ОСИНОВЕНИ,време е да кажем нещата такива,каквито са!

Бадемче,
Мерси за появата ти тук!

Задавам въпрос с повишена трудност:
С какво на децата от Могилино им става по-леко от това, че невръстни  осиновени деца биват подтиквани да пращат смс-и и да се потапят в духа на проблематиката на децата от този дом.  Дебелото подчертаване, че не им се дава да гледат филма, в което не се съмнявам, не променя нищо.
Не е ли еднаква помощта, нали цената на смс-а се поема от родителите, а клетниците от Могилино няма как да разберат кой е пуснал смс-а.

Това изпращане чии емоции и други неща  "храни" и на кого е в услуга ?
(Нямам предвид търговското дружество - доставчик на услугата смс).

Не съм чула политик (в това си качество) да е създал обстановка/ситуация и пр. осиновени НЕВРЪСТНИ деца  да пускат подобни смс-и и пр.

Друго имах предвид.

  Пуснах го като нова тема ,но ще го сложа и тук http://www.dnevnik.bg/show/index.php?storyid=464497&p=0#comments

 Забравих- Честита Баба Марта на всичик!!!

Мерси Диване,

Моят мартенски подарък за всички деца в тела на възрастни е този:

Най-простичкото, конкретно и ясно, с което мога да оприлича нашата орис, е изразено в моята призказка за компютрите.
Една от мамите  ми даде подтик да я повторя тук (а я измислих за Дарена, исках да извадя с хастара всичко и да и го покажа, задушавах се от писанията и, а някои деца нямаха и нямат и до днес воля да дочетат докрай всичките и дисекции, а тя е човек,  който си заслужава усилията), а беше пусната в друга тема.  Мисля, че съм и благодарна за това, че ме отчая до краен предел и ме нахъси да я съчиня.

Имало едно време два компютъра. Единият бил програмиран за градене, плод, здраве, развитие, усъвършенстване, сигурност,
а на другия заложили програма: "унищожение, свиване на функциите, изчезване".
Минало време.
Двата били в едно помещение.
Каквото за единия, такова и за другия - прах, непостоянен ток, механични удари от кого-ли- не и т.н. Може дори първия да бил подложен на повече удари.
Но всеки следвал това, за което е програмиран.
Е, от време на време програмираният за градене давал приятелски съвети на този, у когото заложили програма
"унищожение",
да вземе да се стегне, и давал за пример себе си.


Не знам дали е ясна приказката. Моля всички програмисти само да ми се смеят, а да не "заклеймяват" техническата ми неграмотност, но аз така разбирам нещата.
На мен ми трябваха години да го осъзная, както и болезнена провокация и обвинения към мен,  но определено си е струвало.
Това е моята истина и моето обяснение.
Вече съм по-спокойна когато програмираните за съхранение и градене копмпютри ме нападнат да ме съветват. Вече не съдя себе си, че не съм кадърна колкото си мисля, че са другите да посрещат бита и действителността, не се и считам за нарушител и престъпник, а само си давам знак, че това е друг комп с друго заложено.
Времето за залагане е преди и непосредствено след зачеването и по време и непосредствено след раждането. Колкото повече се отдалечаваме от зачеването и раждането, толкова повече в компа мне може да се бърка с надежди за реална промяна.

Но това не означава, че нямаме избор дори в малките граници на собствения свят. Но, когато ни нападнат дупки разни, можем да сме нежни със себе си и да знаем, че е отплесване по алготритъма на отдавнашната програма и да го приемем спокойно и да почакаме да отмине като категорично дадем покой и нежност на душата на онова бебче в нас.

