Умението да кажем каквото мислим, но без да съдим, е рядък Божи дар.
- Публикувана: 4 септ. 2013, 20:39 ч.
- Последно мнение: 28 ян. 2014, 15:52 ч.
Православието като начин на живот 2
Умението да кажем каквото мислим, но без да съдим, е рядък Божи дар.
За темата си мисля, че ако се промени заглавието не е проблем за мен. Може би някой, който иска да прави справка, би имал по-голямо удобство ако темата е с еднакво заглавие. Не знам дали би имало такива хора.
Умението да не съдиш, както и всеки друг дар като любовта, вярата, кротостта, незлобливостта, са дарове, заложени у всеки човек, но неупражнявайки се върху тях, човек ги губи. Мисля, че не е много добро за нас да гледаме на някоя от тези добродетели като на твърде добра и не за нас. Ако не се стремим поне в малка степен да се упражняваме в тях, то към какво трябва да се стремим? Съвсем искрено питам.
Куркума, не ми обръщай внимание, много глупаво от моя страна - както обикновено се захванах за буквата. Неудобно ми стана 
.
Който не греши с дума, той е съвършен човек... както си говорихме и миналата седмица
. Често се случват двусмислици. Не се притеснявай, моля те, заради мен.
. Който не греши с дума, той е съвършен човек... както си говорихме и миналата седмица
. Често се случват двусмислици. Не се притеснявай, моля те, заради мен.
Много хубави неща сте писали ... и верни 
Колкото и добри намерения да имаме, колкото и прави да сме, едва ли ще успеем да бъдем достатъчно деликатни с такава фина материя каквато е човешката душа... Там трябва да се пипа внимателно, с кадифени ръкавици, както се казва.
И много зависи какъв човек имаш насреща. Няма точна"рецепта" за това кога трябва да говориш и кога да мълчиш.
Едно е да учиш на това какво е добро и зло малко дете, което гледа на теб като на божество и приема всяка твоя дума с доверие и трепет, а съвсем друго да учиш или съветваш възрастен човек, който в повечето ревниво брани своето его. Реакцията му в повечето случаи е на съпротива, на оправдание ... и на болка ако щете. Да се намесиш в душата на човека е нещо много отговорно. Най-малкото трябва да си получил съгласието му за това - ако той ти се е доверил, ако е помолил за съвет - да... Дори и тогава не трябва да караме направо, както се казва.
Аз самата много пъти оправдавам моята грубост и рязкост с това, че съм директна, че не обичам лъжата и затова карам "право куме в очи"... Нужна е деликатност, но деликатност не фалшива, а основана на истината и на любовта. И ближният ни трябва да я усеща. Всяка намеса в душата на човека и в личния му живот е като хирургична операция - трябва да бъде наложителна, т.е. да имаме достатъчно основания за нея, както и да бъде направена в точния момент, с точните средства. Нужно е да имаме чисти намерения, да бъдем безпристрастни, а не вместо да изпишем вежди, да извадим очи... Да не забравяме, че хирурзите работят с ръкавици (да не внасят зараза, а и те самите да не се заразят)... и работят задължително с упойка.
Това го казвам на тези, на които все още е останал ентусиазъм "да оперират"
Аз лично се заричам да броя до 100 преди да се захвана с подобна дейност и добре да се замисля доколко имам правомощия за това. Спомням си, че съвсем наскоро в един материал прочетох, че в манастирите едва ли не е забранено на монасите да си правят забележки, да се поправят един друг и да си посочват грешките... И колкото повече се замислям върху това, толкова по-разумно ми се вижда. Питам се, ако това правило важи за манастирите - местата, където човек отива съзнателно за да поправи живота си, колко повече е валидно и в обикновения живот. Има известна логика в това, защото когато човек реши да съветва някого, той неволно се поставя над него - извисява се над него като по-голям, по-мъдър, прави някаква преценка на делата му и един вид отсъжда над него. Кой и кога ни е поставил съдии над ближните ни? В материала, който цитирам прочетох също, че дори самото желание да поправим другите според нашето виждане вече е признак на гордост...
