Нефертити 
- Публикувана: 15 авг. 2005, 13:07 ч.
- Последно мнение: 9 юли 2019, 19:43 ч.
Моята мечта се сбъдна!Вярвайте!
Аз ще започна по-отрано,защото жаждата ми за дете беше секната още 2000 година(тогава бях на 26 години):
1.февруари 2000-по спешност ме оперираха за "спукана"киста на десен яйчник...
2.март 2000-след излизане на хистологията легнах отново на операционната маса.Лекарите искаха да махнат матката,яйчниците...Но по мое настояване се отървах само с отстраняване на десен яйчник,частична резекция на левия(,махане на оментума и апендикса)...
3.лятото 2000-проведох 3 курса химиотерапия...
4.януари 2002- забременях за 1 път,но март същата година ми направиха абразио след диагноза missed abort...
5.октомври 2002-забременях за 2 път,износих бременността и на 25 юни 2003 с цезарово сечение се появи момченцето ми,за съжаление с тежката диагноза "несъвместимо с живота".Роди се със спина бифида.Почина на 40-я ден от раждането си...(не съм пила фолиева киселина!
)...6.Последваха периоди на пазене или дълго очакване на 2-те черти.Приемах с почивки фолиева киселина.Вече мислех ,че ми е късно да забременея.Отчаяние...
7.април 2007забременях за 3 път и за 2 път ми се наложи да преживея missed abort.
8.Три месеца по-късно забременях за 4 път.И след 9месеца бременност и 9 години болка... на 06.06.2008 се появи моето дълго жадувано и изстрадано щастие-в момента на 9 месеца
(да ми е жив и здрав!-голяма лудетина е 
)...Отново слагам многоточие-надявам се,че ще продължи този път щастливата серия,защото имам планове за още поне едно детенце... 
Няма да ви давам съвети-мисля ,че историята ми говори сама за себе си
Успех!!!
Момичета незнаех, че има такава тема! 
НЕфертити Благодаря за линка и напълно те разбирам, че не ти се говори вече за миналото, важно е бъдещето, то е пред всички нас!
Извинявам се, но неможах да изчета цялата тема, още на първа страница се разчувствах и разплаках, но тъй като специално исках да се запозная с историята на Нефертити прегледах бегло страниците и много се учудих, на още няколко истории на няколко мами, които не мога да кажа, че познавам лично, но които пишат също и в други теми и се засичаме често.
Сладка мама, никога няма да забравя, колко се молехме всички за Даринка и как всеки ден чакахме новинки за нея, колко се радвахме, когато я изписаха и сега също се радваме на кратките мигове които споделяш с нас!
Докато преглеждах темата се върнах в мислите си две - три години назад! НЕзнам какво да кажа повечето от вас са минали през деветте кръга на Ада, Аз също, но някак си с времето болката преминава полека лека, а усмивката и топлия, изпълнен с обич поглед на дечицата те изпълват с надежда и вяра и това те кара да забравиш през какво си минал и какво си преживял.
МОята история е следната - една успешна безпроблемна бременност и резултата едно прекрасно момченце с перфектни мерки през 2001г.
От тогава проблеми около него - нищо особено, обикновените детски боледувания, после работа и т . н. НО детето расте и все пита Мамо кога ще си имам сестричка, странно нали, аз и таткото също бяхме мислили по въпроса, че е време да си имаме още едно дете и без проблеми забременях веднага, баткото беше на седмото небе, гледаше снимките от видозона, гушкаше ме постоянно, галеше ме и постоянно говореше на бебето. НО прекрасната идилия за съжаление беше съвсем кратка, след една уж леко прекарана пневмония, се оказа, че бебенцето ми не е издържало и се е инфектирало, загубило е сърдечна дейност, и затова аз научих съвсем случайно, незнам какво ме накара да отида при гинеколожката и да я помоля да ме погледне на ехографа, защото съм била болна и съм пиела антибиотици, за които личната лекарка ме уверяваше, че са най безобидните и няма да навредят на плода. Загубих бебенцето си в 12 седмица, но хистологията показа, че детето е било силно инфектирано, и е изоставало доста в развитието си. 
