Животът след второто дете

Ами така е. Когато оправдаваш собствените си неспособности, незнание, емоционални състояния, нелекувани депресии и хистерии, с детето - значи нещо не е ок. Напълно ненормално е да стоварваш вина и отговорност, върху бебето, което нито се е родило, нито заболяло по собствена воля. Възрастният е отговорен за собственото си състояние и справяне с проблемите, не бебето.

А ти откъде знаеш кой кого обвинява? И кой от какво и по какви причини е болен та раздаваш правосъдие? Доколкото знам нямаш медицинска или педагогическа диплома. Жените просто споделят на коя  как и колко ѝ е било трудно просто.
Айде сега друга песен запя.

На мен с второто ми беше много по-лесно, отколкото с първото. Едно, че вече бях затвърдила позииците си по отношение на гледане на деца и не минавах отново през "защо кърмиш?", "защо захранваш късно?", "защо не пие вода" и пр. Второ, бебето беше много по-кротко от брат си и организацията на време и задачи ми беше лесна. И двете сама съм си ги гледала. Баща им го нямаше със седмици в България. Бабите само дуднат, което не ми беше нужно в този период. А и малко след раждането на бебето претърпях много тежка операция с много трудно възстановяване, баща им пак не беше до мен и въпреки това се справих.
Сега си гледам двете деца сама, баща им го пратих маминка да го дундурка и ми е песен .

От къде знам - чета го в темата, в случая, а по принцип - и от много други източници.

Нека не забравяме, от къде тръгна разговора и как ТИ обвиняваш детето, че изкарвало тежки колики и никнене на зъби, както и че сте лежали по-болници. И твърдиш едва ли не, че не се изискват родителски умения, а всичко е тото, може би?


За какво лежахте по болници, детето ли беше ВИНОВНО за заболяванията си? Пак то ли беше виновно, че тебе са те катурнали болничните престои и си загубила равновесие?

По принцип е доста безсмислен въпроса, защо имаме деца след като ни вадят от строя. Е аз откъде да знам, че ще лудна като родя, представях си се спокойна и щастлива майка.

Освен това децата са различни и хората също, не мисля че е редно хора, които не са били в обувките на друг, да мятат коментари. Аз подкрепям Кристина - бебешкия период за мен е най-кошмарния досега. Да не мога да спя, да ходя до тоалетната (докарах си проблеми, от които още страдам), да не мога да ям нормално или дори да седна на дивана за минута. Еми на първо място искам да съм човек, да имам физическо спокойствие, пък после вече мога да мисля за психическото. Може и да съм била некадърница и затова да не съм се справяла, но това не пречи да се оплача от нещо, което ми е било тежко.

НИКЪДЕ не съм писала, че обвинявам детето за това!
Питах теб само, понеже се изживяваш като голям капацитет. Ето ми го цитата, да не съм голословна.
Къде тук обвинявам детето си те питам?
Загубила равновесие? Аз като гледам ти май губиш такова. 

Както и да е, щом не се изискват родителски умения, според тебе, значи детето си е виновно, то е такова, отговорността не е в тебе.

Та в общия смисъл на темата - след първото, второто, осмото дете - животът ще е такъв, какъвто възрастните го направят. Ако искате да е добър, весел, спокоен, динамичен, каквото и да е - от вас зависи да си го направите такъв.

Някой да е казал, че живота е гадна дупка, в която те завличат децата? Аз също имах нужда от потупване по рамото, че и това ще мине, просто понякога след труден ден се чувствах много смазана. Добре, че тогава не пишех във форума, че щях да бъда добре наритана, че се лигавя - щото Пена 5 деца изгледала, пък аз с моите 1-2 къде се бутам. И изобщо като не ставам за чеп за зеле, защо съм ги родила.

Не и във всеки случай и във всяка ситуация. Понякога обстоятелствата се непредвидими. То ако знаеш кога ще умреш, сам ще си изкопаеш гроба.

