Обичате ли стихове? - 10

Молба

Изцели ме, магьоснико, от моята лудост –
все да страдам по тебе безумно.
Да не виждам очите ти кладенчови
и покорно в тях да се давя.
Да не страдам по тази усмивка
и да тръгвам, щом тя ме повика,
и гласа ти, когато ме мами,
да не чувам, а тук да остана.
Забрани на прегръдката твоя
да ми взема съня и покоя,
на гласа ти – да ме опива.
Ако не – направи ме щастлива!


Да ме обичаш

Да ме обичаш истинска. Без маска и без грим.
Разрошена и неизмита сутрин рано.
Несъвършена и понякога дори
намръщена, сърдита, своенравна.
Да ме обичаш не такава,
каквато ти си ме създал
и нарисувал в своите представи,
а мен самата – нежна и корава.
Да ме обичаш само. И нищо друго.
Това е твоето призвание.

Вървя

Вървя по булеварда прашен,
усещам на града студа бездомен,
вървя си сам и леко съм уплашен,
на път широк съм, а градът огромен.
Вървя, не помня и адреса,
ще питам някой странник заблуден,
прозорците със спусната завеса,
вратите хлопнати, паважът е студен.
И пак вървя, не става за седянка,
увит във шал, със капки по лицето,
и хванат под ръка със мойта сянка,
се сгрявам с топлината на сърцето ...

dontscho, много добър стих!

Ето нещо мое, отново:

Пунктири

Сълза съм аз, от вятъра откъсната
и литнала самотна през пределите
на всички дни по линия прекъсната
пресичам през безумните раздели…
Пунктира педантично начертавам
и дупчиците с молива попълвам.
Сама на себе си уроците предавам
и в себе си надеждата покълвам.

Сълзица съм и тъжно се търкулнах,
а бледите следи от мен блестят.
Душата ми – смирена и разгулна –
частица проста е от този свят.
Пунктирите със дупчици безброй
прекъсват щастието в дните.
Сълзата ми дали не е порой?!
Или е бледен образ на звездите…

Кога си играеш, приятелко моя?
Къде ти е куклата, мечето плюшено?
Кога се изгуби дъхът неспокоен
на малката пикла, в душата ти сгушена?

До скоро надничаше тя през очите ти,
на пръсти повдигната, мръсна и рошава.
И тичаше дръзко и нагло в метите ти
онази, хлапачката – дивата, лошата.
Къде я изгуби по пътя? Не помниш ли?
И толкова време живееш без пакости!
Мечтите си детски все още не гониш ли?
Кои са днес твоите момичешки радости?

Защо ме поглеждаш така възмутена?
О, ти си порасла! Узряла! Разбирам.
Душата ти сбръчкана, очите – студени.
И даже в ирония ме подозираш.

Недей си отива, лудетино дива!
Недей я убива, глупачке! Не смей!
Та тя зад очите ти още е жива
и още мечтае, и още се смей!

Детето в теб съвсем не си отива.
И старостта е най-голямата измама.
Докато то живее, ти си жива!
И запомни : душата бръчки няма!

Мадлен Алгафари

Той ме обича, да знаете.
Не че съм нещо особено.
Но ме сънува. И ме мечтае.
Точно каквато съм – безподобие.
Той ме обича. Наистински.
И ми помага да дишам.
В нощите измисля ми приказки,
а през деня ми ги пише.
После се сбъдваме – двамата.
Не че е нещо нечувано.
Просто му кацнах на рамото
и започнах да съществувам.
А пък той ме обича. И толкова.
Повече даже – не искам.
Вече не вярвам във болката.
Той ме рисува усмихната...
И ме обича. В безкрайности.
Даже до необятност.
Много прилича на щастие...
Само, че – безвъзвратно.

Мира Дойчинова - irini

Браво,много красиви стихове..
Ето и още някои от моите..