А в текста от Евангелието по Матей за "греда в окото" съм склонна да приема тъкмо гордостта, която ни заслепява и ни пречи да виждаме правилно нещата. Неслучайно Христос ни е дал пример, в който има достатъчно логика и убедителност. Разумният човек първо би излекувал себе си, а едва след това би се заел да цери другите.
Колкото и добри намерения да имаме, колкото и прави да сме, едва ли ще успеем да бъдем достатъчно деликатни с такава фина материя каквато е човешката душа... Там трябва да се пипа внимателно, с кадифени ръкавици, както се казва.
И много зависи какъв човек имаш насреща. Няма точна"рецепта" за това кога трябва да говориш и кога да мълчиш.
Едно е да учиш на това какво е добро и зло малко дете, което гледа на теб като на божество и приема всяка твоя дума с доверие и трепет, а съвсем друго да учиш или съветваш възрастен човек, който в повечето ревниво брани своето его. Реакцията му в повечето случаи е на съпротива, на оправдание ... и на болка ако щете. Да се намесиш в душата на човека е нещо много отговорно. Най-малкото трябва да си получил съгласието му за това - ако той ти се е доверил, ако е помолил за съвет - да... Дори и тогава не трябва да караме направо, както се казва.
Аз самата много пъти оправдавам моята грубост и рязкост с това, че съм директна, че не обичам лъжата и затова карам "право куме в очи"... Нужна е деликатност, но деликатност не фалшива, а основана на истината и на любовта. И ближният ни трябва да я усеща. Всяка намеса в душата на човека и в личния му живот е като хирургична операция - трябва да бъде наложителна, т.е. да имаме достатъчно основания за нея, както и да бъде направена в точния момент, с точните средства. Нужно е да имаме чисти намерения, да бъдем безпристрастни, а не вместо да изпишем вежди, да извадим очи... Да не забравяме, че хирурзите работят с ръкавици (да не внасят зараза, а и те самите да не се заразят)... и работят задължително с упойка.
Това го казвам на тези, на които все още е останал ентусиазъм "да оперират"
Аз лично се заричам да броя до 100 преди да се захвана с подобна дейност и добре да се замисля доколко имам правомощия за това. Спомням си, че съвсем наскоро в един материал прочетох, че в манастирите едва ли не е забранено на монасите да си правят забележки, да се поправят един друг и да си посочват грешките... И колкото повече се замислям върху това, толкова по-разумно ми се вижда. Питам се, ако това правило важи за манастирите - местата, където човек отива съзнателно за да поправи живота си, колко повече е валидно и в обикновения живот. Има известна логика в това, защото когато човек реши да съветва някого, той неволно се поставя над него - извисява се над него като по-голям, по-мъдър, прави някаква преценка на делата му и един вид отсъжда над него. Кой и кога ни е поставил съдии над ближните ни? В материала, който цитирам прочетох също, че дори самото желание да поправим другите според нашето виждане вече е признак на гордост...
А в текста от Евангелието по Матей за "греда в окото" съм склонна да приема тъкмо гордостта, която ни заслепява и ни пречи да виждаме правилно нещата. Неслучайно Христос ни е дал пример, в който има достатъчно логика и убедителност. Разумният човек първо би излекувал себе си, а едва след това би се заел да цери другите.
Хубав разговор, има какво да научи човек от вас, благодаря!
По отношение на заглавието на темата - аз съм "архивар" по душа и без номера не мога да живея. Ако се натрупат повече теми (да даде Господ!) и ни трябва нещо назад ще се търси по-трудно, така мисля.
Предложенията на всички ви са прекрасни. Намирам за повече от нужно да се говори за смъртта, защото човек често живее с мисълта, че тялото му е вечно, а не душата.
По отношение на заглавието на темата - аз съм "архивар" по душа
и без номера не мога да живея. Ако се натрупат повече теми (да даде Господ!) и ни трябва нещо назад ще се търси по-трудно, така мисля. Предложенията на всички ви са прекрасни. Намирам за повече от нужно да се говори за смъртта, защото човек често живее с мисълта, че тялото му е вечно, а не душата.