Дар За Мен имаше една приказка за това как спретнала торбичката на детето у себе си и го изпратила за да може да бъде голяма и мама. Честно казано, принтвах това и заедно с още едно си го носех в тефтера дълго време.
Бяхме на среща с момче от непишещите четящи деца тук (около 40 годишен, готин, образован, обиколил света и пр., но уплашен и малък като мен) и му го показах , той го прочете, повъртя и каза:" И к"во сега правим ние с теб с това."  "Ми взимаме пример"- викам му аз. Той само тъжно ме погледна, седяхме, мълчахме, поотъркахме някоя сълза за инетерс на сервит*орките.

Минаха месеци оттогава. Осъзнах, че за автора това е спасението и нещо много градивно, но нашите бебечета са си унас и не можем да ги изтръгнем завинаги и да ги изпроводим със стегнати торбички, защото те са се поотдръпнали от живота именно за да ни дадат шанс имаме нови имена и ново битие. Само  обществото официално ги е умъртвило, но ние власт над тях нямаме.
Моята зрялост стигна до тук - да погледна това бебче, да го гушкам и успокоявам отвреме на време, а най-важното: да знам, че не се дължи на болест, недоразвитост, неумение и пр., а на програмата се дължи. Следва да не се боря, сражавам и пр. с природата и невъзможното за преодоляване, а да бъда покорна и да си дам нежност.


Елементарно е да се мисли, че някой от нас си мисли постоянно, че е осиновен и рони сълзи по някого си. Такова нещо няма. Бездната ни засмуква и ние се спасяваме от нея с невъзможни връзки, наднормено тегло, работохолизъм, събиране на вещи, трупане, хаотичност, невъзможност за съсредоточаване и още какво ли не.
Е сега усещам как ще последват  примери и логика в стил: е, какво,  толкова свръх-затлъстели или с разрушителни навици и пр. познавам, да не са всичките изоставени деца. Отговарям - не са, разбира се, но поради други причини не са в хармония със себе си и с природата.
Някои от нас имат върхови постижения, но самочувствие по-ниско от това  на клошарите, постиженията са за да покажат, че хората не са се минали като са ни взели. А на хората и през ум това не им минава, те имат много по-градивни мисли от нас. 
Не само ние сме поотнесени от вихъра. Следващото родено от био-родителите дете след изоставеното също носи доста рани от емоциите на родителите си повод изоставеното дете. Докато то е растяло в коремам на мама същата мама е натъпквала дълбоко обида, вина и въпроси и меятания за забрава. Но ако  кажеш на такова дете, че носи рани без никаква вина, то мигом те обявява за луд. 

Откакто за себе си поосъзнах нещата, за пръв път видях ясно лицата на собствените си деца. На някого тук му е ясно за какво говоря.
Без диети и пр. нормализирах теглото си,  храната вече не е утеха, награда и скривалище.
Дори мисля, че и майка ми е много по-щастлива и доволна от преди, а аз съм еднакво изпълнителна и отзивчива към нея и семейството.
Започнах плахо да казвам ако не "Не", то поне "Нека помислим" или "Нека помисля" или поне да се замислям, макар и за секунди, че преди бах като сле свирката на старта да правя това или онова.
Започнах да издържам да се погледна - на витрина, огледало и пр. без да виждам неуместно и непознато лице.
За мен това е огромна крачка.

Не се коря за очевидната си за всички невъзможност за съсредоточаване и за постоянство.  Еднократно и без никаква вина и ни се е случило нещо ужасно и ние като марионетки чакаме пак ужасът да дойде. Не знаем кога, как и откъде, смо сме изтъкани от усещането, че той ще ни сполети.
Е какво съсредоточаване искате от човек, който е предупреден, че ще го сполети нещо ужасно, но не знае кога, как , откъде.
Никакво. Само разни Рамбовци са способни да са съсредоточени при такива ситуации, ама аз не съм герой митичен, Рамбо и пр.
Това съзнание ми помага да запшочна да се съсредоточавам. Не се коря, че не ми се отдава и никога не съм го можела.

Дано всички програмирани към унищожение си простят и повярват, че нямат участие и отговорност за програмирането си, а за това къде и на кого дават душата си днес и сега.
Хубав март на всички !