Спомен за бъдещето

Ден след ден,година след година..
Минутите се сменят,месеци,сезони…
Много времена през мен преминаха
Но душата ми е още във агония..
Нещо неразбрано и незнайно..
Премълчано,неизречено..Потайно.
Образ с времето поизбледнял..
Сливащ се със сенки,хора..
Сякаш там във времето е спрял,
споменът нестихващ,неуморен..
Как връхлиташ ме със сила!
Сякаш да ме смажеш,да ме няма!
Сякаш,че да си вълната що отмива
всички спомени,като мехурчета от пяна..
В мен се блъскаш като във скала,
ала моето сърце не е от камък..
И не зная колко дълго бурята ще устоя..
И как без теб да продължа нататък…
Единствено в мечтите бих могла,
Живота си да ти отдам,без никакъв остатък
Единствено в мечтите си успявам,
За теб Света да прерисувам отначало..
Да те даря със всичките небесни светила
За теб да прекроя Небето и Земята..
Да ти разстеля цялата Безкрайна Шир,
И отново да пресътворя Дъгата
С едно дихание създавам Мир..
Вземи го!
И предай нататък..
Psyhea
2015





На мама и татко

В ноща споходи ме усмивка,
разстла се в мен като река,
И в съня ми сякаш,за почивка,
приседна тихо любовта..
Учудена погледнах я в очите,
и толкоз спомени видях..
В блаженното отлитане на дните,
аз майка,татко разпознах!
Дошли те бяха от далеко,
да зърнат свойта дъщеря,
с кураж във бъднини нелеки,
и смелост, да я подкрепят.
В очите майчини – небесна синева,
аз мъката и радостта съзрях,
Във бащиния поглед – каменна скала,
на духа човешки силата видях.
За мене изградиха свят,
построен от звездна светлина.
Познатия , спокоен пристан
на детството ми дал крила..
И ето,че в съня ми се завръщат
на грешника отново,прошка да дадат,
Обичаме те мила,дъще!
И прощаваме ти за пореден път.
И не се кори,не се терзай!
Животът го живей сега!
За миналото много се не кай!
изпускаш бъдещето си така!
А ние тука сме до тебе.
Помни,не си сама!
До сетни сили в дните си раздай се,
И ще се видим след това.
Вселената безкрайна те очаква!
И ние също, с трепет и любов,
Ще отидем там където пожелаем
Свят да съградим,напълно нов..
Psyhea 21.1.2017

http://apocryphal-academy.com/index.php?topic=364.0

Молитва за обич

До днес не ти поисках нищо, Боже,
за себе си в живота ми суров.
Сега те моля, дай ми, ако можеш,
една торба с надежди и любов.

За да раздам надежди на бедняка,
ръка протегнал за коричка хляб,
на онзи, който спи на пейка в парка,
а скита през деня немил–недраг.

На този, който има дом и име,
но гасне полудял от самота,
да дам надежда, Боже, позволи ми,
че някой го обича на света.

Да дам частичка нежност на сирака,
израснал сам без капка топлота,
надежда – на умиращия в мрака,
зовящ те сред стерилна белота.

Да дам на просяка троха надежда,
а на вдовицата – парче любов,
на всички да даря по глътка нежност...
О, Господи, не чу ли моя зов?!



Любов?!