И съм съгласна с голяма част от написаното и не съм... 
Когато кажа какво мисля за някой житейски казус на близък човек и примерно го критикувам, това не означава, че не виждам гредата в собственото си око.. 
Това означава, че много добре я виждам - изпитала съм някой грях, изповядала съм го, отеца ме е порицал и после го виждам в моя сестра и и казвам, че това е нещо което може да избегне...Когато се ядосвам на постъпките на най - близките ми /защото критика човек си позволява за хората, които обича/, никога не смятам, че аз съм повече от тях или, че съм безгрешна, а даже напротив...Но да гледаш как някой се плъзга по нанадолнището /защото Бог ни е дал мисъл и съвест, за да преценяваме нещата около нас!/ и да казваш, че го обичаш и нека си се пързаля и това някак си не ми се връзва. Естествено, че има деликатност, естествено, че става въпрос за важни неща..Ще дам пример. Това лято бях с приятелски семейства на екскурзия и няколко дни гледам, че едната много крещи на мъжа си и се държи грубо. Разказа ми, че много я ядосвал и т.н. и т.н. Гледам я и виждам себе си - аз много виках в първите години на брака ни и все исках да съм права и да става на мойта. Сега ме е срам. И и го казах. Казах и, че като я гледам от страни ми става още по - мъчно за мен и, че ще съжалява за лесно извиканите обиди и, че ще и е много по - лесно ако просто го обича и не му дири кусурите непрекъснато. И да, казах и, че в някои ситуации погледнати отстрани тя не е права...Знам ли си греховете? Знам си ги много добре..Но винаги съм се радвала, когато близък ме дръпне настрана и ми каже "Спри се!", "Бъркаш!" Може да ми е неприятно, но после съм благодарна! А такта и деликатността са неизменна част от общуването... И още нещо: не съм много съгласна за манастирите. Братята и сестрите не си правят забележки, но игумена със сигурност прави! Но да сравняваме манастирския живот със светския е доста трудно
р.р. Жени, аз също мисля, че може да остане номерирането на темата ни. По - удобно е!
Когато кажа какво мисля за някой житейски казус на близък човек и примерно го критикувам, това не означава, че не виждам гредата в собственото си око.. Това означава, че много добре я виждам - изпитала съм някой грях, изповядала съм го, отеца ме е порицал и после го виждам в моя сестра и и казвам, че това е нещо което може да избегне...Когато се ядосвам на постъпките на най - близките ми /защото критика човек си позволява за хората, които обича/, никога не смятам, че аз съм повече от тях или, че съм безгрешна, а даже напротив...Но да гледаш как някой се плъзга по нанадолнището /защото Бог ни е дал мисъл и съвест, за да преценяваме нещата около нас!/ и да казваш, че го обичаш и нека си се пързаля и това някак си не ми се връзва. Естествено, че има деликатност, естествено, че става въпрос за важни неща..Ще дам пример. Това лято бях с приятелски семейства на екскурзия и няколко дни гледам, че едната много крещи на мъжа си и се държи грубо. Разказа ми, че много я ядосвал и т.н. и т.н. Гледам я и виждам себе си - аз много виках в първите години на брака ни и все исках да съм права и да става на мойта. Сега ме е срам. И и го казах. Казах и, че като я гледам от страни ми става още по - мъчно за мен и, че ще съжалява за лесно извиканите обиди и, че ще и е много по - лесно ако просто го обича и не му дири кусурите непрекъснато. И да, казах и, че в някои ситуации погледнати отстрани тя не е права...Знам ли си греховете? Знам си ги много добре..Но винаги съм се радвала, когато близък ме дръпне настрана и ми каже "Спри се!", "Бъркаш!" Може да ми е неприятно, но после съм благодарна! А такта и деликатността са неизменна част от общуването... И още нещо: не съм много съгласна за манастирите. Братята и сестрите не си правят забележки, но игумена със сигурност прави! Но да сравняваме манастирския живот със светския е доста трудно р.р. Жени, аз също мисля, че може да остане номерирането на темата ни. По - удобно е!
