Осиновяването - последен влак или радостен изход

Немо, това не е по темата, но ме изкуши ...
да ти кажа у нас, трябва да си наистина регистриран медицински психопат зада не ти позволят да осиновиш. Аз лично не съм чула на някой а е токазана регистрация като осиновител..

А трябва... защото да осиновиш дете е по-различно в сравнение да отгледаш свое биологично. Най-малкото ще отглеждаш едно травмирано същество, което се нуждае от различен подход и различно търпение и малки дози загърбване на егото ... различно е ... но нека не се отплесваме

Е, това е много грубо.   Аз съм прегръщала вечер възглавницата, ревейки, с желание това да са две детски ръчички. И никога, никога, не бих си позволила да кажа такова нещо... Независимо как съм получила детето си... Точно заради това...
П.С. Колкото и да не искаш, в мненията ти се прокрадва една лека тенденция на осъждане...

П.С.2 - Има такива, на които им е отказано. Жена с репродуктивен проблем. Даже и там надеджата е отказана...

Виж.... Роксан е пределно пряма, значи трябва да очаква реципрочна прямота ...

Минала съм през лечение на стерилитет, до болка знам за какво говоря. Познавам отчаянието, самотата и безнадеждността... Ти не би, но аз го правя - затова сме различни... Аз не бих направила едно ти друго ...

За мен лично съм си казвала, че колкото и да искам да съм майка, не съм готова да осиновя болно детенце ... или голямо детенце ... и в тези мигове съм си казвала за себе си "Значи не искаш достатъчно да си майка" И съм осъзнавала, че е точно така ... и че не съм готова на компромис ... Това, което казвам за Роксан, съм го казвала и за себе си и съм мерила себе си със същия аршин ...
И съм си казвала - да ти стоиш сега в къщи, сама, докато ... осиновила сина си на 5 години сега е щастлива... защо да ме боли от това ... фактите са си факти - моят капацитет е такъв, аз не мога да направя повече, но не се срамувам от себе си... или да ме боли от това

По повод на ПС2 - кандидатствали са за осиновители по стандартната процедура  и са получили писмен отказ, основан единствено на "наличие на репродуктивен проблем?" - е това е абсолютна лъжа, ако съм схванала правилно ....

  Няма ли начин такива теми да бъдат повече опознавателни, отколкото състезателни.

Здравейте мили момичета. Изчетох темата,даже много се натъжих. Първо искам да поздравя всички майки,които са осиновили детенце,прекланям се пред вас,наистина.  На всички,с репродуктивни проблеми,искам от сърце да пожелая скоро да се сдобият с така желаното детенце.  На мен Бог ми даде собствено,но ако не бе решил така,то и аз щях да желая да осиновя детенце,което да обичам с цялото си сърце.  Та исках само да споделя една случка от жовота си. Дългогодишно приятелско семейство на родителите ми,10 годишни неуспешни опити жената да забременее,като през една трета от времето се опитват и да осиновят.Излиза решението за осиновяване на бебче на двайсетина дена. Тогава и жената разбира,че е бременна във 2 месец.  Израстнах с тези деца,те двете страшно си приличат и силно са привързани една към друга.  Родителите им и до днес с умиление разказват за таиз случка.  В думите им има толкова топлина,че човек би им завидял. Пожелавам ви такова щастие да сподели  и бездетните семейства.

Основан на няколко неща. Но все пак отказ.

А по въпроса за прямотата - ами да, тя е пределно откровена и пряма, ти също, но ето това е лошото понякога при осиновилите деца - задължително решавате, че абсолютно всички трябва да са на вашето мнение, че на всяка цена трябва и те да осиновят, да се втурнат веднага и т.н. и т.н. Просто всеки сам за себе си решава какво да направи с живота си и нахъсването да вземе дете от дом, не винаги работи.
Майка се става трудно - дали с осиновяване, дали с естествено забременяване, дали с процедура /ин витро или инсеминация/. Една жена трябва наистина да осъзнае тази необходимост и да реши сама за себе си как да стане майка. А освен всичко друго има куп фактори, които могат да определят нейното решение дали да бъде едно или друго.
В България, не са дорасли хората и не са надмогнали селския си манталитет, за жалост - да не се бъркаме в живота на другия, да не му гледаме в паничката, да не му пречим. Ето това, в повечето случаи е определящ фактор - дали или против осиновяването.
П.С. Още нещо - жена, преживяла стерилитет, борбата с него - винаги мери думите си и внимава как се отнася с тези отсреща. Най-малкото защото би трябвало да познава силата на болката и безнадежността...

  права си.

Гея, няма да влизам в тази полемика ... пет пъти казах, че никого не агитирам...шести няма да повторя...


Моля те да ми посочиш едно място, едно мое изречение, в което призовавам към подобно нещо.. Не подскачай така и не защитавай яростно кауза, която дори не е нападната ...



Безкрайно се извинявам на всички тези, за които осиновяването е обидно предложение, моля ви се не ви предлагам подобно нещо... Просто исках да поговорим ...

 

Не е обидно, но няма нужда от нахъсване.

За мен осиновяването е шанс да се докоснеш до майчинсвото.Не го намирам за благотворителност, това е отговорност към дете.Думата осиновяване е равносилна на раждане, и двете са израз на това, да имаш детенце. Сега отивам да ви чета, че нещо май са се разразили спорове, или не съм видяла внимателно.