Любов?! Каква любов, когато днеска
светът е омърсен от грях и срам,
разкъсван от безумна златна треска,
когато всеки е останал сам,
душата си заключил за надежди
и заменил достойнство за пари,
забравил думи като жал и нежност
към близките, към себе си дори.
Къде е любовта, когато нощем
жени продават своите тела,
когато се присмиваме все още,
щом някой е с опърлени крила?!
Отказваме на просяка коричка,
на паднал не подаваме ръка,
и кой ли ни е омагьосал всички,
за да затънем в тиня и във кал?!
Все още не е късно да си спомним
за птиците, морето и смеха,
да станем по–чувствителни и скромни,
за да изкупим някак си греха.
Поне една сълзица да пролеем
за мъртвите, за болните, за нас,
които без любов и смях живеем,
за стареца, издъхнал в този час.
За майката, която ляга гладна,
за да нахрани своите деца,
за цветовете и тревите жадни,
обърнали към слънцето лица.
За годеницата, която дълго
е пазила честта си за един,
за пътника, защото вчера тръгна
и няма да се върне много дни.
Ще трябва да почистим съвестта си
и късчета любов да подарим,
за да се върнем тихо у дома си
и тази нощ спокойно да заспим.


лично творчество

Силните

Силните плачат сами.
Не ръкомахат. Не викат.
В гръб не забиват ками.
И не се кланят на никого.
Те овладяват света,
без да си губят душата.
Ала вървят и вървят
само напред и нататък!
Въпреки вечния страх.
Въпреки всяка измама.
Никой не може без тях.
Рамо за силните няма.
Те знаят как да простят,
как на доброто да служат.
Те не поглеждат назад.
И не говорят ненужно.
Те са внезапни искри
от небесата дарени.
Тяхната воля твори
нови, незнайни вселени.
Въпреки цялата мъст
и доживотната завист,
още влекат своя кръст
и до безкрай се раздават.
Мъката не ги ломи,
прави ги по-всемогъщи.
Силните плачат сами.
Но времената обръщат.

Автор - Веселина Атанасова

По вечерня до мен приседни,
топла длан ми подай за разтуха –
капка нежност за бъдните дни,
с южен полъх към мене да духа.

Пръсти в моите ти приюти.
Чело морно на твоето рамо
ще опра. И ще кажа – прости –
нощем бури сънувам аз само…

Моят пристан си ти за любов!
В тебе има надежда и трепет.
Всеки ден с теб е приказно нов
и потъва в мен нежният шепот.

За нощта прислони ме сега.
И ръцете ти вечно ще помня.
С устни жарки изпий таз тъга,
а душата ми – счупена стомна,

пресушена от съ̀лзите пак,
ще сънува греховни посоки…
Ти спаси ме от черния мрак!
Дай ми твоята обич дълбока.

Стихът е мой.

Животът скрит е в дребните неща

Животът скрит е в дребните неща -
в жест най-обикновен, ала човешки,
в любима песен, слушана в нощта,
в човек, умеещ да прощава грешки.

В усмивката на влюбени очи,
която търсиш твоя ден да сгрее.
В забравата на смелите мечти,
когато правиш опит за летене.

В стремежа да запазиш своя дух
свободен в несвободното ни време,
да не виниш за всичко някой друг,
да не превръщаш обичта във бреме.

Във ручеите топли на кръвта,
в сълзите непринудено родени -
най-истински са дребните неща
и те остават спомени след време.
              
                             Бисерка Каменова

Поздравления за тези, които са се включили със свои стихове

Нещо в духа на издващите празници:

Да пребъде

Да пребъде светлина в душата,
и в сърцата обич да гори.
Топлина да носи ни съдбата,
доброто всяко зло да умори!

Във очите все звезди да има,
огън да пламти в дома ни общ,
да ни грее всяка тежка зима,
да ни дава вяра, мир и мощ.

Коренът ни здрав да оцелее,
да пребъде в нашите деца,
любовта в дома ни да живее,
да запълни жадните сърца!

Стихът е мой.

