Влиянието на думите

Коконке, здравей!   


raliko, права си и ти, и синът ти. Не само училището е джунгла, а реалността, в която живеем. Наистина всички средства са позволени и детството и наивните мечти "нямат място в нашия груб свят". Най-масово се използва като оръжие словото. Който пръв нарани и по-силно - той печели (ако изобщо може да се говори за печеливш).

Но... Част от оцеляването е атаката, борбата, грубостта. Ала друга част от него е нуждата от любов и доброта, духовна топлина. Тия усещания също са нужни за оцеляването ни. Защо като маса сме изучили само едната част от нужното ни, за да оцелеем? Дали става въпрос само до вътрешното пречупване. И щом това пречупване става в отрицателна насока - да приемем животинското, защо по същия начин не се пречупваме да кажем без задръжки обичам те, моля те, извини ме....



Как да променим нашия свят в страх от нараняване, raliko? Казваш


Аз ще те допълня: Опитът също показва, че не смеем да се отдадем на любовта към друг човек и да си разкрием душата пред него пак по същата причина - да не бъдем наранени. Защото нашето "обичам те" днес, утре може да ни опърли до кости. И така - в страх от нараняване - използваме негативността на словото - нашето най-безнаказано от закона оръжие.
И в страха си от нараняване забравяме смисъла на думи като живот и щастие.

Tonimar Дадох пример с училището,понеже това е позната среда на едно дете, на 12 годишна възраст да речем като моя син-неговата част от обществото,в което живеем всички ние и ,което за жалост на всички нива спазва същите правила . Правопропорционално са негативите обаче.И точно затова бе и риторичния ми въпрос

Може би него-нашият свят- и трябва да променим,за да бъдем същите,честни и добри,учтиви и внимателни,обичащи и обичани?

Понеже както знаем всяка промяна произтича отвътре навън,то и светът,който е отвън е като криво огледало на вътрешния ни свят.И мисля именно чрез любовта,търпението и положителната мисъл ще се освободим от силата на негативните чувства,като страха.
Атаката е най-добрата защита-само колко агресия има в това изречение.И някак оправдаваща сама себе си,агресията става част от живота ни.
Да,когато едно бебе живее в хармонична среда,обкръжено с грижи и любов,топлина и уют,красота и доброта - то израства именно такова-щастливо,добро,обичащо и обичано ,и незнаещо що е страх.Как бебето незнае,че паякът е „страшен”,а виждайки нашата реакция,започва да плаче?Как дори като пада,то не заплаква преди нашето „ох” и „ах”?Аз съм правила тези експерименти,вярно и Спок много ми помогна-човека все пак е наблюдавал чуждите деца с години и има по-неангажиращото мнение и опит,в смисъл,не е пристрастен.Когато бе малък синът ми и паднеше,аз с усмихвка го вдигах и правехме самолетче във въздуха,или казвах”Скочи зайчето!”,целувах удареното място и така без паника,детето забравяше случилото се,като дори незаплакваше/абстрахирам се от случаите,когато има дълбоки рани и кръв естествено,където не остава много време за експерементиране;)/.

Та какво става в нашият мозък все пак-има ли болка,страх,нараняване или всичко е плод на нашето въображение?

Аз все си мисля,че има нещо вярно,в твърдението на будистите,че този свят,материалният,е проекция на нашето съзнание и всичко в него е такова,каквото ние искаме да видим.Очаквайки атаки,ние атакуваме и самите нас атакуват.Не е ли това омагьосан кръг?И къде е началото му и къде краят,има ли ги?
Нашият свят започва в повечето случаи с мама и татко,е при някои единият родител може и да липсва,може и двамата телом да са с нас,духом-никак;а може и без двамата да се израстнали/деата от домове съвсем не са така малко/.
Но да речем ,при повечето мама и татко са основата на нашият свят,нашият стабилен остров.И домът е нашата крепост /в повечето случаи/,където се спасяваме от чуждият враждебен и опасен свят....Аз мисля,че  това е проблем започнал именно с мама и татко – двамата човека,на които безусловно вярваме и се доверяваме,които обичаме и ни обичат,които носят заряда и опита и познанието на миналите поколения,които ни дават /пак с уточнението,че става дума за най-често срещания вариант/,дават ни както любовта,така и страховете си,и погрешния си опит дори,както и собствените си възгледи за живота,пречупен през призмата на техните родители и така и така нататък.

Какво е поколението,което идва след толкова рамки и задръжки,след толкова фалш и лицемерие,след толкова агресия и желание за победа,незачитащо  чуждите права и правила?