 

Бадемче, 

Очаквах поредната форумка в стил "ощипана госпожица", възмутена от моите "безкрайни и безсмислени писания" да изрази възмущението си от последния ми постинг, а идваш ти.

Усещането, че не си сам, не си луд, сбъркан, болен или неуместен с нищо не може да се сравни.
 Знам къде е бил Майчин дом, но това няма да ти помогне много.
Ргистрирай се или на мейл ми пиши.

Преди ме питаше защо искам по-голям от мен да срещна. Защото искам да знам как мисли след акто са му минали през главата много неща, затова. 

Мираета, здравей,    Аз съм Бадемчето, а с името Mina_B съм регистрирана във форума.

Да знаеш че поне 3 пъти започвах да ти пиша писмо по мейла и три пъти го изтривах с мисълта: "Абе какво ще занимавам жената". Нали знаеш, ние сме големи момичета и разни финтифлюшки (в смисъл излишни неща) вече гледаме да не допускаме, както и не ни минават. Напоследък съм станала и много взискателна в запознанствата, връзките и приятелствата (това май е от възрастта). Пък и времето вечно не ми достига...

Та по въпроса - да, може би си мисля, че след всичките изминали години съм овладяла нещата, почистила съм душата от огорченията и си повтарям периодично, че е важно какво съм постигнала в живота, а не как е започнал той. НО ( както казваш ти, важните неща започват след..) НО изведнъж се разревавам буквално от нищо, всяка дума ме наранява, във всеки жест намирам нещо преднамерено. това е емоционална нестабилност, от която не мога да се отърва, въпреки оритите си и която обикновено държа под контрол, но понякога ми се изплъзва - обикновено като ми се съберат повечко "черни" събития.

В живота съм успяла жена на всички фронтове (е не мина без няколко корабокрушения  , ама така си е в живота). Но всъщност не се чувствам ЦЯЛА, липсва ми 1 парче от пъзела и това ме прави много уязвима понякога.

А имам и куп въпроси, които просто няма с кого да обсъдя. Например:

Дали, ако все пак видя или се срещна с БМ и разбера истината за началото си, това ще ме направи свободна?

Кое е по-морално да родиш и изоставиш детето си или да направиш аборт?

Винаги ли остава белегът от първичната рана? Тук във форума прочетох, че някои нищо не са усещали, докато не са им казали. Не знам дали само при мен се е случило, но аз някак си подсъзнателно винаги съм знаела, още като невръстна. Може би е по-силна инуиция, или спомени от най-ранното детство (осиновена съм на 5 месеца)?

И т.н.

Добре дошла  от мен Мина-Б.   

Здравей и ти, Сисака!
Но къде са другите? Виждам, че нещо вече не пишат по тази тема.
Дали вече всичко е казано? Аз пък имам толкова въпроси все още 

Хей, момичета!!! ЧЕСТИТ 8-МИ МАРТ!!!! 

Честит и на вас 8-ми март!
Мина, въпреки че вече почти знам повече неща от раждането ми,има и още много въпроси, на които нямам отговор и сигуирно няма да и получа по стечение на обстоятелствата.Но наистина имам едно вътрешно успокоение  и мие много хубаво от факта,че с мойте каки и батко сме толкова близки,че сякаш целият ми живот е било така.
А относно интуицията,всеки от нас осиновените я има,друг въпрос е дали сме обръщали внимание на подадените ни знаци от нашата душа и какви въпроси сме си задавали.
Накрая пак ще пиша нещо ,което винаги съм писала.Всички сме различни и затова съдбата ни е различна и начина, по който си вървим по пътя -също. Мое правило е да не се сравнявам с другите.Знам това е моята съдба и никой  неможе да я изживее така както аз,така както аз трябва да си науча моя урок.
Успех във всяка стъпка от живота Ви.