Позволи ми да мисля за тебе.
Да си спомня за тебе.
Отново
да се влюбя във тебе.
Бъди ми
и жена, и сестра.
Аз не мога.
И не зная защо, но не мога
да приема, че всичко е просто
акробатика някаква в тъмни
и самотни квартири. Самотна
и звънтяща възбуда, с която
ме измамва коняка... Лъжа е
и оркестъра, който засвирва,
и ръката, която ме търси,
и жената, с която аз станах
и танцувах туист... Аз не мога
да живея без кратките срещи
по крайбрежните улици. Просто
да потъна в дълбоката сянка
на дървото, което се вслушва
в гласовете ни... Колко е смешно.
А е страшно, когато те няма
под дървото, което забрави
гласовете ни, смешните думи
и прекрасните думи, които
ти отнесе със себе си... Мила.
Позволи ми да мисля за тебе.
Да се влюбя във тебе.
Отново
да повярвам във тебе.
Бъди ми
и жена, и сестра.
Съществувай!
Неизвестно с кого -
съществувай!
И си спомняй за мене понякога.

Христо Фотев
******************
От много, много отдалеч
ще идвам винаги, докато мога,
но някой ден краката ми щом не издържат,
ще допълзя на лакти и колене,
за да ти кажа, че на този свят
обичам само, само теб.
От много, много отдалеч
ще пея винаги, докато мога,
но някой ден щом моя глас не издържи,
аз ще изпратя славей вместо мене,
за да ти каже, че на този свят
обичам само, само теб.
От далеч, много отдалеч
ще бъда винаги, докато мога,
но някой ден сърцето ми щом се взриви,
ще ви прегърна с другия до тебе,
за да ви кажа, че на този свят
съм имал много малко време.

Михаил Белчев

Омръзна ми да споря с теб, съдба,
(пък и за спор днес нямам настроение).
Всесилна и всевластна си била,
пък аз - кълбо от прах и нетърпение.

Под нос мърмориш вечно с укор строг,
че грешки правя, тичам след миражи...
Безгрешен е един - и той е Бог,
на мен, да сбъркам, стига ми куража.

Не знам, съдба, сама си помисли,
дали е по-добре като мишоци
да търсим тъмни дупки и ъгли,
далече от житейските уроци,

или пък да вървим по своя път.
Нима животът с бяг се управлява?!
Не ме плаши с далечното "отвъд" -
и в този свят през ада се минава.

Че можеш да ми пратиш бури - знам,
ръката ти е дълга и е близо,
но жребия човек си хвърля сам.
Ти имаш власт, съдба, аз имам избор.

Покорството не ми е по сърце.
Смирение? Отдавна си замина.
По лек дори от птичето перце,
страхът ми се изниза през комина.

Без броня срещу теб сама стоя,
не искам нищо, милости не моля,
в най-древния конфликт да изгоря -
съдба срещу човешката ни воля.

Самодива (Вики )

Да преминеш честно

Дали ще се разделяш със година,
с човек, със дом, със минало, със рана,
погледай ги, благодари им тихо,
дари им свобода и продължавай.
Дали ще срещаш ангел или демон,
приятел, път, погром или победа,
обичай ги със цялата си смелост
и не забравяй - и със тях ще се разделяш.
След ден, след век, след няколко живота,
за ден, за век, завинаги най-често.
Най-важното и нечовешки сложно
е да преминеш по човешки честно.

Мария Лалева

„Основно чистене“
/ Автор: Кристина Филипова /
Почистих килера –
Изхвърлих всичко излишно.
Последната капчица вяра
побързах да сложа на скришно.
Изхвърлих всички нечестни приятелства,
стари обиди, ограбващи ме познанства.
Изведнъж се получи доста пространство.
Изметох и амбиции разни.
И рафтовете останаха празни.
Тогава започнах да подреждам.
Най-отгоре, като крехък и фин порцелан,
подредих всички мои надежди.
До тях – някой и друг бъдещ план.
После, на по-долния ред,
като луксозен пакет,
сложих най-скъпите спомени.
В килера оставих, безспорно,
най-важното само:
за точка опорна –
вярно приятелско рамо,
а отпред – на място прегледно,
сложих думата „мамо”,
за да чувствувам, че и аз съм потребна.
Последно –
проветрих и стана прекрасно!
А беше задушно и тясно.