Не съм се обидила, нито разсърдила от мненията на никого. Те бяха очаквани, но аз въпреки всичко реших да изложа мислите си пределно откровено, защото, първо, имах нужда да подредя мислите си, второ - темата като никога е изключително съзидателна и подобно "разголване" тук е някак ... полезно.
Не исках да обидя майките на циганчета. Казах мнението си - и сред тях има такива с таланти, такива с качества, смятани в нашето общество като цяло за "положителни". Имам предвид - сред нас е прието, че е добре да си честен, почтен и да се бориш за това, което имаш. В циганското общество масово се толерира "изклинчването", да можеш да просиш, джебчийство и т.н. "Сополиви циганета" е събирателен образ на децата, поели достатъчно от "другите" ценности. Може би трябваше да уточня тогава...
Кръстницата ми работи като сестра в един дом за деца. От нея съм чувала истории, които честно казано, ме потрисат. Децата са малки - 3-4 годишни, естествено те предразполагат да им дадеш обич, нежност, да ги погалиш, да се заиграеш с тях. Думите и бяха "Да се чудиш това от къде му идва да ми издърпа телефона от джоба и да го скрие. Срие го, не си играе с него. Явно знае, че е нередно. Току що яли, аз съм ги нахранила, знам какво съм им дала и пак мрънкат - "Лельо, дай нещо сладко, гладен съм!" " И други такива неща...
Не знам, дали децата имат някакъв досег със света отвън или им идва отвътре?
От такива неща ме е страх...
Не се оправдавам, обяснявам откъде идват предрасъдъците ми   А иначе - готова съм да бърша сополи, да мажа с оцет горящи челца, да сменям памперси със "специална доставка". И знам, че биологично всички сме еднакви.

А нощите ми, незнайно защо, не са болезнени. Имаше период на неистов копнеж, на излъгани надежди и постоянно очакване. Период, в който не се побирах в кожата си, че на другите е дадено да изпълнят най-естествената си функция, а на нас - не. Тогава бях изпълнена с тъга, гняв, болка. Преодолях го. Остана само желанието да ми се случи и на мен и рационално обмисляне как да ми се случи с най-малко сътресения.
Как да го обясня... може ли да ти липсва нещо, което не познаваш? На слепеца по рождение липсва ли му светлината на слънцето? Може да тъгува, че не я познава, но не му липсва. И аз така. В живота ми има място за дете и то е добре дошло. Но докато имам любовта на своя мъж, докато съм любимата дъщеря, милата приятелка, сърцето ми не е празно. Може би това е малката компенсация от небето за останалото...

 

Роксан, един ден, след като вече си майка на 2,  3 годишно дете дано прочетеш предния си пост, ще се смееш с глас...   и съм сигурна че ще си кажеш - мале мила къде съм била... Кое дете не прави долупосочените неща ...


а като си помисля, че това е персоналът в домовете .... майко мила ...кой гледа нещастните изоставени дечица ...

Последно - за пореден път СЪВЪРШЕНО си права и в посл. изречение. Но мисля, че това не е компенсация, за това което ти се случва, а награда, за това което си ти... мил, добър човек. Ще видиш - господ си знае работата и всичко си идва навреме в живота на всеки, но на нас ни е трудно да чакаме, аз ли не знам... 

Приемам критика за бъдещето, предполагам, че си права, Бррръм, много неща не мога да предвидя от цял един свят, който не познавам.
Но за персонала, не си права  . Не гарантирам за другите сестри, но за кръстницата ми зная със сигурност. Най-малкото, започна тази втора работа, след като двамата и сина заминаха за чуждбина, нито един от тях няма намерение да се жени и да има деца, а тя цял живот е била педиатрична сестра, липсват и малките. И се грижи с обич. Опита се дори да накара мъжа си да станат приемно семейство, точно на това дете, впрочем, за което разказваше. Тя го харесваше, беше започнала да го обича - с малките му номерца и хитрувания. Искаше да каже, че в поведението му вижда онези поотраснали просещи деца по улиците, макар това момченце никога да не ги бе виждало. Разказваше как малкия, докато чуе циганско маане, почва да щрака с пръсти и да прави чупки в кръста... От къде, по дяволите?! Отвътре ли му идва, в кръвта си ли го носи?! Както и да е, тя искаше това дете, за да му даде семейство и среда, защото бе буйно, енергично и умно, но в последствие го преместили в друг дом и му изгуби следите.
Цялото това отклонение беше заради "персоналът на домовете". Ами, не съм съгласна!  

Добре, мир ...  
Ако заспоря, ще отидем в друга плоскост ...

Само вметка, че не мога да се въздържа   Чалга заведенията са пълни с чисто бели дечица и младежи, които такива кючеци праскат, че Есма Реджепова ще им завиди - щракат с пръсти на маанетата пък не са цигани. Наистина спирам, че пак ще ме обвинят в агитация  , а съм много далече от тази идея, даже напротив

Не съм искала да те критикувам - в никакъв случай - просто виждам в много отношения моите страхове и виждания ... затова казвам, че един ден ще се смееш на опасенията си, а пък нови ще изникват - това му е интересното на живота по принцип.

И за да се върнем в правия път, пак ще си повторя питането:

Не мислите ли, че лесната процедура по осиновяване в България ни е разглезила дотам, че понеже си знаем, че поискаш ли няма начин да не стане, го отлагаме до последно и не го мислим като адекватен вариант.

Какво би станало, как бихме постъпвали, ако живеехме с мисълта, че ако отлагаме до безкрай и ако имаме безкрайни претенции можем да си останем и без дете изобщо ...

Това ми е питането. Оставете агитациите, расите, и благотворителността.

Питам каква би била  гледната точка на човек с репродуктивен проблем ...