зависеше си от човека. Тези с добра основа, ходещи на лекции и упражнения не само се справяхме, ами и стипендии за отличен успех вземахме. Други влачеха с години изпити и се оплакваха какъв звяр бил тоя или онзи. А аз от "зверовете" имам най-добри спомени. Един от тях (Киро Секирата) даже не ме изпита - докато обикаляше редовете да следи за преписвачи ми погледна в листа и видя как си чертая схемичката. Взе ми листа и каза - няма нужда от повече, само по чертежа виждам, че знаете всичко.  Та трудното е субективно.

Но има нещо друго, което за мен беше много неудовлетворително. В ТУ София трудността идваше от силно теоретични предмети - 4 или 5 математики, химии, физики... Все неща, които после са абсолютно ненужни за 95% от инженерите. И се преподават теории и уравнения за морално остарели машини, докато в същото време изобщо не се наблягаше на нужни в практиката неща (например страници и страници уравнения за двигател-генератор (технология от Втората световна война), и само един абзац за PLC-тата в стил "има и такова нещо"). В резултат и отличниците излизаха на практика невежи за важните неща и с ненужни математики и теория в главите. Имам поглед как се преподава в западни университети и няма нищо общо, всичко има смисъл, не е абстрактно, а е практически насочено и в тон с най-новите тенденции и технологии. 
Както и да е, ако "лесното" в някои университети идва от това, че гледат през пръсти на "ненужните" дисциплини, а наблягат само на важните за практиката, то тогава от тях може би излизат с относително малко (безсмислен)  труд добри инженери. Не знам как е де, само теоретизирам.

Те в момента математиките никъде не са по 4-5, да са оставили до две и толкова. Иначе е факт че те най-много ни мъчеха, освен завършилите математически гимназии де, те бяха малко по-подготвени за това чудо.

Има го и другият момент, както написаха няколко потребители тук, че преди време всички университети горе-долу са били на едно ниво. Имало е много повече завършващи ученици, съответно местата в университетите даже не са достигали. И Русенският университет, който преди е бил тясно специализиран за инженерни специалности, се е водил доста престижен, както и Шуменският, само че за педагогически специалности. Това, че днес естественият прираст е отрицателен, е друга тема, но университетите като сгради и учреждения вина нямат. Искат да оцелеят, не желаят да бъдат закрити - търсят студенти, събират и куцо, и сакато, както се казва. Това са двете възможности - или да бъдат закрити, или да приемат всякакви студенти и качеството им на обучение да бъде съмнително. Е, предвид факта, че знаем какво става с безстопанствените сгради и в каква тъжна картинка се превръщат впоследствие, както и изхождайки от факта, че е грехота да се закрива хранилище на знанието, повечето предпочитат втория вариант, включително и аз, честно казано.

И в този ред на мисли - има голяма разлика между човек, завършил Русенския университет през 1985 г. (примерно) и такъв, завършил го през 2015 г. Нещата са несравними.

И аз го забелязах едно време това явление - не точно за Русе или Габрово, но ми направи впечатление, че хора, които сигурно са се затруднили да завършат техникум, не само че отиват да следват висше, а даже и върви по-лесно. Отговорът е в приема и свободните места. Толкова места има, че всички завършващи са по-малък или равен брой. Никакво пресяване, а преподавателите искат парите да вървят и ако може да се откриват още специалности и места вместо да се съкращават. Резултатът е това. За СУ и усилията - просто там конкуренцията е по-голяма, влизат по-трудно. Преподавателите като имат преобладаващо напъващите се да учат, натискат и искат още. И положението е напрегнато. В Русе и Габрово няма напъване, преподавателите гледат и най-пропадналите да завършат и изискванията падат много. Не разбирам само какво се нервираш? Яд те, че някой ще има диплома лесно, а друг същата диплома трудно? Да не би дипломата да върши някаква работа. Ако целта на занятието е да имаш диплома, отиваш където трябва и завършваш леко. Само че в следването едно от най-важните и ценни неща е средата, в която се намираш и хората, с които общуваш, а не "знанията" или дипломата. Ако изкараш 4-5г сред посредствени хора, няма да станеш велик инженер. Има я и другата крайност, голямото самочувствие, че някой завършил СУ. Очаква като каже къде е завършил и хората да примират или да го сложат за директор.

Явно тия от провинцията са се реализирали,а той със СУ не.

