В момента в Европейския парламент се обсъждат проблемите на неонатологичната грижа. Домакин на събитието е една немска депутатка - г-жа Ниблер. Има и организация, която е направила изследване по тази тема - EFCNI. Бих могла да съдействам за контакт на жени с такъв проблем в семейството си, да се свържат с г-жа Зилке Мадер, Председател на борда на директорите на EFCNI, тъй като организацията иска да установи контакти и в България.
- Публикувана: 5 май 2010, 12:31 ч.
- Последно мнение: 8 юни 2011, 16:39 ч.
неонатологична грижа
Доктор Първнова,надявам се с помощта на подобни инициативи и адекватни решения в България да се сложи край на абсурдите в неонатологичните отделения. Липсата на психологическа помощ и минималната информация , която получават майките за недоносените си деца ,за мен са две от нещата, които трябва да се променят.
И двете ми деца са доносени, но при второто ми раждане бях в стая с майка на седмачета - близначки. Имаше право да ги вижда по около половин час на ден, а щяха да стоят минимум месец в кувьози. Направи ми неприятно впечатление. От една страна, се замислих, може би ограничават достъпа поради риск от внасяне на инфекции. Но от друга страна е нелепо, та всички служители се разхождат с едни и същи дрехи и обувки из отделенията, а и до лавките из двора на болницата..... Но тук не е мястото да съдя кой крив, кой не...и със сигурност не във всички болници в България е така, но трябва да се намери решение на проблема. А това си е проблем. На фона на целия пейзаж назначиха на майката лекарства за спиране на кърмата...е, да, може би нямаше да могат да се хранят естествено, но е възможно храненето чрез сонда да бъде с майчината кърма, а не с адаптирано мляко...така, както е по света. Кърмата е жизнено необходима особено на недоносените според мен.
Наистина е време някой да се заеме с такава инициатива, както според мен трябва да има и общи правила. Сега всяко отделение си създава собствен ред. Вярно е, че имаме право на избор на лечебно заведение, но пък защо трябва да местим децата си в болници в други градове. И според мен най-големите проблеми са в даването на кърма, свижданията и информацията, която се дава за децата. Истината е, не че има проблем тези три неща да са достъпни, просто на завеждащите на неонатологиите, всичко това им е в тежест или по-просто казано не им се занимава. В неонатологията в Плевен, където имаше късмет да бъде моето дете препоръчват да се носи кърма за детето, всеки ден може да стоиш при него по един час, ако е в ковьоз, дават пълна информация всеки ден дори и по няколко пъти и по телефон и на място, дават и на таткото да види детето си, има кенгуро отгреждане. И имат голям успех при отглеждането на недоносени здрави деца. Което доказва, че може нещата да бъдат както трябва. Стига на работещите в тези отделения да им пука и да са състрадателни хора, а не просто служители в клиника.
Отношенията с родителите са наистина огромен проблем.
За мен един пример за тотална недомислица е начинът, по който се дава информацията в МД. Това става в самия коридор, на 20 метра от входа, точно до изхода за изписване на бебета. Винаги съм си мислила, че здравословното състояние на човек е между него и лекаря му, има лекарска тайна и т.н. Това явно не включва децата.
Едва ли някога ще забравя лицата на едни родители, на които им съобщиха, че детето им има определен проблем със сърцето и шансът да доживее до годинка е под 10%. Тяхното отчаяние, настояването им още веднъж да извикат специалист - под уплашените и съчуствени лица на трийсетината други родители, които вероятни си мислеха "Добре, че не сме ние." И всичко това на фона на поздравленията и радостните възгласи при изписването на поредното здраво, розово бебе.
Ами не е нормално за мен това! Изисква се малко усет за такт и лека промяна в организацията. Не мога да си обясня как е възможно на самите неонатолози да не им правят впечатление тия неща.
За мен един пример за тотална недомислица е начинът, по който се дава информацията в МД. Това става в самия коридор, на 20 метра от входа, точно до изхода за изписване на бебета. Винаги съм си мислила, че здравословното състояние на човек е между него и лекаря му, има лекарска тайна и т.н. Това явно не включва децата.
Едва ли някога ще забравя лицата на едни родители, на които им съобщиха, че детето им има определен проблем със сърцето и шансът да доживее до годинка е под 10%. Тяхното отчаяние, настояването им още веднъж да извикат специалист - под уплашените и съчуствени лица на трийсетината други родители, които вероятни си мислеха "Добре, че не сме ние." И всичко това на фона на поздравленията и радостните възгласи при изписването на поредното здраво, розово бебе.
