Аз наистина не мога да разбера какъв е този страх. В смисъл - сам си, радваш се на свободното си време, особено, ако детето е пораснало и вече не търчиш подире му. А ако е малко е такова тичане, че, времето ти е ангажира, какъв страх?
Мен примерно ме е страх от скок с бънджи.
Защото се познавам, знам, че главата ми забучава, въздухът ми спира, веднъж на един лифт се ухапах зверски почти до кръв, за да си отвлека мисълта, въпреки, че пак ме държа известно време. Предполагам,че ще ми спре въздухът от уплах и ще получа инфаркт, от това ме е страх, защото изходът е фатален.
Ама да те е страх да живееш сам?
Мен примерно ме е страх от скок с бънджи.
Защото се познавам, знам, че главата ми забучава, въздухът ми спира, веднъж на един лифт се ухапах зверски почти до кръв, за да си отвлека мисълта, въпреки, че пак ме държа известно време. Предполагам,че ще ми спре въздухът от уплах и ще получа инфаркт, от това ме е страх, защото изходът е фатален.
Ама да те е страх да живееш сам?
Може би проблема е в това, че по-голяма част от съзнателния си живот съм прекарала във връзка, свикнала съм да се грижа за някого и мисълта вечер да се прибера и да няма с кого да си кажа две думи, с кого да споделя вечерята си, кого да прегърна.. някак си ме плаши. Знам също, че това е проблем с който трябва да се преборя, но за момента поне не успявам да се фокусирам върху себе си, заради мислите за другия, колкото и глупаво да е..
И аз искам някой да се грижи за мен, да си помагаме взаимно и да не съм сама 
) забелязвам, че не съм склонна да търпя кофти мъж за тая цел. Та хайде да си направим женска комуна 