"... Но, брате мой, както лукавият внимателно те следи, за да насади в тебе зло, ти още по-внимателно бди над себе си, за да не попаднеш в мрежите, които той ти хвърля. Веднага щом той ти посочи някой недостатък в твоя ближен, бързай по-скоро да отклониш от себе си тая мисъл. Не й позволявай да заседне в тебе и да се разраства. Изблъскай я навън, за да не остава и следа от нея. Замени я с мисли за добрите качества, които знаеш в този твой ближен, и въобще каквито се намират у хората. Ако усещаш още порив да осъждаш, спомни си истината, че на тебе не ти е дадена власт за това, и че ти, присвоявайки си тази власт, сам в този момент ставаш достоен за осъждане не пред немощните човеци, но пред всесилния Съдия на всички - Бога.
Такъв обрат на мисълта е най-силното средство не само за пропъждане на случайно идващите мисли за осъждане, но и напълно да се освободиш от този порок.
...Даже и тогава, когато грехът на твоя брат не е таен, а явен за всички, ти се помъчи да виждаш причината за греховното падение не в онова, което ти внушава страстта за осъждане, а в това, което може да ти посочи братолюбивото към него разположение, и си кажи: понеже този брат има много тайни добродетели, то Бог, за да го предпази от тщестлaвиe, е допуснал да падне в сегашния грях, или малко време да прекара под тази грозна покривка, за да бъде той и за самия себе си, пред своите очи, като непотребен, и като бъде презиран за това от другите, да придобие плода на смиреномъдрието и да стане още по-угоден на Бога. Така той ще придобие повече полза, отколкото е претърпял вреда.
Нека даже нечий грях да бъде не само явен, но и много тежък и да излиза от ожесточено и неразкаяно сърце, ти не го осъждай и тогава, но издигни очите на твоя ум към непостижимите и дивни Божии наредби, и ще видиш как мнозина, които са били преди най-беззаконни, след това са се разкаяли и са достигнали до висока степен на святост, и как, от друга страна, някои, които са стояли на висока степен на съвършенството, са паднали в дълбока пропаст. Гледай да не те сполети такова бедствие за осъждането.
Затова стой винаги със страх и трепет, като се боиш повече за себе си, отколкото за другите. И бъди уверен, че всяка добра дума за ближния и радостта за него са в тебе добри плодове и действие на Светия Дух. Напротив, всяка лоша дума и презрително осъждане към него произхождат от твоето злонравие и дяволско внушение. Затова, когато се съблазниш от някоя недобра постъпка на брата си, не давай дрямка на очите си, докато не изгониш от сърцето си тази съблазън и напълно не се примириш с него."
Св.Никодим Светогорец
Из книгата "Стремеж към съвършенство", изд. Славянобългарски манастир" Св. Вмчк Георги Зограф", Света Гора, Атон, 2003 година.
Да не осъждаме строго ближните;
как да преодолеем тази склонност
Простете ми, че пак се натрапвам, но нашите теми ме провокират към четене и много ми се иска да споделям прочетеното с вас. Ето на какво попаднах, наистина е по- подходящо за предишната тема, но напълно се връзва и със сегашната. Ето и доказателство :
"Как да направим добрите зли, а злите - добри
Забелязано е, че ако говорим на ближните си неприятни думи, то ние виждаме всички наоколо като грешници. Когато започваме да се следим и не си позволяваме да огорчим някого дори и с една дума, то изведнъж установяваме, че всички около нас са ангели - добри, кротки и любящи.
Защо се случва така? Разбира се, защото ближните откликват на нашата добрина и сърцата им се разкриват за нас. Както пише преподобният Макарий Велики, «словото гордо и зло и добрите люде прави зли, а словото благо и смирено и злите насочва към доброто». Когато се стараем да не обидим някого, самите ние омекваме и придобиваме добър и неосъждащ поглед.
