Кога срещнахте вашия партньор?

Е, ти си мислиш, че тези с бебе на ръце преди 24г са си направили пълноценен живота, те пък се захласват по твоя живот. Да имаш своето си време, спонтанността да си хванеш багажа и да заминеш някъде, въобще свободата на човек, отговорен само към себе си. Никога не съм го разбирала този брътвеж, ама еди кой си се оженил/омъжил и има дете. Сякаш това е някакъв вид постигане на върховното. Просто за някой живота е минал на следваща фаза, където няма място за особена спонтанност и ежедневието ти се преплитa и подчинява на отговорностите около дете и дом. Не е лошо, но нека се случи в една по-улегнала фаза, в която първо си имала малко свое си време и живот. Живей, учи, развивай се професионално.
На въпроса, да на 24 бях срещнала мъжа си, но не знаех, че ще бъдем заедно сериозно. Не бяхме семейство и нямахме деца. Началото на връзката ни беше лежерно, без нагласи за нещо сериозно.

Точно. Бездетният несемеен може да мине от другата страна на барикадата и да има семейство и деца, но излъгалите се да родим не можем да върнем децата и да заживеем ергенски живот, ха ха. "Пълноценният" живот с дете е друга тема.

Ами значи трябва да смениш средата. На 24 започвах докторантура, кроях планове как ще покоря света и правех списъци с градовете, в които искам да живея.  Не е нужно да имаш моите мечти, но много хора на твоята възраст приключват с магистартурата и/или  се опитват да пробият на пазара на по-добре платения труд и грам не мислят за деца. Аз самата се омъжих на 25,5 за човек, с когото се запознах в университета.  Родих на близо 33, защото искахМЕ кариера, стабилност, живот в различни държави....

Ако средата ти се състои от  23-25 годишни жени, които смятат  че Еверестът на живота е да се обебят 2 пъти преди да станат на 27, то най -вероятно и мъжете в популацията имат подобни схващания.  Всеки следващ ще е същото разочарование като предишните.  Не може с повтаряне на същото да очакваш различен резултат.
 В тая връзка кой, къде  и кога е срещнал партньора си не ти помага много, защото в обществото има различни слоеве и групи със силно различни очаквания, стремления и дефиниции за 'успех', 'добър живот' и т.н.  Тук няма правилно  и грешно- просто различно. Намери си твоята среда, защото опитите да се нагодиш към нещо, което не е 'твоето' често имат тъжен край.

Първото ми гадже срещнах на 18 лятото на първата ми работа (летен хотел). Зимата заживяхме заедно. Голяма любов беше. Усещах как го обичам с всяка една клетка от тялото си. На 1000% бях убедена, че той е Човекът. И така изминаха 3 години. С натрупване на много случки и случици в един момент осъзнах, че колкото и да го обичам, не искам такъв човек за баща на децата си и се разделихме.
Втората любов се случи веднага след това и беше класическа - колега от университета. 3 годишна връзка и с него. Но колкото бурно се разпали, също толкова рязко приключи. Там общо взето освен сексът, който беше върховен, нищо друго не вървеше. Аз нямах нужда само от другарче за секс. Исках семейство, а той живееше под полата на майка си.
Последваха 6 месеца без партньор и това бяха едни много много хубави месеци. Не бих ги нарекла в никакъв случай самота. Имах нужда за първи път да поживея така, да се насладя на пълната си независимост, да не се съобразявам с никого и с нищо, да бъда господар на бита си. Наистина имах нужда от такъв период тишина  и беше хубаво. Ии така без ни най-малко да съм търсила връзка, се случи, че се запознах с най-добрия приятел на гаджето на моята най-добра приятелка. Той скоро беше приключил връзка. Тогава бях на 26, а той - на 30. Изобщо не беше мой тип и не ме привличаше, но беше много забавен и интересен човек и ми беше особено комфортно, че съм намерила нов приятел - мъж, с който мога да си общувам просто приятелски, без да се намесват чувства. Да, ама не. Оказа се, че той много ме е харесал и добре че беше много настоятелен и упорит, за да се случи нашата връзка. Вече 5 години сме заедно, с общ дом, бизнес, мечти, планираме разширяване на семейството.

Не допускам лесно хората до себе си - отнася се и за приятелствата /с мъже и жени/, но пък като правило връзките ми са трайни. С мъжа ми се запознахме покрай сватбата на общи приятели. Бях на 24. Отношенията ни се задълбочиха постепенно, но след 3+ години се наложи да ме "понатисне", за да се реша на брак.  Имах известни опасения за него /които се оказаха неоснователни/,  тежкият брак на родителите ми ме правеше мнооого предпазлива, а и гаджалуването ми харесваше.  Вече 40+ години сме заедно.

Дъщерите ми срещнаха половинките си покрай общ спорт и покрай общо хоби - в края на следването си. И те не бързаха да се омъжват, въпреки че бяха сериозно обвързани с момчетата. Направиха го около 30-тата си годишнина.

Покрай мен има доста сами жени и мъже, на 35-40 години - хубави, интелигентни, реализирани професионално, които имат проблем с намирането на  партньор. Като че ли общото между тях е затварянето в  ограничен кръг от познанства, рутината, очакването нещата "да се случат". Някои от тях са с прекомерни изисквания- не дават шанс на познанството да се развие поради несериозни причини. Според мен поне част от тях не са неудовлетворени от битието си.