Аз бих казала от собствен опит,че промяната е вътре в нас,независимо от опита и основата,които сме получили,независимо от семейството в което сме израстнали,независимо от  наложените рамки и задръжки.Защото  мен не са ме учили да се обичам сама себе си-било егоистично,лошо,лошо чувство,достойно за порицание!Мен са ме учили да помагам да другарчето в беда и дори това другарче да не иска изобщо мойта помощ-а къде остана свободата на собствения избор?Не са ме учили да съм родител,ако копирам модела на моите родители-по-добре да се гръмна,не,да се разтворя като въздух и изобщо да забравя коя съм и от къде съм....Учили са ме да вярвам и да мълча,да не показвам радостта от собствените си успехи,че  току виж нараня егото на околните....Учили са ме да  поставям чуждите желания и удобства пред своите,да  бъда честна към всички дори те самите да не са такива към мен,и след поредното предателство и разочарование да се чуди човек какво става,къде е сбъркал...

Сбъркана е системата.Същата,чийто продукт сме и ние.Няма как да бъде човек добре,ако изключи самия себе си от това.Няма как да обича другите,ако самия себе си не обича,няма как да е полезен на другите,ако вреди на себе си......Толкова рамки,които ни спират и на всяка крачка ни кара да се съмняваме най-вече в себе си,но и да подозираме другите в същите грехове....

Един човек бе казал,че единственото  постоянно чувство е страхът.И аз мисля,че той е в основата на всяка рамка,на всеки модел на подражание,заложени,за да бъдем в подчинение.Освободим ли се от страха,получаваме свободата,както на собствения си избор,така и на следващите поколения.А какво по-хубаво от това?Дори да е с цената на разрушениете собствени митове,на преосмисляне и преоценяне на собствените ценности.А срещу страха аз изправих любовта,защото нали страхът е именно липсата на любов?Не случайно децата ги е страх от тъмното-тъмното е липса на свтлина,страхът е липса на любов,а любовта е Бог.Приемете любовта в сърцето си и страхът ще изчезне като с магическа пръчица,и Бог ще е във всяка ваша клетка и няма да има невъзможни за вас неща!

И понеже темата е за силата на думите,то нека незабравяме какво влагаме в тях,има три вълшебни думички-Вяра,Надежда и Любов,които ако  поканим в нашия свят,ще го променим убедена съм към по-добро,а също светът и на другите.

ПП.Под Бог аз разбирам не  единствено християнската Твоица-Отец,Син и Дух,но и Вселенския разум,Висшето същество независимо как е наричано и как си го представя всеки,Висшия космически разум,който ръководи нас като главен компютър,но всеки си има собсвена програма за изпълнение.
Но разбира се това е само мое мнение,не го натрапвам никому.

Дори думата Бог има различно тълкуване и разбиране. 


За страха бях започнала да пиша в друга тема, но много бързо я затвориха 
Страхът според мен е нещо, което винаги ще бъде някъде в нас. Говоря като маса, има си изключенията разбира се. Майчиният страх и с обич не може да бъде премахнат, обезличен. Дори с любов към вселенския разум, Бог или кой както го приема... Не можеш да се давиш и да не изпитваш страх. Друг е въпроса, че страха може да бъде принизен до минимум, така че да не ръководи живота ни, общуването ни, сънищата 

За агресията, raliko, има и положителна за човек агресия. Пак се опира до различните значения на една и съща дума. В случая - "агресия" се възприема винаги в отрицателния и смисъл. Съблазняването също се възприема като отрицателно действие, а не е такова (или поне съвсем не винаги).

Наистина всички рамки, задръжки, втълпявания от детството ни пречат. Просто се иска малко работа вътре във всеки от  нас, ежедневна работа, но не като поставена цел за нещо, което задължително трябва да се направи. Има една масова психоза "давайте да обичаме всичко и всички, и себе си, да се извисим духовно" и пр. Тази психоза видяна отстрани води до една жалка картинка на себевнушение и афиширане. Както и ти пишеш - нужно е да има всеки нормално изразено Его (не егоизъм, не егоцентризъм). За мен е нужна и проявата на агресия, когато тя е предизвикана (стига да не е в крайна форма разбира се). 

Във вселената има положително и отрицателно, женско и мъжко начало, два полюса... Как ние да бъдем само един! Но е добре да преобладава в нас единия - положителния. Така мръсните думички няма да са толкова заразни и енергията им няма да е толкова силна.

Любовта прави ли ни по-податливи на отрицателната енергия на думите?

 

реалност


Реалност - това е живота. Живота и смъртта.

Често човек подхожда с предварителна нагласа към събитие, към друг човек, към живота дори. Ако реалността не отговори на неговата предварителна нагласа, той я отрича, не я приема. Страхува се да приеме нещата такива, каквито са; в крайна форма - да приеме живота и смъртта. Така неговата реалност става това, което той иска да види - индивидуална реалност.
Индивидуалната реалност отговаря на характера на човек. Характерът на човек е изграден от събития и хора, които са изиграли роля в живота му.

Ако реалността е една стая, какво ще искате да видите от нея? Всичко в пълната му светлина, във всеки ъгъл? С някоя друга сянка, която закрива нещо? Центърът на стаята? Ако поискате всичко - ще съборите ли стените?