КАкто ми казваха тогава всички около мен и лекари и близки, по добре, че е станало така, защото е можело да бъде доста увредено и да не може да живее после пълноценен живот! НО въпреки утехите болката беше голяма и най вече се чудех как да се прибера в къщи и да обясня на пет годишния си син, че сестричката, за която той толкова копнее не е издържала и вече я няма. Ами неможах да го направя, свекърва ми обаче успя, незнам той колко я разбра, но все ме питаше МАМо кога ще се върне бебчето ни от небето, кога ще дойде отново при нас.
След шест месечно пазене започнахме да опитваме да забременея отново, но когато това стане фикс идея става като, че ли по трудно. И все пак чудото стана и то по възможно най - скапания начин. Пиех Дуфастон един месец и съм забременяла веднага сигурно, докато още съм го пиела, но докторът ми каза, че ще е след около три месеца, най - рано. Както и да е - обаче се разболях отново, но тогава още не знаех, че съм бременна. В деня, в който трябваше да ми дойде цикъла отидох на лекар и се оказа, че съм с остър бронхит, пратиха ме на снимка. ЛАборантката, която ме снимаше ме попита, абе момиче ти да не си бременна, казах и че не съм, но се опитвам да забременея. ЖЕната обаче ме овърза за всеки случай с разни престилки около кръста и корема и дори не искаше да ме снима. Започнах да пия пак Антибиотик и то доста силен, а цикъла така и не ми дойде. Много се притесних, купих си тест и го направих една сутрин преди да тръгна за работа. НЕ можете да си представите колко много плаках, но не от щастие и радост, а от СТРАХ и УЖАС, когато видях 
Много се страхувах за бебето заради снимката, антибиотика и най вече заради преживяното предния път. Както повечето от вас не смеех нито да се радвам, нито да се хваля, и най вече не смеех да кажа на баткото, защото се страхувах, че ако загубим и това бебе той е вече по голям и разбира и ще му е много по трудно от първия път. В началото нещата не тръгнаха добре. Прокървявах често, но не обилно. Заедно с плода се образува и латентна киста, на единия яйчник, която растеше заедно с него. Пиех лекарства, какви ли не. И живеех ден, за ден. Започнах да си правя всички изследвания, които се изискват, за да сме сигурни, че бебето е наред. Но уви, на първия преглед ФМ, лекарката установи, че плода изостава с една седмица, тогава не го отчете като нещо сериозно, защото и терминът не беше определен много точно. След месец пак ФМ, плодът изоставаше с три седмици, ужас, пак изследвания, всичко изглешдаше нормално, доплерът беше ОК, кръв, урина, хемоглобин, кръвно. Никакви проблеми. Пак ФМ в други болници, обиколихме сума ти специалисти и всички бяха на мнение, че детето има интраутерийна ретардация. Правиха специален преглед и на сърчицето, там всичко си изглеждаше съвсем наред, просто по мъничко. И така седмиците се нижеха, пак изследвания, лекарства, един месец прекарах на системи в МД, под наблюдението на др. КАрагьозова, тя ми направи и амниоцентеза, перфектно, за което много и благодаря. НО страховете си останаха, водите били много зелени, още един страх, куп други изследвания, и само молби до ГОспод, да спаси и да запази момиченцето ми. И един ден - един който аз наричам денят на страшния съд - Др. Карагьозова отсъстваше от отделението и понеже ни следяха често на ехографа и ни мереха - през три дни др. Димитрова ме извика да ме гледа тя. ГОсподи идва ми да и избода очите на тази жена, 
детето било увредено, според нея било с диагноза хондродисплазия, щяло да се роди с къси и криви крайници, животът му ще е изпълнен с трудности и постоянни операции, имах чувството, че животът ми ще спре до тук. КОнсултации с генетици, абе какво ли не, подготвяха ме за крайния резултат или мъртвородено бебе или джудже, както ми го обясни генетичката. Всичко това се случваше в началото на осмия месец. Имах чувството, че ще полудея. ВЕче в 30 седмица, даже 31, а тоневе няма, е как да ги уловят като тя отговаря с размерите си на 27 г.с. кошмар, колко пъти още се шашках и незнам вече какво още да кажа и в един момент всички лекари ме съветваха да махна детето, т. е. да го изродят сега, но първо да го УБИЯТ. Мъжът ми обаче в този момент, беше единствения човек, който някак си реши проблема вместо мен, аз вече незнаех на кой свят се намирам. НИкога няма да забравя думите му "Каквото ГОспод ни го е дал такова ще го гледаме!" КАто че ли някой ми даде сили и вдъхна живот в мен! Събрах си багажа и напуснах болницата и реших, че каквото и да стане връщане назад няма, някак си имах вътрешното усещане, че всички грешат, но все пак съмнението си оставаше. Единствено съм благодарна на лекарката, която сбъдна мечтата ми, която беше до мен през цялото това време, според която нямаше нищо на детенцето ми - просто е по мъничко, хипотрофче, но е съвсем хубаво и здравичко, БЛАГОДАРЯ И за това, че я извади жива, и я спаси, въпреки, че вече не е между нас, знам, че продължава да я закриля от небето. 