Бих посъветвала авторката да не поставя връзката като самоцел, но да разшири средата си като внимава да не затъва в еднообразието на ежедневието. Вече са ти писали - надграждай себе си и се забавлявай. Ако трябва - смени град/държава, работа. Включи нови хобита. Срещай се с нови хора. Между другото познавам 2 хубави семейства, запознали се с партньорите си он-лайн. Но повечето възможности би трябвало да вървят със завишени изисквания в подбора. Давай шансове да опознаеш новите хора, но не бързай да "хлътваш".

Въобще не става въпрос за този просташки нюанс, който придадохте, а да цениш какво имаш, не какво има Х. И да, детето променя живота на 1000% и е добре да си наистина готов за тази отговорност, а не защото всички имат.

С мъжа ми се запознахме, когато бях на 32 и започнахме да се срещаме година по-късно. Преди това не съм имала успешни и дълги връзки. Или аз много си падах по някои, но той не по мен или беше обратното. Преди да започнем да се срещаме бях приела, че е напълно възможно да остана сама и бях почти доволна от живота, който водех. Казвам почти, защото според мен няма нещо, което да може да замести любовта и ласката на любимия.
За съжаление, не ни е гарантирано, че ще срещнем подходящия, с който ще останем, докато смъртта или развода ни раздели. Познавам хора над 60 без партньори, никога не сключвали брак.

Наскоро чух история как любовта буквално чука на вратата. Българин в чужбина, водопроводчик, звъни на клиент за ремонта. Отваря дамата и му казва, че е сгрешил адреса и тя няма нужда от майстор. След няколко минути той отново звъни и казва, че от офиса му са потвърдили точно този адрес. Тя пак му казва, че има грешка, но докато я открият, защо не влезе да изпие един чай..
Та така, понякога любовта наистина чука на вратата, но все пак не бива да се залага на това

На 21 го срещнах от 13 години сме вече заедно. И аз като теб се бях притеснила леко, защото кръгът от възможности сякаш се беше затворил и си мислех, че няма да срещна нови хора. Сега ми е смешно на 21 притеснена, че няма да срещна мъж 😂 Има време ще се появи.

Ще срещнеш човек с когото ще сте специални един за друг.
И вероятно ще е като най-малко го очакваш. Така става 🙂
Живей си живота, спри да се оглеждаш, не се равнявай по другите.

Не бързай! Ще дойде. Аз уж срещнах подходящият, но се оказа, че не е той. И въпреки, че имаме дете се разведохме. Ако ти кажа сега колко подходящи срещам, не е истина.
Живей си живота и не изнасилвай нещата!

Моят мъж трябваше да преплува океана, за да се запознаем съвсем случайно.
Бях на 24 след серия разочарования и въобще не бях фаза за нова връзка. Имах работа и пътувах, живеех си живота. Обаче като го срещнах и ме удари сляпата неделя. От самото начало знаех, пе това е Той. 3 месеца почти неразделни, решихме че няма смисъл да имаме две жилища, едно ни стига... И така вече 20 години му нося фамилията. Детето стана на почти 18

На 21 го срещнах, той беше на 27. Тъкмо бях приключила няколкомесечна връзка с момче, което ми обясняваше как мечтае за сватба и деца, а аз изобщо не бях на такава вълна. Започнах нова работа, той ми беше колега. Завъртя се около мен, но аз не исках и да чувам за връзки.
Все пак имах симпатии, а той беше много настоятелен, след няколко месеца реших да му дам шанс, като уговорката беше нищо сериозно, кафенца и секс от време на време. След няколко месеца прерасна във всекидневни срещи след работа, а след още няколко все пак заживяхме заедно, защото така или иначе работехме страшно много по това време и да имаме повече време заедно. Аз продължавах да си държа, че връзката не е сериозна.
Той винаги е бил напълно наясно, че като цяло не виждам смисъл в брака и деца на този етап не искам и не знам дали ще поискам.
Въпреки това след няколко години заедно ми направи романтично предложение на страхотно място с красив пръстен по негов модел. По негови думи, ако случайно реша, че искам да се оженим, да знам, че от негова страна няма проблем. След почти 13 години заедно все пак не сме женени, но си нося пръстена и ми е мил спомен.
Бях на 28, когато реших, че искам дете, а той беше повече от щастлив, знаех че иска деца, но никога не ми е оказвал натиск в тази посока.
13 години по-късно сме с две деца, на 5 и на година и 3 месеца, общ дом, общи планове за бъдещето и бих казала щастливо семейство. Наскоро ми беше казал, че от самото начало е планирал нещата да се развият така, нищо че аз дълго време си настоявах, че не ни е сериозна връзката.
Когато си с точния човек, нещата просто се случват, не е нужно да се полагат усилия. А на 24 човек има предостатъчно време да срещне подходящия.

Бях на 16, а той на 25. Какво е очаквал от мен, не знам. 20 години сме заедно.

Бях на 16, той на 19 почти. Тази есен ще станат 30 години, откакто ме целуна за първи път на един купон. От 25 години сме женени.