КГБ = Клуб на Готините Баби - 154.

Не ми се искаше да навлизам в подробности ,а и да занимавам аудиторията но....
Този свят , който описваш , аз наистина го срещнах - в Сливен, Шумен /дори и в София - където всеки е почти анонимен- за добро или лошо/ , но в нашия (македонски) град не го чувствах точно така - поне върху себе си /не че съм единствената , "много важната".../ - Тогава съзнанието ми не проумяваше какво им влиза в работата на , дори непознати за мен , хора кой както прави ....(Родителите ми бяха лекари , а свекърите - шивачи. В моето семейство - майка и татко -не са се "големеели" и са ме възпитавали в скромност /мисля , че поведението ми го е доказало/, но за клюкарите не мога та кажа същото)
Понеже съм живяла в двата града и без да искам съм правила съпоставка – В Сливен – много човечност , добрина, топлота. И навсякъде имаще тези съседски взаимоотношения , за които ти разказваш. В нашия град – може и да го е имало , но поне около нас не съм го видяла – по-точно почувствала.
Пак се “разприказвах”...Имам няколко показателни примера за разликата;
   Роднините от Сливен винаги са били почти бедни – дядо ми е бил текстилен работник , баба е гледала четирите си деца /всичките са ги изучили/. Живеели са скромно , но човешки , позитивно  . Спомняха си , как веднъж годишно-на Великден са им купували обувки и дрешка и колко са се радвали . На Великден и Коледа са правели весели празници и им е било много хубаво. Никога никой от тях не съм го чула да се оплаква или ожалва . Бяха позитивни и борбени и това обичах в тях. Другият ми дядо е бил най-богат в селото си. Също са били много работливи , но неразбираемо за мен – все съм ги чувала да се оплакват , че са жални и нямат.... “Сливенската ”ми баба за всеки празник ми пращаше колет с някаква играчка или книжка и любимите ми курабии , докато другата баба , до която живеехме , никога не ми е дала нищо /не говоря за материалната страна , а за жеста/
   Та без да искам съм правила сравнение....
А в по- близкото минало:
Когато отидох за първи ден на работа , шуменските ми колеги ме приеха много топло /а аз бях съвсем чужда и непозната , отгоре на всичко и “новобранка”/ След обяд на същия ден, започнаха да идват на групи , колегите и от другите стаи – да се запознаем.Бяха много приветливи и т.н ..След две години , като постъпих на работа в същия вид предприятие в “моя” град , ме сложиха в една стая сама- 3месеца и никой не ми говореше.Като вървях по коридора – се обръщаха. След това вече ме сложиха в стая  с други колеги , с течение на времето се опознахме и си позволих да ги попитам защо в началото не са ми говорили. Отговорът беше “Ти си дъщеря на...Откъде да знаем ,може и да си надута /???/ ”С времето разбраха каква съм
И пак за “характеристика” на хората там:
Родих дъщеря ми и когато ме завеждат в болничната стая , на възглавницата намирам една дълга телеграма – стихотворение - поздравление  .Беше поздрав от шуменските ми колеги, които се обадили на майка ми и разбрали ,че току-що съм родила... Другите ми колеги не се обадиха (отношенията ни бяха перфектни) , просто все били заети /месеци/ На третия месец , като се разхождах с количката , срещнах една колежка , тя видя бебето и каза “Леле колко е грозноо”.....

Имаше в Етрополе една възрастна циганка. Стана ми симпатична от първата ми среща с нея на дежурство по „Бърза помощ”. Едра, висока, пълна жена, с медна кожа и орлов нос, сребърносива коса, прибрана в стегната опашка. Като извадена от филмите за индианци, а тя е вождът им. Само перо, затъкнато в косата ѝ липсваше. Не помня името й, но я кръстих за себе си Великата Мечка и това име стана популярно и сред колегите. Много изпълнителна като пациент, философски спокойна.

Приех я в болницата, защото беше със сериозен белодробен оток, занимавахме се с нея усърдно. Дойде време, изписаха я, тя си отиде, но след 20 – 30 дни – ето я пак при нас със същата картинка. И така няколко пъти.

На поредно дежурство в „Бърза помощ” попадам на повикване в къщата й. Същата история. След като ѝ направих инжекции, докато организирам извозването ѝ до болницата, продължавам да се чудя и да питам:

– Тия лекарства, дето ти ги пишем, ти купуваш ли си ги?

– Да, бе докторе! – пухти тя.

– Дай да видя рецептите.

Щерка ѝ измъква от някъде сноп рецепти, част от които мои, с аптечни означения, че са изпълнени. Изпадам в пълно недоумение.

– А това лекарство вземаш ли го? – забивам пръст в един ред на рецептата.

Усещам се, че се държа глупаво и казвам името му.

– Не знам кое е, ама ’сичко ’зимаме ’секи път! – отговаря Великата Мечка, почти обидена от недоверието ми.

– Я да видя лекарствата, които вземаш – дообиждам я аз.

Дъщерята измъква от един шкаф четири кутии от обувки и ги тръсва пред мен. Отварям ги и сядам на земята – кутиите пълни с цял склад неразпечатани опаковки лекарства, които сме изписвали.

– Добре, бе човек, защо не си ги гълтала?

– Амчи, докторе, вий ’сичките, като ги пишете, викате да ги ’земем, не да ги гълтам!…

         

Това са бутилките бяло вино, червено вино и ракия, които ще оценява журито за първа, втора и трета награда за производителките. Има жени, които наистина сами си "гледат" лозята.



"Трифоне, Трифон Зарезан, сякаш си от Господа избран,
ако го няма твойто вино лудо, живота няма да е чудо", пее част от Хор"Аспаруховски бриз".




"Хайде, да е здраве и късмет и голям берекет!"- каза нашият Трифон Зарезан- Дочка Казакова.



"Пълни маси, пълни чаши, за душите наши!"