И след всичко това, някак си се успокоих, дори се върнах за малко на работа между хора, за да не мисля постоянно за проблемите. ВЕче в началото на деветия месец кръвното ми рязко се покачи и имах разкритие вече, и най добре беше да се изваде бебка, въпреки че е толкова малка. НАсрочено бе секцио, за по голяма сигурност, защото ако наистина беше с диагнозата хондродисплазия имаше вероятност да и се прекърши вратлето докато е в канала и да се задуши. Извадиха я едва 1,800 гр. и 41 см. Стоя 15 дни в кувьоз, беше с пълни дробчета и пневмония, на системи и три антибиотика, изкара тежка жълтеница, но след един месец на постоянна борба се прибрахме двете в къщи при таткото и баткото по щастливи от всякога. ДИагнозата хондродисплазия беше отхвърлена още като се роди, единствено казаха, че нещо не му е достигало на детеце и много се е мъчило в мен, и затова се е родило хипотрофче, но че ще си навакса. Е все още наваксваме с килограмите, но това да е имаме си в къщи една фина дама - манекенка, но ще го преживеем. Та това е горе долу нашата история с ВЕроника, така се казва нашата принцеска, а името го измисли баткото, той я обожава! И тъй като е много чакано, плакано и изстрадано дете всички много я обичаме и глезим! И въпреки всичко БОрбата продължава, единственото което ме тревожи в момнта е, че поради недоносеността и се е родила с недоразвит бял дроб и стомах и сега често боледува, но с годините се надявам да го израсте.
ТАка, че момичета не се отчайвайте, живота е една непрестанна борба. БОрим се да ги заченем, борим се да ги родим здрави, борим се да ги отгледаме здрави и достойни граждани на тая скапана държава, която за съжаление нищо не прави за тях, но това е друга тема! Бъдете здрави Всички, обичайте много дечицата си и пожелавам на всички да връзвате панделки или да се чудите как да обуздаете палавите си момченца!
Извинявам се, че стана толкова дълго, но много ме разчувствахте! Отивам да си гушкам принцеската!
НЕфертити Благодаря за линка и напълно те разбирам, че не ти се говори вече за миналото, важно е бъдещето, то е пред всички нас!
Извинявам се, но неможах да изчета цялата тема, още на първа страница се разчувствах и разплаках, но тъй като специално исках да се запозная с историята на Нефертити прегледах бегло страниците и много се учудих, на още няколко истории на няколко мами, които не мога да кажа, че познавам лично, но които пишат също и в други теми и се засичаме често.
Сладка мама, никога няма да забравя, колко се молехме всички за Даринка и как всеки ден чакахме новинки за нея, колко се радвахме, когато я изписаха и сега също се радваме на кратките мигове които споделяш с нас!
Докато преглеждах темата се върнах в мислите си две - три години назад! НЕзнам какво да кажа повечето от вас са минали през деветте кръга на Ада, Аз също, но някак си с времето болката преминава полека лека, а усмивката и топлия, изпълнен с обич поглед на дечицата те изпълват с надежда и вяра и това те кара да забравиш през какво си минал и какво си преживял.