Steven Pinker- The Stuff of Thought

Да,майчиният страх е трудно да се превъзмогне,но-именно любовта дава криле и окрилени от нея сме готови на всичко!Ето защо страхът и отчаянието не са добър съветник,а вярата в доброто и в любовта-е силата,която дава всичко!И най-вече свобода,понеже страхът ни сковава и ни прави зависими,мудни и ни ограничава тотално.Ето защо при паника има много жертви при земетресения или други катаклизми,а където има ред и емоциите са сдържани/примерно в Япония/ то жертвите са сведени до минимум.

Няма такава агресия,която да е полезна-според мен това е извинение,да се отличим привидно от другите.Всъщност всички си приличаме,но позволеното за нас,не си го даваме на другите.Ето защо дори в привидно еднаквите неща искаме да сме различни,за това и агресията,която проявяваме в наша полза,наричаме правилна и приемлива,а тази на другите-неправилна и неприемлива.
Дори когато ни предизвикат агресията си остава такава,неправилна и неприемлива според мен.Често ми казват/пак училището/ "Необръщай внимание!",когато нараняват моето дете,а когато наранят техните-"Каквото повикало,това се обадило!".Е,това пак е лицемерие и пак двоен стандарт и пак моето си е супер и правилно-чуждото лошо и неправилно.
Т.е.  липсата на любов към ближния оправдаваме със страхът за своето/дете,положение и т.н./.

Тони, 

  

tonimar,
изчисти си кутията за ЛС, моля

Темата е хубава Моля, не се отклонявайте в разсъждения по общочовешки въпроси. Не че е лошо, де, но така хубаво започнахте за думите.

  Хареса ми нещо по повод думите. От Мадлен Алгафари е:

Здравей!

Казваме си ежедневно „здравей”. А здравеем ли? ...  

Дали пък, ако си казвахме „Болей!”, нямаше да ставаме по-здрави? Болка, болест, боли – преживяваме ги като противоположни на здравето, а всъщност не са. Те са пътят към него!

Помисли над това, преди да продължиш нататък, за да избереш посоката на това „нататък”.

Наистина прекрасна тема. Записвам се, тъй като имам нужда да препрочета някои неща.

Поздравления  и от мен за темата! 
Думите са ми слабост и винаги съм търсила техният смисъл и произход, без да съм филолог по образование.

Замислих се над разсъждението направено на думата Здравей.
Аз я свързвам с пожеланието за здраве.
В Българската народопсихология здравето заема основно място и с него се свързват много пожелания и обръщения.

Например за рожден ден винаги пишем на поздравителната картичка „много здраве“ и....

На немски език например, една поздравителна картичка не съдържа подобно пожелание, защото човекът за когото е предназначена не е болен, че да му пожелаваш здраве - така разсъждават немците.

Ето така най-просто може да каже, че за нас българите здравето е ценност и ние го поставяме на първо място. От там и при среща пожеланието за здраве „здравей“

Може разсъжденията ми да са лишени от логика, но за себе си така си обяснявам думата „здравей“

ana07   заповядай при нас  
"Здравей" за мен е равнозначно на "Бъди здрав",т.е.  пожелание за здраве,както е писала Ани.Не случайно чуждиците за мен са  нежелателни,те ни отдалечават точно от този таен или не толкова таен код на думите.Едно е да кажеш "Здравей",друго е "Мерси",макар и двете думи да се използват в разговорната реч.
Това ме подсеща как говореше синът ми като малък,той не казваше "Имам си мечта" ,а "Имам си мечтание",и дори отначало си мислех,че не е много правилно.После проверих и видях,че са от една група с "желание","видение" и т.н.,т.е. имат си своя обособена група в българският книжовен език.
http://bg.wiktionary.org/wiki/%D0%A3%D0%B8%D0%BA%D0%B8%D1%80%D0% … BC%D0%B8/72 
Оказва се,че много от думите сме забравили или незнаем от нашият език и се ограничаваме само до някои по-известни форми.

Аз точно за "здравей" не се бях замисляла никога. Съгласна съм с вас за връзката със здраве и пожеланието за здраве. Сега вече правя асоциация и с "Добър ден" като пожелание денят да е добър.
Ето как приемам нещо за напълно нормално и го вкарвам в употреба без да се замисля за смисъла, който носи.

И не съм сигурна, но имам усещане, че "здравей" не се е използвало преди години - от нашите баби и дядовци.



Това също ми хареса. Защото болката и болестта според говора на тялото показват, че то се опитва да се справи с даден проблем. Но ето и абсурдността: Ако кажеш някому "Болей" - той задължително ще си помисли, че му желаеш болести!!! Няма да направи посочената връзка, която се описва в медицината.

Но и това не ми харесва. Ако кажа "болей" имайки предвид, че болката е път към здравето - аз предполагам, че при дадения човек здравето не е добро...