Не бях обичано дете и сега не знам как правилно да бъда обичащ (се) възрастен

Здравейте, мили хора,

За пореден път си позволявам да пиша в този форум. Надявам се да не бъда прекалено хаотична в разказа си.

Мисля, че заглавието е достатъчно красноречиво - не съм израснала в семейство с любов и разбирателство. В много отношения съм била лишена от емоционална и материална подкрепа. Отгледана съм от баба си и леля си, към които изпитвам дълбока благодарност. Ще се опитам да дам малко контекст:  Майка ми остави мен и баща ми и замина с доведения ми брат, което накара баща ми се озлобее към мен и към жените като цяло. Той винаги е бил вербално агресивен, към един момент това придоби и физически измерения и в основното училище/гимназиалния период изпитвах огромен страх от него в моментите, когато му ходих на гости или той идваше при баба. Вече не изпитвам същия страх, но не съм и любяща дъщеря. Нямам желание да го търся по телефона, а през последните месеци той прави опити да се чуваме.

Чувствам трудност да създавам искрени, дълбоки емоционални връзки. Осъзнах това като проблем и посещавах психотерапевт /индивидиуална семейна психотерапия/ и семейни констелации, но и при двата подхода не успях да изградя доверие към терапевта/групата. Изпитвам боязън да бъда откровена и общувам единствено на едно повърхностно ниво. Страхувам се да влизам в противоречия с колеги, познати, приятели... Живея в постоянен страх, че ще разорачовам някого и това създава голям стрес у мен и ме прави дисфункционална.

Не успявам да превъзмогна семейните травми. Опитвам се да простя с открито сърце на родителите си, но на моменти изпитвам вина към тях. Вина, че не са инвестирали в мен по никакъв начин; че не са ме подкрепили и окуражили да преследвам мечтите си; че единият ме е изоставил, а другият насилвал.

Работя с уязвими групи, включително с деца, които са били жертви на още по-жестоки житейски ситуации. Имам чувството, че тези маргинализирани личности са единствените хора, сред които чувствам близост и сигурност. Не визирам само деца, преживели насилие - но и хора с ментални затруднения; такива, борещи се със зависимости; самотни възрастни и т.н. Искам да им бъда подкрепа и това ме кара да се чувствам заредена и вдъхновена. С почти всички останали общуването ме плаши или изморява. Езикът ми се оплита, мисълта ми става неподредена, страхувам се да не кажа нещо нередно, губя посоката на разговора.

Нямала съм здравословни романтични взаимоотношения и вече не знам дали имам желанието да изграждам такива. В началото бях "тревожен тип" партньор, после станах "отхвърлящ заради страх от изоставяне" и сега съм просто отхвърлящ. Не се правя на "недостъпна", просто погледът ми към любовта и връзките вече е... циничен.

Вие обичате ли себе си? Обичате ли хората? Това култивира ли се, или човек се ражда с този дар?

Не искам да Ви отнемам повече време. Благодаря на всички, отделили време да прочетат и изразят мнение. Всички коментари са добре дошли.

Не, не изпитваш вина към тях, а ги обвиняваш. Вземи чети някакви книжки, речници...

Честно казано, на мен ми изглежда, че твърде много си се обичаш и си се фокусирала над собствената си персона на уникална снежинка, необичана от всички около нея. Не е нормално така мимоходом да споменаваш леля ти и баба ти, че си им благодарна. Само благодарност ли изпитваш към тези хора, които са те отгледали, без да са длъжни? Като възрастен човек не си ли се замисляля за мотивите на майка ти да замине в чужбина, на нея също не й е било лесно, трябвало е да направи вероятно някакви избори? Не си ли разговаряла с нея?

Майка ми не е заминавала в чужбина, не бе напускала дори града. Споделих, че на баба и леля съм изключително благодарна. С леля ми вече не общувам поради специфични причини, но съм им признателна за всички положени грижи.

Да, извинявай, аз автоматично приех, че е заминала някъде далеч, в чужбина. Щом е в същия град, съм почти сигурна, че е била жертва на насилие. Баща ти не е станал агресивен след заминаването ѝ, а тя се е махнала заради насилието. Може би не е проявявал към теб насилие и затова те е оставила при него. "Доведеният" брат не е от баща ти, така ли да го разбирам? Няма как да го остави при баща ти, а той вероятно е проявявал насилие към чуждото дете.

Какви са тези "специфични причини" да не говориш с леля си, която те е отгледала,  макар че не е била длъжна? Аз съм доста по-възрастна от теб и няма достатъчно сериозна причина, поне за всички тези години досега, заради която да не говоря с майка си. Ако пък друг човек, а не родител, който е задължен морално и законово да гледа децата си, ме е отгледал, сигурно бих преглътнала спрямо него повече, отколкото бих преглътнала заради родител. Ти говориш с баща си, само в последните месеци нямаш желание да го търсиш първа, и той не те търси (иначе, ако те потърси, би говорила с него), макар че той е насилник, не се е грижил за теб финансово, родният ти баща, обаче не говориш с леля си, която те е отгледала, с финансова и друга грижа? Тоест леля ти нещо по-непростимо ли е извършила от баща този който те е бил и не се е грижил за теб, че не ѝ говориш?

Твърде много се фокусираш над себе си и изживяванията / чувствата си. Може би е от възрастта, но наистина има много по-страшни неща и съдби.
Леко ми се струва, че търсиш да се плацикаш в езерцето на самосъжалението. Концентрирай се над хубавите си моменти и възможности. И се развивай около тях. Не около травмиращите. Освен, ако не ти харесва и търсиш точно това, де.

Без да се приема като критика - смятам за много опасно човек, който не е стабилен за самия себе си, да се опитва да помага на хора от уязвими групи. Това е като в самолетите, първо поставяте кислородната маска на себе си и след това помагате на човека до вас. В противен случай вероятността и двамата да загинете е далеч по-голяма.