КГБ = Клуб на Готините Баби - 154.

В града ни построиха ново училище и се наложи прерайониране на учениците , което засегна и мен . В осми клас трябваше да отида да уча в друго училище , да се разделя със съучениците си , което много ме разстрои. Т.Е – много сърдита /насилствено доведена от директорката/ отидох в новото училище. Познавах само едно момиче и ми беше много притеснено. Когато влязохме в класната стая , едно момче ни извика – беше ни запазило чина отпред . Това беше като искрица надежда, че и тук може да има добри хора. Момчето беще много мило и внимателно . В следващите дни моето сърдито настроение се запазваше /винаги старото и новото ми училища са “воювали”/ и аз не говорех с никой (пубертет) освен с приятелката ми и новия познат. Полека-лека нещата улегнаха , на мен ми мина ината... Без да го разбирам /тогава/ с момчето все гледахме да сме максимално заедно. Записахме се в кръжок по математика , в хора на училището, /беше солист/ , в отбора по волейбол. Беше ни хубаво. В края на октомври с класа отидохме на екскурзия в София. Поразгледахме и ни пуснаха свободно да се разходим.Ние с приятелката и той отидохме на кино . Когато филма  започна , той ми хвана ръката. За мен (пубертет 1965г) това беше кощунствено , дръпнах се , но след това почуствах някаква обреченост и си казах “Той ще е ” и си държахме ръцете до края на филма {сигурно звучи много сантиментално , пубертетски наивно , но беше през далечната 1965г...} След филма и много време след това нищо не си казахме. Минаха два месеца и една вечер , като ме изпращаше след кръжока и се сбогувахме се престраши да ме целуне по бузата. Аз съответно пак се изплаших , но не го показах. И пак продължихме старите си отношения. Постепенно нещата се промениха - след около месец. Бяхме безкрайно щастливи  , но плахи и много внимателни някой да не разбере. През лятната ваканция с хора ходихме в Ямбол на фестивал , след това в едно село на бригада за домати и това беще възможността да сме непрекъснато заедно. Щастливи! След това се прибрахме по домовете си и почти започнаха проблемите…От къщи успявах да се измъкна само между 10 и 12ч /под предлог, че ще пазарувам/ , защото ревностни доброжелатели настройваха и загрижени докладваха на близките ми /без родителите ми/ , че се срещам с неподходящо за мен момче и т.н. Покрай техните мърморения , аз си казах, че съм «Единица мярка за глупост» (Животът май го опроверга) Имах доста проблеми ,но «си знаех моето» … до 13 септември ,когато се разделихме «до утре»…Но на 15септември, когато отидохме в новата гимназия , останах учудена , че той мина покрай мен без да ме погледне. Помислих си , че нещо го притеснява обстановката и ще се оправим.. Но не ! Мина месец без да си проговорим и без да ми е ясно защо .Май съм малко горда и реших , че щом така иска , значи всичко е свършено. Но имах страхотно обичаща ме приятелка , която винаги беше с нас и много ни се радваше и подкрепяше. Та тя се ядоса и след като аз отказах да се изяснявам с него , тя на своя глава отишла да говори. Тогава се разбра , че на 13септември моите братовчеди са го причакали, понабили и го предупредили да не ме доближава , защото не бил за мен . Та моя човек каза на приятелката ми , че му е много мъчно за мен , но не иска да ми създава проблеми. Много ме заболя /от близките ми/ . Отидох и говорихме – беше ни много тежко , но решихме , че ще сме благоразумни.Т.е попаднахме в ситуацията  - двама души, които принадлежат към различни светове (за мен пресилено казано) -  Нито можехме да бъдем  заедно, нито можехме да се разделим....И така през цялото ни учение /3 години- в гимназията - докато завършихме/ Е не съвсем … през месец-два , не издържахме само да се гледаме отдалече и за по една вечер се срещахме . Понеже се стараехме да сме /?/ целомъдрени и си мислехме, че нямаме общо бъдеще , но нещо ни влечеше един към друг-ние станахме  нещо повече от приятели. На тези инцидентни срещи освен ,че си разменяхме информация «какво-що» , си обсъждахме и какви кандидати и кандидатки са ни се появили и си говорехме кои са добри и кои не. /За нас чувството на ревност никога не е съществувало/ . Е , аз не допуснах никой до себе си …На абитуриентската ни вечер изтанцувахме «Дилайла» и негласно решихме да строшим преградите . Видяхме се няколко пъти , но това лято бяхме много заети- кандидат-студенски изпити и т.н. и след като в края на август се върнах от Сливен / бях на гости при баба/ , с болка разбрах , че е заминал за военното училише. Помислих си , че това ще е края и се примирих. Но той ми написа писмо веднага, аз реших че просто ще му пиша  /без никакви ангажименти/ ,  за да му давам кураж в трудното военно ежедневие, подкрепа и самочувствие в първите курсантски дни . Пишехме си през няколко дни  -  на кой как върви учението , ежедневието /т.е пак нищо не си обещавахме/ Та така до първата ваканция – между двата семестъра. Тогава си поговорихме , разбрахме се колко много държим един на друг , но тегнеше предупреждението  и той ми каза , че в момента в който намеря друг - съм свободна. Е , за пет години «се оглеждах» , но нямаше друг , освен него «достоен за моето величие» . Спестявах си от студентските парички и по два пъти в годината отивах на свиждане  , както и чакахме с нетърпение ваканциите , когато бяхме неразделни. /Но никой от нас не смееше да мечтае за бъдещето/ И така до пети курс-дипломирахме се. /Вече бяхме взели хляба си и станали независими/. На другия ден , след като се дипломира, той ми предложи да се оженим ( т.е след 9 години). Казах «Да» , родителите ми  го приеха като син, направихме сватбата .На следващия ден заминахме ,с един куфар , за Шумен , където ММ беше разпределен и на другия ден започваше работа. / Всички близки «се преобърнаха» и казаха , че той е много добър . Защо беше тоз тормоз 9 години?/.