То между реализирали или просто започнали работа има голяма разлика. Интересно тия умните защо са се набутали в СУ да им е трудно? Защо не отидоха в Габрово да изкарат лесно? Или им се иска те да са в СУ, защото са умни, но в Габрово да е много трудно ученето - да има справедливост. Престиж (доколкото има такъв от университета) се иска, но останалото по равно.

Има и друга насока тази тема. Доста хора си надскачат възможностите и ученето им ги изкарва от релси до степен на психични отклонения. Оплешивяващи 25 годишни инженери не са рядкост. Така че не е за всеки и често пъти може да се спори дали си е струвало цялото учене.

Не става въпрос за надскачане на възможностите, а за болна амбиция, маниакално желание да доказваш постоянно, че си номер едно. За съжаление и аз страдам от този "синдром". И е изморително, крайно изцеждащо психиката и равновесието. Опитвам се да се боря с тази си амбиция, но невинаги се получава.

Истината е, че няма защо да се гледа в чуждата паница. Хубаво, имат диплома за виШо и какво от това, след като не могат да приложат знанията си на практика и работят като миячи на чинии, шивачи и гладачи? Нищо лошо към тези професии, но те и по принцип могат да се работят без висше образование за тази цел. Та нека не се вживяваме в ролята на съдници, защото самите ние не сме си оправили собствените животи, за да зяпаме в чуждите и да коментираме кой колко бил учил, кой какъв университет бил завършил и прочие. Живи и здрави да сме, всичко друго се оправя, постижимо е!

След като авторът е завършил престижен университет, предполагам, че няма да му е трудно да си намери и работа, от която да си докарва прилични месечни доходи. Но по някой път съм забелязала и друго - най-големите отличници и умници са по-малко реализирани от отворковците и по-разкрепостените ученици и студенти, защото на умните им липсва едно ценно умение, което все повече се цени на работния пазар - комуникативност, липса на притеснение, отвореност към нови идеи. Тези умения се придобиват не чрез учебниците, а чрез реалния житейски опит.

Има си стара латинска поговорка: Не за училището, а за живота учим. Обаче има доста вманиачени точно да учат за училището. Изпълняват всички изисквания, борят се за шестици. После я магистратура, докторат. Я втора специалност, може и трета. И накрая работи посредствена работа и мърмори "аз с 2 висши, а оня виж го как се уредил...".

Така са устроени повечето образователни системи - гледат се оценките и успехът в училище е важен, ако искаш да учиш престижна специалност в престижен университет. Навсякъде е така още от време оно. Поне в европейските страни. И по този начин хората са принудени да се стремят само към високи резултати, не се научават да губят, в някои случаи растат абсолютно непригодни към "живия" живот.

Просто идеята е човек да осъзнае, че има много по-важни неща в живота от това в кой университет ще учиш и че ако не успееш да влезеш в СУ например, не е болка за умиране, животът си продължава. Забелязала съм, че масово младите хора вече са кариеристи, включвам и себе си в това число. Кариеризмът е хубаво нещо, но до известна степен. След прекрачването на границата не е здравословен и пълноценен. Но да - макар и да се отклонихме малко от темата, искам да кажа на автора да се абстрахира от това кой къде и какво е завършил. Да, може би те ядосва фактът, че хора без качества заемат хубави позиции, но то е така - имаш ли връзки, калинка ли си на някого - няма начин да не успееш. Но не бива да бъркаш връзкарите с истински кадърните хора, защото има и такива, които си заслужават позициите и са си изработили доходите с много труд и пот на челото - те са достойни за уважение.

Кариеристи в смисъл на мерак за високи постове и заплати - вероятно е така. Но масово гледат да минат с минимум усилия и минимум ангажираност към работата. Не изпипват нещата, гледат да изпълнят как да е и да бягат на купон и лайф... Ако им дойде една задача първата мисъл е как да я препратят на друг и да с разчистят входящите задачи. Не казвам, че е 100%, ама е често срещано. За сметка на това на годишното ревю искат увеличения и бонуси и съвсем убедено се аргументират, че били давали всичко от себе си...

Аз не влизам в гореописаното число, защото обичам да изпипвам нещата до съвършенство, което понякога е труднопостижимо и крада от личното си време за почивка, за да предам всички задачи в срок и както трябва. Да, разбира се, че има и такива, които се осланят само на мързела си и на желанието си за високи заплати без да си мърдат пръста, но има и много мотивирани млади хора. Всичко зависи от личните убеждения и от възпитанието в семейството.