Ще ви разкажа една мъдра притча. Пред портите на един град седял старец. Веднъж наближил пътник и го запитал: «Какви хора живеят в този град?». Старецът отговорил с въпрос: «А какви люде живеят там, откъдето ти идеш?». Странникът казал: «О, това бяха ужасни хора! Зли, заядливи, с тях беше невъзможно да се живее!» Тогава старецът му рекъл: «В този град ще срещнеш същите хора». Пътникът поклатил с глава и продължил пътя си. Не след дълго пред портите се появил друг странник и задал същия въпрос. Старецът отново отговорил с въпроса: «А какви люде живеят там, откъдето ти идеш?». «Прекрасни хора! Добри, задружни, гостоприемни». - «И тук ще срещнеш същите». И странникът с радостно сърце влязъл в града. Тогава попитали стареца: «Кому от тях двамата каза истината, а кого излъга?», и той отговорил: «Аз казах истината и на двамата. Всеки човек има вътре в себе си един особен свят, който носи навсякъде, където и да иде».
Думите ни създават един цял свят около нас - ако словата ни са добри, то и светът наоколо ни става по-добър. Разбира се, думите, които изговаряме, влияят не само на нашите отношения с ближните, но и на нашия вътрешен живот, на нашата молитва."
А ето и самите съвети на Игумения Доминика- ТАЙНАТА НА ДОБРИЯ ТОН в общуването
:"Как да направим добрите зли, а злите - добри
Забелязано е, че ако говорим на ближните си неприятни думи, то ние виждаме всички наоколо като грешници. Когато започваме да се следим и не си позволяваме да огорчим някого дори и с една дума, то изведнъж установяваме, че всички около нас са ангели - добри, кротки и любящи.
Защо се случва така? Разбира се, защото ближните откликват на нашата добрина и сърцата им се разкриват за нас. Както пише преподобният Макарий Велики, «словото гордо и зло и добрите люде прави зли, а словото благо и смирено и злите насочва към доброто». Когато се стараем да не обидим някого, самите ние омекваме и придобиваме добър и неосъждащ поглед.
Ще ви разкажа една мъдра притча. Пред портите на един град седял старец. Веднъж наближил пътник и го запитал: «Какви хора живеят в този град?». Старецът отговорил с въпрос: «А какви люде живеят там, откъдето ти идеш?». Странникът казал: «О, това бяха ужасни хора! Зли, заядливи, с тях беше невъзможно да се живее!» Тогава старецът му рекъл: «В този град ще срещнеш същите хора». Пътникът поклатил с глава и продължил пътя си. Не след дълго пред портите се появил друг странник и задал същия въпрос. Старецът отново отговорил с въпроса: «А какви люде живеят там, откъдето ти идеш?». «Прекрасни хора! Добри, задружни, гостоприемни». - «И тук ще срещнеш същите». И странникът с радостно сърце влязъл в града. Тогава попитали стареца: «Кому от тях двамата каза истината, а кого излъга?», и той отговорил: «Аз казах истината и на двамата. Всеки човек има вътре в себе си един особен свят, който носи навсякъде, където и да иде».
Думите ни създават един цял свят около нас - ако словата ни са добри, то и светът наоколо ни става по-добър. Разбира се, думите, които изговаряме, влияят не само на нашите отношения с ближните, но и на нашия вътрешен живот, на нашата молитва."
А ето и самите съвети на Игумения Доминика- ТАЙНАТА НА ДОБРИЯ ТОН в общуването
Наде, отново прекрасни материали, отворила съм си ги да ги прочета после на спокойствие 
.
Споделям с вас една много хубава статия. Не знам до колко е по темата, но пък може би засяга някои теми в брачния живот, за които milmilch спомена: http://dveri.bg/xr9x3
И просто между другото, сетих се за речта на Ал Пачино от "Адвокат на дявола" и ми се дощя да я споделя, макар че сигурно всички сте гледали филма
http://vbox7.com/play:8b1799d2
.Споделям с вас една много хубава статия. Не знам до колко е по темата, но пък може би засяга някои теми в брачния живот, за които milmilch спомена: http://dveri.bg/xr9x3
И просто между другото, сетих се за речта на Ал Пачино от "Адвокат на дявола" и ми се дощя да я споделя, макар че сигурно всички сте гледали филма
http://vbox7.com/play:8b1799d2
Препоръчани теми