   Иска ми се да разкажа и малко от последващия ни живот – за доброто , което сме срещали.Та ние пристигаме в Шумен с план да вземем хотел и да си търсим квартира. Но в никой хотел нямаше места и към края на деня , чудейки се какво да правим – да спим на гарата или да отидем до Търговище да търсим хотел , вървим към гарата. Тогава ни среща един познат /ММ беше завършил в Шумен и през петте години през отпуските си им ходеше на гости/. Та този човек ни покани в къщата си , аз много се дърпах , но в края на краищата  отидохме . Приеха ни много радушно и сърдечно. Докато намерим квартира , живяхме цял месец при тях – те ни хранеха и глезеха /аз се опитвах , донякъде , да компенсирам нещата/ и ни намериха първата квартира. Беше стая в мазе. Сега вече бяхме самостоятелни и започвахме от нулата. Имахме само по 2 вилици, лъжици и нож /от студентството/ и от сватбата един чаен сервиз , в който сервирах яденето. Трябваше да се купи най-необходимото –котлонче, тенджерка, огледалце /за да се избръсне ММ/ , чинии, метла, сол, пипер ,олио… и заплатите почти свършиха за 15дни. Изкарахме някак. Следващия месец се повтори същото ,но полека –лека нещата влязоха в «релси».Но стаята в мазето беше страшно влажна – като сложим кърпата за лице на стената , на сутринта мухлясваше. Аз бях започнала също работа. Като споделих с колегите ми за влагата , те се загрижиха за нас и една колежка ни предложи целият си апартамент.( Колегите ми бяха много добри хора- още първия ден , като отидох и след като разбраха , че сме младо семейство , се събрали , обсъдили и ме попитаха дали имаме нужда от нещо – тенджера , котлон и т.н. След това , както се майтапя – ни взеха «на отглеждане» - редуваха се всяка събота някой да ни покани , за да не се чувстваме сами в този град . А когато се роди синът ни и ММ беше отишъл да почерпи , те отвърнали със същото – т.е цяла седмица е имало купон и като се върнах в града други ме питаха «Какъв бе тоя цар , дето се роди?» По-късно от предприятието ми дадоха и служебен апартамент , по-висока длъжност..Въобще съм с прекрасни спомени от хората в Шумен) След две години се преместихме в града ни , после в София ; пак нашия град и от 26 години сме във София. 
Сменили сме доста квартири./за всяка трябваше нова адаптация/ Роди ни се и дъщеря. Годините минаваха. Не беше много лесно /живот на военно семейство – учения (по 3месеца), премествания /но всичко сме приемали , че е нещо нормално и в реда на нещата. Не сме се оплаквали и ожалвали. Тъй като съм голям идеалист ( както аз си се наричам Дон Кихот) – бяхме в много добри отношения с всичките ни родители , но никога не сме взели помощи от тях – искахме сами да се оправяме .Децата пораснаха , изучиха се, отделиха се от нас. От години сме пак двамата , но живем с чувството , за удовлетвореност от изминатия живот .Равносметката ни е – повече от очакваното. Чувствам се все едно сме катерили някаква височина и сме стигнали билото и сега отдъхваме удовлетворении. Случват ни се неща , за които не сме и мечтали. Нашите интереси не са нещо особенно  – обичаме и ходим на екскурзии , имаме вила , където си правим каквито ни скимне експерименти /както казва синът ни – «Това е вашето хоби»/ ,  измисляме си разни щуротийки… Напоследък в главата ми се прокрадва мисълта «Ние успяхме!» (въпреки предупрежденията ). Сигурно скоро ще се случи да тръгнем надолу , но засега живем за мига и се радваме…