Познай коя е книгата!

Улицка ми е мн на сърце, но като не ме бива с паметта..
 напомня последната издадена от нея у нас "Искрено ваш Шурик"?

Това е книгата



Препоръчвам я на всички 

О, Дина Рубина! Имам първите и разкази. 
 За жалост, не съм чела нищо ново от нея.

Хайде, кой ще пуска?

Нещо лесно (и любимо)
**************************
 Да, наистина това беше краят. В първия миг почувствува само острия пристъп на безнадеждност — горчиво и страшно чувство, което нямаше граници. Това трая само едно мигновение може би, нямаше усещане за време. Навярно бе паднал на леглото, виждаше само корниза на прозореца и част от тавана. Но защо все още имаше съзнание за това, което го окръжаваше? Е да, разбира се, мозъкът навярно е още жив, съзнанието работи. И сега той забрави всичко друго, Урумов продължаваше да наблюдава без дъх великото и страшно чудо на смъртта. Но и това като че ли трая само мигове. Всичко около него бързо помрачняваше, губеше цветовете и контурите си. Примесиха се и някакви други неясни и деформирани образи, които не разбираше. Изведнъж видя съвсем отблизо кръглата закачалка в „Алказар“, гълъбовите пелерини на офицерите, емайлираните кокарди, бомбетата; видя пристава в синя униформа, разцепен като с удар на сабя, безок и страшен; видя нея. И с последните останки на своето гаснещо съзнание, той разбра, че всичко, което се бе случило от оная късна вечер досега, е било безкрайно разтегнат миг на самоизмама и надежди.
На другата сутрин сестра му го намери така — неестествено проснат, с подвит на стената врат, сух, вкочанен, безчувствен. На пръв поглед посивялото лице изглеждаше съвсем спокойно. И само родната му сестра повече усети, отколкото видя израза на горчива мъка, който все повече бледнееше и чезнеше, сякаш само нея бе чакал, за да се прости с всичко. И когато най-сетне дойде лекарят, лицето му бе все така безжизнено спокойно и чисто като вечността.

"Нощем с белите коне"?

като светкавица си  давай ти

"От друга страна Х, млад нагъл котарак от босненско селце, нямаше никаква представа за вариативността на Блоумберг. Владението на този малък деспот се намираше до фотьойла, където му беше постлано старо одеало и му се сервираше купичката. Той най-простодушно смяташе за своя и ябълковата градина. Селското семейство - майка, баща, момче и момиче - му принадлежеше изцяло и съществуваше единствено, за да задоволява желанията и капризите му. Котаракът ревностно охраняваше територията си - от стария кладенец до ябълковите дървета в края на градината. Освен това общуваше съвсем свойски с гъмжилото от малки и големи духове, обитаващи имота му - от най-мъничките, почти невидими, които живееха в тревата и по вейките на храстите и изкусно си правеха обиталища от паяжина  дори по стреловидните листа на острицата, до духовете на езерото, щъкливи като водомерки, и духовете на грамадния мъшасал дъб до къщата.
...
А ето как стана: първият снаряд прекатури небето и разпарчатоса храсталака. След него гръмна втори. И трети... Ах, ягодовата поляна! Ах, старите ябълкови дървета! Бяха изтръгнати из корен. Ако хората можеха да чуят как стенат, вият и ридаят духовете, когато взривяват обиталищата им!
...

- Ще си върна загубеното! - каза котаракът.
И тръгна на път."

и котаракът обикаляше дълго, за да си търси.. семейство ли беше и срещаше какви ли не хора.. ех, чела съм я ама пуста му и памет  някой друг да каже; излезе преди няколко години тази книга

  на прав път си...

"Пътят на Мури" ?

Да 




Ти си на ред.

Боже, боже, колко още имам да чета... но колко хубаво все пак, че не свършват хубавите книжки.

"Днес пред университета видях едно много дебело и грозно момче. С роза в ръка. Червена. Чака.
И ми стана мило.
Прииска ми се да поостана, да видя девойката, която ще дойде на тази среща. Представих си дребно, грозновато момиче с живи очи.
Идва.
Роза. Кафе. Флирт. Целувка. Любов. Сватба.
И им се раждат едни малки грознички дечица.
Продължават да се обичат.
Той работи в завода на мотокар, тя - в пощата на гишето за препоръчани писма.
Вечер гледат сериали, тя прави салата, кюфтета ... Той има няколко добри приятели, с които се събират за футбол, табла и карти ... с ракия. Дечицата ходят в обикновено училище, носят четворки, петици, шестици, завършват, после който-където... После създават семейства, средностатистически семейства на заплата, сериали и салата ...
Никога не се развеждат, не изневеряват, нямат големи проблеми освен с тока, с парното, с нахаканата колежка или с началника.
Така се извъртява кръговратът и светът се пълни с мирни, добри, обикновени хора, които живеят с правила, закодирани в самите тях, още преди да са се родили.
И добре че са те, за да има кой да консумира нашата "значимост"."

Нямам търпение да познаете книгата на НеДа, за да знам коя книга искам да прочета...