МОята история е следната - една успешна безпроблемна бременност и резултата едно прекрасно момченце с перфектни мерки през 2001г.
От тогава проблеми около него - нищо особено, обикновените детски боледувания, после работа и т . н. НО детето расте и все пита Мамо кога ще си имам сестричка, странно нали, аз и таткото също бяхме мислили по въпроса, че е време да си имаме още едно дете и без проблеми забременях веднага, баткото беше на седмото небе, гледаше снимките от видозона, гушкаше ме постоянно, галеше ме и постоянно говореше на бебето. НО прекрасната идилия за съжаление беше съвсем кратка, след една уж леко прекарана пневмония, се оказа, че бебенцето ми не е издържало и се е инфектирало, загубило е сърдечна дейност, и затова аз научих съвсем случайно, незнам какво ме накара да отида при гинеколожката и да я помоля да ме погледне на ехографа, защото съм била болна и съм пиела антибиотици, за които личната лекарка ме уверяваше, че са най безобидните и няма да навредят на плода.
Загубих бебенцето си в 12 седмица, но хистологията показа, че детето е било силно инфектирано, и е изоставало доста в развитието си. КАкто ми казваха тогава всички около мен и лекари и близки, по добре, че е станало така, защото е можело да бъде доста увредено и да не може да живее после пълноценен живот! НО въпреки утехите болката беше голяма и най вече се чудех как да се прибера в къщи и да обясня на пет годишния си син, че сестричката, за която той толкова копнее не е издържала и вече я няма. Ами неможах да го направя, свекърва ми обаче успя, незнам той колко я разбра, но все ме питаше МАМо кога ще се върне бебчето ни от небето, кога ще дойде отново при нас.След шест месечно пазене започнахме да опитваме да забременея отново, но когато това стане фикс идея става като, че ли по трудно. И все пак чудото стана и то по възможно най - скапания начин. Пиех Дуфастон един месец и съм забременяла веднага сигурно, докато още съм го пиела, но докторът ми каза, че ще е след около три месеца, най - рано.
Както и да е - обаче се разболях отново, но тогава още не знаех, че съм бременна. В деня, в който трябваше да ми дойде цикъла отидох на лекар и се оказа, че съм с остър бронхит, пратиха ме на снимка. ЛАборантката, която ме снимаше ме попита, абе момиче ти да не си бременна, казах и че не съм, но се опитвам да забременея. ЖЕната обаче ме овърза за всеки случай с разни престилки около кръста и корема и дори не искаше да ме снима. Започнах да пия пак Антибиотик и то доста силен, а цикъла така и не ми дойде. Много се притесних, купих си тест и го направих една сутрин преди да тръгна за работа. НЕ можете да си представите колко много плаках, но не от щастие и радост, а от СТРАХ и УЖАС, когато видях Много се страхувах за бебето заради снимката, антибиотика и най вече заради преживяното предния път. Както повечето от вас не смеех нито да се радвам, нито да се хваля, и най вече не смеех да кажа на баткото, защото се страхувах, че ако загубим и това бебе той е вече по голям и разбира и ще му е много по трудно от първия път. В началото нещата не тръгнаха добре. Прокървявах често, но не обилно. Заедно с плода се образува и латентна киста, на единия яйчник, която растеше заедно с него. Пиех лекарства, какви ли не. И живеех ден, за ден. Започнах да си правя всички изследвания, които се изискват, за да сме сигурни, че бебето е наред. Но уви, на първия преглед ФМ, лекарката установи, че плода изостава с една седмица, тогава не го отчете като нещо сериозно, защото и терминът не беше определен много точно. След месец пак ФМ, плодът изоставаше с три седмици, ужас, пак изследвания, всичко изглешдаше нормално, доплерът беше ОК, кръв, урина, хемоглобин, кръвно. Никакви проблеми. Пак ФМ в други болници, обиколихме сума ти специалисти и всички бяха на мнение, че детето има интраутерийна ретардация. Правиха специален преглед и на сърчицето, там всичко си изглеждаше съвсем наред, просто по мъничко. И така седмиците се нижеха, пак изследвания, лекарства, един месец прекарах