Как да продължа..

Здравейте! Имам нужда да споделя болката си и да прочета странични мнения, които да ми помогнат да възприема ситуацията и да продължа нататък. На 39 г съм. С партньорът ми се познаваме от 2002 г, в началото нещата не бяха много сериозни от негова страна и през първите 4-5 години имахме 2-3 периода на раздели от по 2-3 месеца по негова инициатива. През 2010 си взехме жилище и той започна планове за деца, но аз тъкмо бях сменила работата и имах нужда от няколко години да се докажа и да постигна финансова независимост и постоянно отлагах децата. Същото време чувствах несигурност, заради предишните му прищевки и заради, работата му, която не беше стабилна в последно време. Той се почувства излъган, в същото време бизнесът му фалира, той се депресира, потъна в дупка и поиска да си тръгна от жилището и да се разделим през 2016г. Каза, че не искал вече деца и искал да си гледа живота. През 2020 отново се събрахме като уж всеки беше простил грешките на другия. В началото на 2022 забременях спонтанно и мислех, че детето е знак от Бога, че това е моят човек и нещата вече се нареждат. Сгодихме се, започнахме да правим планове за нов дом и как ще отглеждаме детето. И двамата бяхме щастливи. Докато не се установи, че детето е с малформация и трябваше да прекъсна бременността в 26 г.с. И оттук всичко рухна. Аз го приех с мисълта, че така е било писано и всичко ще бъде наред със следващата бременност, затова и нямах търпение да мине периодът на изчакване. Мислех, ме следващо дете би намалило болката. Изследванията показаха, че е било случайност. През 3те месеца на изчакване се опитвах да говоря с него по темата, но той отказваше. Явно си е преживявал всичко вътрешно, той до последно вярваше, че всичко ще е наред, лекарите грешат и даже сънуваше детето преди да знаем дори пола. И 2 седмици преди да можем да подновим опитите ми каза, че много му тежи, че има нужда да остане сам и да преживее болката. Продължавал да вижда и сънува детето. Уж не се разделяхме и ме обичаше. Аз изчаквах с надеждата, че просто му трябва време, но вчера ми се обади по телефона с желанието да се разделим. Дори не поиска да говорим лично. Така го бил чувствал. Бил по-щастлив без мен, чувствал се спокоен и му било супер. Не искал да ме вижда. Сигурен бил, че дори да опитаме пак за деца - или няма да забременя или ще са с увреждания. Той бил виновен и бил убил детето. Затова не искал никога деца. После сменя мнението - някой ден, ако срещнел подходяща жена и го почувствал - можел да поиска деца. Сега просто искал да бъде щастлив - с мен чувствал постоянна тежест и напрежение. Последно бил щастлив, когато съм била бременна. След загубата вече не ме обичал. Последното, което ми каза, че в момента изпитва омраза към мен. Не знам с какво толкова го заслужих като 20 г съм го обичала, подкрепяла и никога не съм се отказвала от него. Да, не му дадох деца на времето, но колкото и да съжалявам, не мога да променя нещата, а и като не ми е простил, да не се бяхме събирали. За него тази загуба била по-тежка, защото чакал детето толкова години, пък аз като съм го пожелала и станало за 1г. Чувствам се ужасно обидена и предадена. Мислех, че ще преминем през това заедно и пак ще сме щастливи като имаме дете. В същото време още го обичам и разбирам, че го боли, но не е това начинът. Не знам как да започна всичко отначало на 40 г. Това са 20 г от живота ми, в които съм вярвала, че ни е писано да сме заедно въпреки трудностите и ще бъдем семейство..