Бъдеще - неизвестно.

Накратко: семейна съм от 4г. и имам момиченце. В момента съм в очакване на второ бебе. В брачния ми живот от самото начало има изпитания (без изневери). За времето, през което с човека до мен сме заедно, сме се разделяли и събирали много пъти. Някои от причините на пръв поглед са били доста безсмислени, други - по-сериозни. Финансови проблеми, различни възгледи, ревност и т.н. След поредната ни раздяла, разбрах, че очаквам дете. Известно време след това се събрахме. Първите седмици всичко изглеждаше като в приказка, докато после не започнаха да се появяват тревожни ситуации в отношенията ни. Бременността започна не особено леко, беше ми почти през цялото време зле и бях уморена до смърт - беше 40 градусова жега, а имаме грижи и по първото ни дете и е имало моменти, в които просто не можех да стана от леглото. Тогава, той ми помагаше и ми влизаше в положението, както и сега, но имаше момент, в който беше решил, че не го обичам вече. А аз просто нямах сили и настроение да показвам чувствата си както преди. Това отмина. След това започна всекидневно споменаване на мои минали грешки, ей така, дори в добри моменти. И особено когато плача и му казвам, че съжалявам за всичко, когато се опитвам да ми покажа, че го обичам. Само аз ли на този свят не заслужавам прошка, при положение, че има хора, които допускат много по сериозни грешки и пак отношенията им продължават начисто? И то дори тези неща не са се случили от вчера за днес, а преди много време. Дори вече не казвам, че съжалявам, защото това действа като стръв за още повече и по-често вменяване на вина. Понякога просто искам да изчезна, влизат в главата ми мисли, че той ще е по-добре без мен, както и всички... Другото притеснително нещо е различните ни представи за разполагане с приходите ни, които далеч не са много и ако не пестим ще дойдат много трудни дни. А не сме само двама възрастни, имаме и дете, а то си има своите нужди. Какви родители сме ако не мислим с какво ще нахраним и облечем детето си, а живеем за момента? Имахме този проблем и преди и бях въвела някакъв ред във финансите, но той започна да има повече изисквания, твърди, че трябва да му се доверявам повече за тези неща, а още не е развил умение да пести, въпреки, че сме били в много трудни ситуации, но явно това не го е уплашило достатъчно. А мен всичко изброено ме плаши, защото се очертава да имаме две деца и не знам как ще се справим, бебето ще промени ли нещата към по-добро, ще преодолеем ли миналото? Бях му казала, че ако не можем да го преодолеем, защо тогава градим бъдеще и създаваме деца?! Как да съм уверена в това бъдеще? А като помисля за бъдещата промяна във финансовите нужди на семейството се чувствам в истинска безизходица. В по-трудни емоционални моменти съм се замисляла дали да не дам бебето за осиновяване след раждането и да се устроя по-далеч с малката ни дъщеричка.. не ми е лесно, чувствам се грешна като го мисля. Просто търся смисъла, надеждата, обичам човека до мен и искам да бъда с него, въпреки, че понякога се отчайвам. Той сякаш не осъзнава, че ме боли, че съм човек и нося душа и ми казва, че му се виждам депресирана, цитирам "смачкана от живота" и имам нужда да се разсея, спряла съм да излизам. А какво да правя в тази ситуация, как да се усмихна и да се зарадвам, като често имам причина да се чувствам изгубена и на кръстопът? Искам да сме заедно и да ме се разделяме повече, владея емоциите си, за разлика от преди,когато избухвах за най-малката причина, показвам любовта си, отдавам се на семейството и се моля бъдещето да не е толкова сурово и неясно колкото понякога изглежда.