А това е едно от нещата, които най много ме дразнят, не само по въпроси с децата. Потупването и неглижирането, абе карай, голяма работа, ще мине ... Това е способно да ме накара изобщо да спра да комуникирам с човека.

Никак не обичам общи приказки по конкретни проблеми. И не съм малоумна, да не знам, че "ще мине", никой не си мисли, че времето ще спре и така ще си продължат нещата вечно.

Другото е "трябва да се разсееш, чакай да ти разкажа за леля ти Ганка от Каспичан ... ". Не, когато има ситуация, проблем не трябва да се разсейвам, а да се събера и да действам. Ако трябва да съм 5 дена в болница с малкото, трябва да организирам грижата по голямото, не да се разсейвам и каквото стане.

Синът ми е зле с пубертета, като трудност ми е еднакво. Просто са различни трудности. Май сега ми е една идея по-добре. Но и двамата като бяха малки имах финансови трудности, единият път бях самотна майка и съвсем сама, вторият път друго беше, сега просто тези неща са разрешени. Т.е. фактори извън децата са, определено.
Зависи от много неща. Аз обичам да ми е тихо, шумовете ужасно ми действат на нервната система. Оттам бебешкият период ми е ужасен! Каквото и да прави пубера не може да ме докара до състоянията, в които бях, когато плачеше много или дивееше из къщи като луд, то не бяха викове, крясъци, езда на кончета и т.н. и т.н.
Друго - оплаквах се много, че не иска да учи. Помогна това, което видя в електронния дневник и най-вече състоянието му спрямо другите деца. Срам го хвана явно. Каквото и възпитание, каквито и подходи да пробвах, ц, греда.
С което исках само да кажа, че не всичко можем ние да контролираме, аз по-скоро бях склонна да мисля, че нещата зависят от родителя, че средата може да се манипулира/променя, че всичко зависи от мен/баща му и т.н., но току ме изненада нещо като гръм от ясно небе - проблем, разрешаващ се някакси от  само себе си. От друга страна училището е от най-добрите и успехът е висок, т.е. там средата дърпа, а това не е случайно избрано от мен училище, съвсем съзнателно и целенасочено, в първите класове го карахме с кола, измъчихме се доста време сериозно.

Салсиша, същата работа. Майка ми го правеше това с 'Яяяя, виж едно птиченце горе на небето .. ' Ха, ха. Като бях малка го правеше, като станах майка, също го правеше. Аз съм по принцип от другия тип, не обичам да си заривам главата в пясъка, има ли проблем хващам се и го нищя и решавам. Е, животът ме поочука малко и вече не съм в баш такива крайности, но като цяло съм си така и аз.

Кое те дразни, Салсиша, това че съм се чувствала много уморена и смазана, най-вече от това, че не се справям като майка ли? Би ли пояснила, защото не мога да схвана, как чувството ми на провал ти бърка в задника?

Форума го помня от преди 11-12 години (не този раздел специално). Тогава рядко някой ще седне да ти обяснява каква неспособна майка си, ненормална депресарка и жалко изчадие, което не може да съществува в такъв тип тема. Хората ли се промениха, желанието им да помагат ли се изпари, нямам идея.

Както и да е, нещо много позитивно може да се извлече като извод от мненията тук, а именно, че бащите (тези все оплювани български мъже и бащи) са помагали и помагат до такава степен на половинките си, че те спокойно да го заявят сега и да кажат, да, всичко беше наред при мен, защото таткото помагаше и тн.
Ето, имаме си и хепи лайт мотив в темата, освен цялата злоба, която се разплиска тук-таме.

Преди 15 години форума беше съвсем различен, преди 10 беше друг, а сега е съвсем.

И да, бащите СА фактор. За да родя толкова деца имаше значение кой е баща им. Иначе щях да имам едно (опцията без деца не е стояла за мен никога, лично за мен), но щеше да е едно. А сега му викам на мъжа ми дали не иска 4-то. Той обаче не иска