Ами не е нормално за мен това! Изисква се малко усет за такт и лека промяна в организацията. Не мога да си обясня как е възможно на самите неонатолози да не им правят впечатление тия неща.
jp, наистина отношението на лекарите към родителите е най-големия проблем, поне доколкото съм чела и са ми разказвали. Аз и друг път съм разказвала, но и сега ще кажа...
Аз съм ходила почти три месеца на свиждане абсолютно всеки ден. В началото бях толкова зле, че като бях на свиждане са ми предлагали стол да седна, да не ми прилошее, но никой лекар не ме посъветва да си стоя вкъщи и да не ходя. Напротив, постоянно ми казваха, че е добре да стоя до детето да му говоря, да му пея и т.н. Винаги е идвал лекар с папката за детето, показва ми изследванията, обяснява всичко, как се храни, колко пъти се е изходило, има ли усложнения, какви медикаменти се вливат. После питат имам ли въпроси и са ми отговаряли, дори и на най-безмислените. После лекаря отива при друго дете и ми казва, айде вие постойте и си поговорете с детето има още време. Всичко това ми действаше много успокойтелно, тъй като говорих на бебето, какво ще му купим, какво ще правим като се прибере вкъщи... и на фона на целия ужас в мен, си тръгвах направо щастлива. Бебето ми наистина беше много зле, само 920 гр. Като мина известно време ми даваха и да го пипам, макар че честно казано ме беше страх. Миех се с дизенфектант и даже ме насърчаваха, да го галя, че е полезно за него и нищо лошо няма да му направя. Важно е да усеща пулса и да чува гласа на майката, тъй като са му единственото познато нещо.
Близостта на родителя с детето макар и само за час на ден, според мен е много важна, първо опознаваш детето, започваш да го обичаш, да си представяш живота си след като се прибере вкъщи, започваш да го приемаш дори и с недостатъците, някак разбираш че е прекрасно и ще го гледаш каквото и да се случи, приемаш нещата по-лесно, виждаш че не си сам и има хора, които искат да ви помогнат. По този начин лекарите помагат не само на детето да оживее и оздравее, а и на родителите да не се предават и да са силни и пълноценно да се грижат след това за детето си. Когато почувстваш подкрепа нещата не изглеждат толкова страшни и безнадеждни.
Аз съм ходила почти три месеца на свиждане абсолютно всеки ден. В началото бях толкова зле, че като бях на свиждане са ми предлагали стол да седна, да не ми прилошее, но никой лекар не ме посъветва да си стоя вкъщи и да не ходя. Напротив, постоянно ми казваха, че е добре да стоя до детето да му говоря, да му пея и т.н. Винаги е идвал лекар с папката за детето, показва ми изследванията, обяснява всичко, как се храни, колко пъти се е изходило, има ли усложнения, какви медикаменти се вливат. После питат имам ли въпроси и са ми отговаряли, дори и на най-безмислените. После лекаря отива при друго дете и ми казва, айде вие постойте и си поговорете с детето има още време. Всичко това ми действаше много успокойтелно, тъй като говорих на бебето, какво ще му купим, какво ще правим като се прибере вкъщи... и на фона на целия ужас в мен, си тръгвах направо щастлива. Бебето ми наистина беше много зле, само 920 гр. Като мина известно време ми даваха и да го пипам, макар че честно казано ме беше страх. Миех се с дизенфектант и даже ме насърчаваха, да го галя, че е полезно за него и нищо лошо няма да му направя. Важно е да усеща пулса и да чува гласа на майката, тъй като са му единственото познато нещо.
Близостта на родителя с детето макар и само за час на ден, според мен е много важна, първо опознаваш детето, започваш да го обичаш, да си представяш живота си след като се прибере вкъщи, започваш да го приемаш дори и с недостатъците, някак разбираш че е прекрасно и ще го гледаш каквото и да се случи, приемаш нещата по-лесно, виждаш че не си сам и има хора, които искат да ви помогнат. По този начин лекарите помагат не само на детето да оживее и оздравее, а и на родителите да не се предават и да са силни и пълноценно да се грижат след това за детето си. Когато почувстваш подкрепа нещата не изглеждат толкова страшни и безнадеждни.
Д-р Първанова, благодаря, за контакта, който се опитвате да установите със семействата ни.
Интересува ме, дали предпочитат да говорят с родители, чиито деца, в момента се отглеждат в неонатологично отделение или биха искали да обсъдят проблемите и с такива, които са минали през това и за щастие децата им са вече вкъщи, живи и здрави ( доколкото е възможно, поради усложненията, които за съжаление настъпват доста често ).