на системи в МД, под наблюдението на др. КАрагьозова, тя ми направи и амниоцентеза, перфектно, за което много и благодаря. НО страховете си останаха, водите били много зелени, още един страх, куп други изследвания, и само молби до ГОспод, да спаси и да запази момиченцето ми. И един ден - един който аз наричам денят на страшния съд - Др. Карагьозова отсъстваше от отделението и понеже ни следяха често на ехографа и ни мереха - през три дни др. Димитрова ме извика да ме гледа тя. ГОсподи идва ми да и избода очите на тази жена, детето било увредено, според нея било с диагноза хондродисплазия, щяло да се роди с къси и криви крайници, животът му ще е изпълнен с трудности и постоянни операции, имах чувството, че животът ми ще спре до тук. КОнсултации с генетици, абе какво ли не, подготвяха ме за крайния резултат или мъртвородено бебе или джудже, както ми го обясни генетичката. Всичко това се случваше в началото на осмия месец. Имах чувството, че ще полудея. ВЕче в 30 седмица, даже 31, а тоневе няма, е как да ги уловят като тя отговаря с размерите си на 27 г.с. кошмар, колко пъти още се шашках и незнам вече какво още да кажа и в един момент всички лекари ме съветваха да махна детето, т. е. да го изродят сега, но първо да го УБИЯТ. Мъжът ми обаче в този момент, беше единствения човек, който някак си реши проблема вместо мен, аз вече незнаех на кой свят се намирам. НИкога няма да забравя думите му "Каквото ГОспод ни го е дал такова ще го гледаме!" КАто че ли някой ми даде сили и вдъхна живот в мен! Събрах си багажа и напуснах болницата и реших, че каквото и да стане връщане назад няма, някак си имах вътрешното усещане, че всички грешат, но все пак съмнението си оставаше. Единствено съм благодарна на лекарката, която сбъдна мечтата ми, която беше до мен през цялото това време, според която нямаше нищо на детенцето ми - просто е по мъничко, хипотрофче, но е съвсем хубаво и здравичко, БЛАГОДАРЯ И за това, че я извади жива, и я спаси, въпреки, че вече не е между нас, знам, че продължава да я закриля от небето. И след всичко това, някак си се успокоих, дори се върнах за малко на работа между хора, за да не мисля постоянно за проблемите. ВЕче в началото на деветия месец кръвното ми рязко се покачи и имах разкритие вече, и най добре беше да се изваде бебка, въпреки че е толкова малка. НАсрочено бе секцио, за по голяма сигурност, защото ако наистина беше с диагнозата хондродисплазия имаше вероятност да и се прекърши вратлето докато е в канала и да се задуши. Извадиха я едва 1,800 гр. и 41 см. Стоя 15 дни в кувьоз, беше с пълни дробчета и пневмония, на системи и три антибиотика, изкара тежка жълтеница, но след един месец на постоянна борба се прибрахме двете в къщи при таткото и баткото по щастливи от всякога. ДИагнозата хондродисплазия беше отхвърлена още като се роди, единствено казаха, че нещо не му е достигало на детеце и много се е мъчило в мен, и затова се е родило хипотрофче, но че ще си навакса. Е все още наваксваме с килограмите, но това да е имаме си в къщи една фина дама - манекенка, но ще го преживеем. Та това е горе долу нашата история с ВЕроника, така се казва нашата принцеска, а името го измисли баткото, той я обожава! И тъй като е много чакано, плакано и изстрадано дете всички много я обичаме и глезим! И въпреки всичко БОрбата продължава, единственото което ме тревожи в момнта е, че поради недоносеността и се е родила с недоразвит бял дроб и стомах и сега често боледува, но с годините се надявам да го израсте. ТАка, че момичета не се отчайвайте, живота е една непрестанна борба. БОрим се да ги заченем, борим се да ги родим здрави, борим се да ги отгледаме здрави и достойни граждани на тая скапана държава, която за съжаление нищо не прави за тях, но това е друга тема! Бъдете здрави Всички, обичайте много дечицата си и пожелавам на всички да връзвате панделки или да се чудите как да обуздаете палавите си момченца!
Извинявам се, че стана толкова дълго, но много ме разчувствахте! Отивам да си гушкам принцеската!
X
Реклама