Бих била щастлива, ако мога да съм от полза, още повече, че и езика няма да е бариера. Майка съм на момиченце родено 26 г.с, 850 гр, престояло в болница почти 6 месеца.
Станислава, наистина е имала късмет в това отношение, Камчи. Всеки Божи ден ходех за сведения, не казвам, че не са ме пускали, напротив, но едва 2-3 седмици преди изписването ми беше разрешено да я милвам, гушкам, храня.
Интересува ме, дали предпочитат да говорят с родители, чиито деца, в момента се отглеждат в неонатологично отделение или биха искали да обсъдят проблемите и с такива, които са минали през това и за щастие децата им са вече вкъщи, живи и здрави ( доколкото е възможно, поради усложненията, които за съжаление настъпват доста често ).
Бих била щастлива, ако мога да съм от полза, още повече, че и езика няма да е бариера. Майка съм на момиченце родено 26 г.с, 850 гр, престояло в болница почти 6 месеца.
Станислава, завиждам ти благородно. Цял живот ще помня как със сълзи на очи стоя пред вратата на неонатологията в Монтана , а шефката на отделението не ме пуска да видя сина си.
Станислава, наистина е имала късмет в това отношение, Камчи. Всеки Божи ден ходех за сведения, не казвам, че не са ме пускали, напротив, но едва 2-3 седмици преди изписването ми беше разрешено да я милвам, гушкам, храня.
Това с камерата съм го чувала и аз. В Европа има такива клиники, които ти дават код за достъп към сайт, където можеш да гледаш детето си в определени часове на денонощието на живо.
От нещата, които съм чела и аз си мисля, че съм голяма късметлийка, както и детето ми. Истината е, че нещата могат да се решат и лекарите в неонатологиите знаят как да стане това. Само, че малцина го правят, останалите разчитат на това, че родителите са смазани от случилото им се и могат да приемат всичко, само и само детето им да живее и да се грижат за него.
Честно казано такива ужасни истории за отношението на лекарите към родителите съм чела тук, че не веднъж съм плакала и имам чувството, че ако аз бях в подобна ситуация просто нямаше да издържа.
От нещата, които съм чела и аз си мисля, че съм голяма късметлийка, както и детето ми. Истината е, че нещата могат да се решат и лекарите в неонатологиите знаят как да стане това. Само, че малцина го правят, останалите разчитат на това, че родителите са смазани от случилото им се и могат да приемат всичко, само и само детето им да живее и да се грижат за него.
Честно казано такива ужасни истории за отношението на лекарите към родителите съм чела тук, че не веднъж съм плакала и имам чувството, че ако аз бях в подобна ситуация просто нямаше да издържа.
Честно казано такива ужасни истории за отношението на лекарите към родителите съм чела тук, че не веднъж съм плакала и имам чувството, че ако аз бях в подобна ситуация просто нямаше да издържа.
Напълно подкрепям това:
За мен един пример за тотална недомислица е начинът, по който се дава информацията в МД. Това става в самия коридор, на 20 метра от входа, точно до изхода за изписване на бебета. Винаги съм си мислила, че здравословното състояние на човек е между него и лекаря му, има лекарска тайна и т.н. Това явно не включва децата.
Едва ли някога ще забравя лицата на едни родители, на които им съобщиха, че детето им има определен проблем със сърцето и шансът да доживее до годинка е под 10%. Тяхното отчаяние, настояването им още веднъж да извикат специалист - под уплашените и съчуствени лица на трийсетината други родители, които вероятни си мислеха "Добре, че не сме ние." И всичко това на фона на поздравленията и радостните възгласи при изписването на поредното здраво, розово бебе.
Ами не е нормално за мен това! Изисква се малко усет за такт и лека промяна в организацията. Не мога да си обясня как е възможно на самите неонатолози да не им правят впечатление тия неща.
Едва ли някога ще забравя лицата на едни родители, на които им съобщиха, че детето им има определен проблем със сърцето и шансът да доживее до годинка е под 10%. Тяхното отчаяние, настояването им още веднъж да извикат специалист - под уплашените и съчуствени лица на трийсетината други родители, които вероятни си мислеха "Добре, че не сме ние." И всичко това на фона на поздравленията и радостните възгласи при изписването на поредното здраво, розово бебе.
Ами не е нормално за мен това! Изисква се малко усет за такт и лека промяна в организацията. Не мога да си обясня как е възможно на самите неонатолози да не им правят впечатление тия неща.
Спирам,че....
Антония Първанова -дано успеете в начинанието си. И всички болници да са такива като тази,за която разказва Stanislava_